— Ресторантът не ми изглежда държавен.
— Той се снабдява самостоятелно. Нещо като частен клуб. Ръководи се от азербайджански производствен кооператив. Всичко е съвсем законно.
— Разбирам.
— Ял ли си някога в заведение от тоя тип?
— Не.
— Храната е по-добра, отколкото в най-добрите ресторанти.
— Ясно.
Келнер се доближи до масата и остави една купа с бяло грозде и една с мандарини.
— Виждаш ли? Кога за последен път си виждал мандарини?
— В един сън миналата седмица.
Холис взе нож и обели една мандарина. Раздели парчетата и двамата с Лиза я изядоха смълчани, вземайки си от време на време и от сладките гроздови зърна.
— Избави ме от скорбут.
Лиза изтри уста с носната си кърпичка, защото липсваха салфетки.
— Всички азербайджанци, живеещи в Москва, идват тук. Кухнята е типично национална.
Холис кимна. В другите „национални“ ресторанти в Москва — „Прага“, „Берлин“, „Букурещ“ и „Будапеща“, храната бе типично руска. А в „Хавана“ единственото кубинско нещо бе захарта на масата. В „Пекин“ сервираха борш.
— Как откри това местенце? — попита той.
— Това е дълга история.
Холис помисли, че тя би могла да се преразкаже с една-единствена дума — „Сет“.
— Разрешено ни е да посещаваме такива места. Повечето западняци не знаят за тях или, ако знаят, нямат желание да се хранят в подобни заведения — поясни Лиза.
— Не мога да си обясня защо.
— Усещаш ли миризмата на подправките?
— Слабо. За разлика от тютюневия дим… Лиза се облегна и запали цигара.
— Ресторантите — каза тя — са нещо като барометри, които показват какво не е наред в една страна.
— Как така?
— Искам да кажа, че Москва има 8 милиона жители и половината от тях се опитват да си направят резервация в двайсетте сносни ресторанта.
— Да, доста е претъпкано — съгласи се Холис, — но в „Прага“ сигурно още ни пазят масата.
— Виж, ако е разрешено да се отварят частни ресторанти, само за една нощ ще се излюпят около петстотин. Така е и с магазините, и с всичко останало.
— Това би означавало заплаха за съществуването на системата.
— Каква заплаха?
— Една страшна, ужасна заплаха. Ще бъде същото, като да запалиш свещ в тъмното. Всички ще се трупат около нея и ще палят оттам своите свещи. Тогава ще видят едва забележимите недостатъци на системата. После… Знае ли някой какво ще стане после?
— Разсъждаваш доста задълбочено за един военен.
— Мисля, че трябва да ти благодаря. Чела ли си наскоро нещо хубаво на Гогол?
Тя се усмихна.
— Истината е, че съм голяма негова почитателка. Чел ли си „Мъртви души“?
— Та кой не я е чел?
— На Запад той не е познат много и според мен това се дължи на факта, че героите му не могат да се оценят извън един руски контекст. Не смяташ ли, че е така?
— Права си.
— Навярно знаеш, че статуята на Гогол се намира в края на тая улица. На площад „Арбат“. Виждал ли си я?
— Трудно може да я пропусне човек.
Сливовото вино пристигна и Лиза напълни чашите. Холис вдигна тост:
— Както казват селяните: „За къса зима, много месо и сухи съчки за огъня.“
— Пропусна нещо.
— Да. „И гореща жена в леглото ми.“
Те отпиха.
Лиза го погледна над очилата си.
— Сам, откъде си всъщност?
— Отвсякъде. Аз съм отроче на военновъздушните сили.
— Какво, с ченгел ли трябва да ти вадя думите?
— Е, добре, ще ти разкажа за себе си — засмя се той. — Родил съм се през Втората световна война във военновъздушната база в Травис. Докато навърша осемнайсет, обиколих цялото земно кълбо. После четири години бях във военновъздушната академия. Дипломирах се и постъпих в училище за пилоти изтребители. Направих пътешествие до Виетнам през 1968-а, а после още едно — през 1972-а. Именно тогава ме свалиха над Хайфон. Успях да долетя до морето, скочих с парашут и военноморската въздушна спасителна служба ме измъкна от водата. Имах малко драскотини и хирурзите ми забраниха да летя. По това време баща ми бе бригаден генерал и успя да ми уреди временно назначение в Пентагона, докато се оправя. Аз се стегнах някак си и изкарах курс по български език. Както сигурно знаеш, българският е коренът на всички славянски езици, нещо като латинския за романските. Както и да е, бях три години военно аташе в София, после ми дадоха назначения и в други страни, членки на Варшавския договор, след това, преди да се усетя, бях вече толкова вътре в тая работа, че не пожелаха да ме върнат отново в редовете на въздушните сили. — Холис отпи от виното. — Винаги съм подозирал, че зад цялата тая история с посолствата е стоял баща ми.
— Значи си вършил шпионската работа съвсем неохотно?
— Не, не неохотно. Но не и с ентусиазъм. Просто… не знам. Освен това не съм шпионин.
— Окей. А после, преди около две години, са те изпратили тук. Големите съюзници!
— Единствените съюзници в тая работа.
— А семейството ти?
— Баща ми се пенсионира преди няколко години. Сега живее с майка ми в Япония. Не знам защо. Много са странни двамата. Мисля, че са увлечени от сектата Ва Зен. Прекалено дълго са обикаляли света. Те дори не познават Америка, а това, което познават, не харесват. Напомнят ми римските центуриони или британските офицери колонисти. Чувала си, нали? След Втората световна война в Америка се оформи цяла такава прослойка.
— Като нас.
— Да, като нас. Мисионерите на империята.
— Имаш ли братя или сестри?
— Имам по-малка сестра, която се омъжи за пилот от гражданската авиация и сега живее на Филипинските острови. Нямат деца. Имам и по-голям брат, който работи на Уолстрийт, носи жълта вратовръзка и печели прекалено много пари. Женен е и има две деца. Той е единственият истински американец в семейството. — Холис се усмихна. — Като дете след петнайсетото ни преместване разви алергия към пътуванията. Философията му е, че човек не трябва въобще да напуска зоната на своето астрономическо време.
— Зоната на астрономическото си време?
— Да. Не знаеш ли? Той живее в източната зона. За нищо на света не иска да я напуска, нещо повече — ограничава се само с пътувания до 20 градуса географска ширина вътре в зоната си. Може лесно да си смени пощенския код, но се опитва да не излиза от рамките на своя телефонен код. Неговият е 212!
Лиза едва сдържаше смеха си:
— Шегуваш ли се?
— Ни най-малко.
— Какво интересно семейство! Поддържате ли връзка помежду си?
— Да. А ти? Разкажи ми нещо за Лиза.
Тя се направи, че не го чу.
— Доколкото си спомням, ти имаше и жена.
— Жена? О, да, Катрин. Отиде на пазар в Лондон. — Мисля, че вече половин година пазарува.
— Толкова ли стана?
— Разделени ли сте от закона?
— Не, извън закона.
Лиза понечи да продължи разговора, но вместо това наля още вино.
Съдържателката се доближи до масата и двете с Лиза обсъдиха дневното меню. Лиза поръча и за двамата.
— Цената е фиксирана — обясни тя. — Само три рубли. Менюто се сменя според това колко е часът. Така е по-добре, отколкото в големите ресторанти, където непрекъснато ти обясняват, че това, което си поръчваш, в момента го няма. — Тя отчупи парче пита и сложи половината в чинията му, после доста учудено попита: — Български ли каза? Наистина руският ти ми звучеше странно. Не го говориш с американски акцент, но и с руски не е.
— Говоря и малко полски.
— Обиколил си целия Източен блок — каза тя и се засмя, спомняйки си думите му, че е обиколил целия свят.
Холис също се засмя.
— Руснаците са убедени, че само един руснак може да говори руски език. Въпреки това Сет Алеви го говори почти перфектно. Ако се старае, някой московчанин би го взел за ленинградчанин, и обратно.
— Особено по телефона. Но да бъдеш руснак не е само въпрос на език. Така е с всички националности, но руснаците се отличават по особен начин. Забелязал ли си например, че руските мъже се движат от раменете надолу? Американците използват само краката си.
— Да, забелязал съм.
— Изражението на лицата също е различно, както и жестовете им. Да си руснак значи да съчетаваш целия им национален и културен дух. Нито аз, нито ти, нито Сет можем да минем за руснаци, така както не можем да минем и за ориенталци.
— В това долавям мистицизъм, госпожице Путятова. Лиза се засмя.
— И все пак, чудя се дали това не би могло да се постигне? — каза Холис. — Искам да кажа, ако един американец се подложи на специално обучение, в необходимата културна атмосфера и така нататък, може ли да мине за руснак сред група руснаци? И обратно, може ли един руснак да мине за американец на някое американско барбекю?
Лиза помисли, преди да отговори.
— За известно време — може би, ако никой не търси измамата. Но не и при внимателно наблюдение. Все нещо ще го издаде.
— Мислиш ли? Ами ако руснакът, който вече е научил английски, отиде в специално училище? Училище с американски възпитатели? Нещо като… училище за усъвършенстване? Едно цялостно потапяне в Америка, да речем, за една или повече години. Дали ще се получи точно копие на американския възпитател?
Лиза помълча замислена.
— И възпитателят, и ученикът трябва изцяло да се посветят на това… Един американец би трябвало да има сериозни основания, за да се отдаде на такова нещо… — После тя добави: — Говорим за шпиони, нали?
— Ти го каза, не аз. Много си проницателна. — Холис смени темата. — Руският ти е абсолютно правилен граматически. Добре се справяш и с разговорния език. Но забелязвам, че акцентът, ритъмът и речевите ти модели не са като на московчаните, не ми звучиш да си го учила и в Монтерей или Висбаден.
— Не, не съм го учила в нашите езикови училища. Учила съм го от баба си.
— Евелина Василиевна Путятова?
— А, значи си внимавал? Странно за един мъж.
— Аз съм шпионин. И слушам.
— И наблюдаваш, и запаметяваш. Все едно, баба ми беше чудесна жена. — Лиза угаси цигарата и продължи: — Родена съм и съм израснала в Сий Клиф — спретнато селце с къщи във викториански стил на северния бряг на Лонг Айлънд. В Сий Клиф има голяма руска колония още от времето на царска Русия. После революцията и Гражданската война предизвикали втора вълна от емигранти, сред които били моята баба и дядо, тогава двайсет и няколко годишни и съвсем отскоро женени. Бащата на моя дядо бил царски офицер, убит от германците, така че дядо ми — Михаил Александрович Путятов, наследил имението и титлата му. Родителите на баба ми били арестувани и разстреляни от местните болшевики, а майката на Михаил — моята прабаба, се самоубила. Роднините ми и по майчина, и по бащина линия се разпръснали из цяла Русия, други емигрирали. Усетили, че всичко е свършено, Михаил и Евелина грабнали бижутата и златото си и избягали. Установили се в Сий Клиф — далече, далече от Волга.
— Баба ти ли ти разказа всичко това?
— Да. Навярно няма друг европейски народ, освен руския, който да отдава такова голямо значение на историческите факти, предавани от уста на уста. В една страна с традиционно силна цензура кой друг би разкрил историческата истина, ако не старите хора?
— Но те невинаги са най-достоверните свидетели на миналото.
— Сигурно е така, особено когато става въпрос за големите исторически събития. Но те могат да ти кажат кой е бил обесен заради кражба на храна и кой — за това, че е притежавал земя.
— Вярно е. Продължавай.
— В хола на красивата ни стара викторианска къща в Сий Клиф имахме сребърен самовар и когато бях малка, Евелина ме настаняваше до него и ми разказваше руски народни приказки. Когато поотраснах, ми описваше живота си в имението на родителите си, спомняше си и за моя дядо. Щом навърших 16, тя ми разказа за революцията, за Гражданската война, за епидемиите и за глада. Спомените й ме трогваха дълбоко, но мисля, че бяха повлияни от омразата й към комунистите. Предполагам, че и аз бях повлияна от личната й омраза, въпреки че не съм сигурна дали точно това бе целта й.
Холис мълчеше и слушаше.
— Но тя ме научи и да обичам — да обичам стара Русия, хората, езика, православната църква… — Погледът на Лиза се зарея в празното пространство пред нея, после тя продължи. — На стената на баба висяха три красиви икони и едно старинно шкафче, в което имаше ръчно изработени предмети от майстори занаятчии и миниатюрни портрети върху порцелан на нейното семейство, на Николай и Александър. В нашата колония цареше атмосфера на омраза към комунистите — ти, струва ми се, би казал към болшевиките. Близо до дома ни има руска православна църква и по ирония на съдбата Съветската мисия към Организацията на обединените нации притежава малка площ на няколко километра разстояние от нея. В неделите баба ми и аз ходехме на църква, а понякога отивахме заедно със свещениците и другите богомолци при входа на Съветската мисия и се молехме. Нашата неделна свещена процесия със запалени свещи винаги минаваше покрай онова място. Днес това се нарича демонстрация. Тогава му казвахме просвещение на антихристите. Както виждаш, Сам, Евелина Василиевна Путятова ми е оказала значително влияние. Почина, когато отидох в колежа.
Известно време и двамата мълчаха, а после Лиза продължи:
— Постъпих в университета във Вирджиния и завърших курса по съветска културология. Издържах успешно приемния изпит за специалността „Международни отношения“, преминах през устните интервюта и проверката на специалните тайни служби. Класирах се сред първите в списъка на Информационния център на Съединените щати, но трябваше да мине година, преди да ме назначат на работа при тях. Изпратиха ме за една година в Консулския отдел на посолството в Медан, Индонезия. Бяхме само 6 души в занемарена сграда на два етажа и аз не можех да проумея каква беше работата ни и как ще разширим перспективите на Америка там. По-голямата част от времето си прекарвахме в пиене на бира и игра на карти. Почти се побърках. После получих първото си сериозно назначение от Информационния център — в американската библиотека в Мадрас, Индия, и там работих две години. След това се върнах за година във Вашингтон — изкарах курс за допълнителна квалификация и работих известно време към управлението на Информационния център. После — две години в Берлин, където най-накрая използвах руския си. След Берлин най-после получих това, което исках — Москва. И ето ме сега тука. С още един разузнавач.
— Харесваш разузнавачите, значи.
— Винаги ги надушвам.
Холис се усмихна.
— Никога не съм се омъжвала, нито пък съм била сгодена. Следващия месец ставам на двайсет и девет — добави тя.
— Ще ме поканиш ли на партито в твоя отдел?
— Разбира се.
— А родителите ти? — попита той.
— Те все още живеят в къщата ни в Сий Клиф. Баща ми е банкер, майка ми — учителка. От верандата ни се вижда пристанището и през лятото седят на нея и наблюдават лодките. Много е красиво и те са безкрайно щастливи заедно. Може някой ден да се отбиеш у дома.
Холис не знаеше какво да отговори и затова попита:
— А имаш ли братя или сестри?
— Имам по-голяма сестра. Разведена е и живее у дома. Имам племенник и племенничка. Родителите ми им се радват. Искат да се оженя и да се установя някъде по-наблизо до тях. Гордеят се с моята кариера в дипломатическия корпус, но не са много въодушевени от сегашното ми назначение. Особено майка ми. Тя е развила фобия по отношение на Русия.
— Според мен имаш вид на човек, който може сам да се грижи за себе си. Знаеш ли, в средата на 50-те години баща ми бе назначен на Лонг Айлънд — във военновъздушната база Мичъл. Смътно си го спомням.
— Да. Вече е затворена.
— Знам — отговори Холис. — Какво стана с онова място?
— Дадоха го на университета Хофстра и на един общински колеж. Върху част от земята построиха стадион, където играят „Лонг Айлънд“. Обичаш ли хокей?
— Не. Подобно на родителите си и аз не съм много типичен американец. Нелепо е, имайки предвид, че съм посветил живота си в служба на държавата. Патриот съм, но не се вмествам в рамките на общия модел на американския начин на мислене и култура. Години наред смятах, че Йоги Беър и Йоги Бера са един и същи човек.