Оставих мислите за Афродита и се впуснах в обяснения за Съвета на Префектите. Неферет ме слушаше с внимание и беше откровено впечатлена от моето проучване.
— Значи искаш от мен да проведа гласуване за останалите две места в съвета, защото съм съгласна, че твоите четирима приятели са доказали способностите си и напълно са заслужили местата си.
— Да. Решихме като първи кандидат да номинираме Ерик Найт.
Неферет кимна.
— Да, Ерик е мъдро решение. Той е популярен в училището и го очаква блестящо бъдеще. А за последната позиция кого имаш предвид?
— Тук с приятелите ми сме на различни мнения. Трябва ни още един ученик от горните курсове и според мен е най-добре да бъде някой от бившето обкръжение на Афродита.
Неферет се намръщи.
— Ако включа нейна приятелка — продължих, — ще покажа на всички, че не съм жадна за власт и не съм искала да отнема лидерството на Афродита. Искам да взема правилното решение, а не да разпалвам война. Ако някоя от нейните приятелки се присъедини към нашия Съвет, останалите също ще разберат, че става дума за нещо наистина важно.
Неферет се замисли толкова дълго, че ми се стори цяла вечност.
— Знаеш, че нейните приятелки също се отдръпнаха от нея, нали?
— Разбрах го току-що, по време на вечерята.
— В такъв случай какъв е смисълът да вкарваш нейна бивша приятелка в Съвета?
— Не съм сигурна, че са бивши приятелки. Хората се държат различно насаме и пред останалите.
— Съгласна съм с теб. Вече обявих сред учениците, че на Ритуала на пълнолунието ще бъде свикана специална среща. Мисля, че голяма част от старите членове ще откликнат. Ако не за друго, то от любопитство към теб.
Кимнах. Вече подозирах, че ще играя ролята на маймунката в цирка.
— В неделя е най-подходящият момент да обясниш новите си идеи за «Дъщерите на мрака» Кажи, че има едно свободно място в Съвета, което трябва да бъде заето от шестокурсник. С теб ще разгледаме кандидатурите и ще решим кой ще е най-подходящ.
Намръщих се.
— Но аз не искам ние да решаваме. Искам учениците да гласуват.
— Ще гласуват. А после ние ще решим.
Искаше ми се да кажа още нещо, но изведнъж зелените й очи станаха някак студени. Не се срамувам да си призная, че това ме уплаши. Така че вместо да споря с нея (което беше на практика невъзможно), аз поех по друг път (както би казала баба).
— Искам също така «Дъщерите на мрака» да се занимават с благотворителност.
Този път веждите на Неферет едва ли не отхвръкнаха на челото й.
— Имаш предвид като човешките благотворителни организации?
— Да.
— Мислиш ли, че биха приели помощ от нас? Те ни избягват. Ненавиждат ни. Страхуват се от нас.
— Най-вероятно е така, защото не ни познават. Може би ако се държим, сякаш сме част от Тулса, ще започнат да ни възприемат така.
— Чувала ли си за бунтовете в Грийнууд през 1920? Тези афроамерикански войници също бяха част от Тулса и Тулса им видя сметката.
— Вече не сме 1920. — Нямах смелост да срещна погледа й, но вътре в себе си знаех, че постъпвам правилно. — Неферет, интуицията ми подсказва да постъпя така.
Изражението й се смекчи.
— А аз ти казах да се вслушваш в интуицията си, нали така? — Кимнах. — С каква благотворителност точно искаш да се занимаваш, ако допуснем, че човеците изобщо ти позволят да им помагаш?
— О, мисля, че ще приемат на драго сърце. Мислех да се свържа с организацията за защита на уличните котки.
Неферет отметна глава назад и се засмя.
Осма глава
Вече бях преполовила пътя към общежитието, когато си спомних, че не съм казала на Неферет нищо за духовете, но вече нямах желание да се връщам и да подхващам тази тема. Разговорът, който вече проведохме, напълно ме изтощи и въпреки изискания интериор и красивите гледки нямах търпение да се махна от там. Най-много исках да се прибера в стаята си и да разкажа на Стиви Рей цялата тази история с Лорън, а после да се отпусна пред телевизора и да забравя ужасното предчувствие, което имах за изчезването на Крис. Както и, че сега съм Голямата Работа, една от най-популярните ученички в училището. Както и да е. Исках поне за кратко да бъда себе си, за всичко останало имах достатъчно време. Утре ще си направя записки за това, което ще казвам пред «Дъщерите на мрака» в неделя. Може би също така трябва да се поупражнявам и за Ритуала. Това ще е първото ми публично призоваване и стомахът ме сви, като си го помислих.
Спомних си също, че за следващия ден имам да пиша есе по социология. Вярно е, че Неферет ме освобождава от повечето домашни, за да имам време да чета учебника за шести курс, но аз полагах максимални усилия да бъда «нормална» (каквото и да значи това, защото съм тийнейджърка и вампир новак — две неща, които са много далеч от нормалното), което значи, че пишех домашни, когато и останалата част от класа го правеше. Наложи се да се върна до училището, за да взема учебниците и тетрадките си от шкафа. Той се намираше в кабинета на Неферет, но аз я оставих да пие вино с някои от преподавателите и не се притеснявах, че е възможно да подслушам още някой ужасен разговор.
Както обикновено вратата беше отключена. Защо да използваш ключалки, когато имаш вампирска интуиция, с която да сплашваш учениците почти до смърт? Вътре беше тъмно, но нямаше значение. Макар и белязана само преди месец, вече можех да виждам добре и без светлина. Така даже е по-добре силната светлина ужасно дразни очите ми. А дневната е абсолютно непоносима.
Поколебах се за миг, преди да отворя шкафчето си. Замислих се, че не съм виждала слънчева светлина от месец. Дори не се бях сещала за това. Странно.
Разсъждавах над особеностите на новия си живот, когато забелязах лист хартия, поставен на горния рафт в шкафчето ми. Той потрепна от течението, когато рязко отворих вратичката. Хванах го, за да не полети, и се смаях, когато осъзнах какво е.
Поезия.
Или по-точно стихотворение. Беше кратко, написано с красив почерк. Прочетох го няколко пъти, като осъзнах какво е. Хайку.
Докоснах с пръст всяка дума. Знаех кой го е писал. Имаше само един възможен отговор. Сърцето ми подскочи и аз прошепнах неговото име:
— Лорън…
— Стиви Рей, напълно сериозна съм. Като казвам, че трябва да се закълнеш да не споменаваш нищо на никого, имам предвид точно това. И като казвам никого, имам предвид предимно Близначките и Деймиън.
— Зоуи, казах ти вече, че можеш да ми имаш доверие. Заклевам се. Какво още да направя, да си прережа вените ли? — Не отговорих. — Зоуи, наистина можеш да ми се довериш. Гарантирам ти.
Вгледах се в лицето на най-добрата си приятелка. Трябваше да поговоря с някого. Попитах интуицията си за знак дали мога да говоря със Стиви Рей и ми се стори, че би било напълно безопасно.
— Извинявай. Знам, че мога да ти се доверя. Просто съм… не знам. — Поклатих глава, разстроена от собственото си объркване. — Добре. Днес се случиха доста странни неща.
— Имаш предвид по-странни от обичайните, които се случват тук ежедневно?
— Да. Лорън Блейк дойде в библиотеката днес, докато бях там. Той беше първият човек, с когото споделих новите си идеи за Съвета и Префектите.
— Лорън Блейк? Най-красивият мъж, когото някога сме виждали? О, боже мой! По-добре да седна. — Тя се тръшна на леглото си.
— Да, точно него имам предвид.
— Не мога да повярвам, че нищо не си ми казала досега. Сигурно си умирала да споделиш.
— Това не е всичко. Той… ъ-ъ-ъ… ме докосна. И то не само веднъж. Всъщност… видях го повече от веднъж днес. Насаме. И мисля, че ми е написал стихотворение.
— Какво?!
— Ами в началото си мислех, че всичко е съвсем невинно и само си въобразявам разни неща. В библиотеката си говорихме само за идеите, които имам за «Дъщерите на мрака» Не мислех, че това изобщо значи нещо. Но той докосна белега ми.
— Кой от всичките? — Очите на Стиви Рей бяха огромни и кръгли, сякаш всеки момент ще изскочат.
— Този на лицето ми. Поне тогава.
— Какво имаш предвид с поне тогава!
— Ами… след като приключих с часа по езда, не бързах да се прибирам и реших да се разходя покрай западната стена. Лорън беше там.
— О, боже мой! Какво стана?
— Мисля, че ме сваляше.
— Мислиш?
— Усмихвахме се един на друг и се смеехме.
— И на мен ми звучи като свалка. Господи, той е толкова невероятен!
— Ти ли ми го казваш? Като ми се усмихне, направо не мога да си поема дъх. И слушай сега — изрецитира ми хайку, написано от поет, който гледал своята любима гола на лунна светлина.
— Сигурно се шегуваш! — Стиви Рей започна да си прави вятър с ръка. — Кажи за докосването.
Поех си дълбоко дъх.
— Беше наистина объркващо. Всичко вървеше много добре. Както казах, разговаряхме и се смеехме. Тогава той каза, че е сам навън, защото искал по този начин да получи вдъхновение, за да напише хайку…
— Това е невероятно романтично!
Кимнах и продължих:
— Знам. Както и да е. Обясних му, че не съм искала да преча на вдъхновението му, а той каза, че много неща могат да го вдъхновят, не само нощта. И ме попита дали искам да бъда неговото вдъхновение.
— Ега ти!
— Точно това си помислих и аз!
— Но си отговорила, че с удоволствие ще бъдеш неговото вдъхновение.
— Именно.
— И… — Стиви Рей ме подкани нетърпеливо.
— Той поиска да види татуировките ми. Тези на раменете и гърба.
— Не може да бъде!
— Направи го.
— Човече, бих си съблякла блузата по-бързо, отколкото може някой да мигне.
Засмях се.
— Е, аз не си съблякох блузата, но си свалих якето. Всъщност той ми помогна.
— Да не би да ми казваш, че Лорън Блейк, най-добрия вампирски поет и най-привлекателен двукрак екземпляр на света, ти е помогнал да си свалиш якето като старовремски джентълмен?
— Да, точно така. — Демонстрирах й, като смъкнах якето си до лактите. — И тогава не знам какво точно ми стана, но изведнъж вече не бях нервна и не се притеснявах, че се държа глупаво. Смъкнах презрамката си ето така. — Показах й как я свалих и открих голяма част от рамото и гърба си, както и солидна част от гърдите си. Особено като се има предвид, че бях с най-хубавия си черен сутиен. — И тогава той ме докосна отново.
— Къде?
— Проследи с пръст орнаментите на татуировката ми по рамото и гърба. Каза, че изглеждам като древна вампирска кралица. И тогава ми изрецитира хайкуто.
— Ега ти!
Седнах на леглото си, облякох се и въздъхнах.
— Да, беше поразително за миг. Сигурна съм, че между нас припламнаха искри. Мисля, че той почти ме целуна. Поне съм сигурна, че му се искаше да го направи. Но тогава най-неочаквано той се промени. Изведнъж стана учтив и любезен, благодари ми, че съм му показала татуировките си, и изчезна.
— Е, това не е особена изненада.
— За мен беше адски неочаквано. Искам да кажа… в един момент се взира в очите ми и по всякакъв начин ми показва, че ме желае, а в следващия — нищо.
— Зоуи, той е учител. Ти си ученик. Това е вампирско училище, със съвсем различни правила, но някои неща не се променят. Учениците са забранена територия за учителите.
Прехапах устни, после подхвърлих:
— Всъщност той преподава само почасово и временно.
Стиви Рей поклати глава.
— Ако това изобщо има някакво значение.
— Това не е всичко. Виж какво намерих преди малко в шкафчето си.
Подадох й листчето с хайкуто.
— О, боже мой! Това е толкова романтично! Направо ще умра. Как? Как докосна татуировката на гърба ти?
— А ти как мислиш? С пръст. Проследи извивките. — Все още можех да почувствам топлината на неговото докосване.
— Рецитира ти любовна поезия, докосва татуировките ти, а после написва хайку за теб. — Тя въздъхна замечтано. — Сякаш сте Ромео и Жулиета, сякаш цялата работа със забранената любов… — Както си вееше с ръка драматично, изведнъж спря и се изправи на леглото. — О, ами Ерик?
— Какво за него?
— Той ти е гадже, Зоуи!
— Официално не е — смутих се.
— Е, какво трябва да направи, че да стане официално? Да падне на колене? Беше очевидно, че цял месец излизате на срещи.
— Знам… — казах отчаяно.
— В такъв случай повече ли харесваш Лорън, отколкото Ерик?
— Не! Да. По дяволите, не знам. Но Лорън е цял един нов свят. И като че ли няма как да имаме връзка. — Но не бях напълно сигурна в това. Нямаше ли как да се срещаме тайно? Исках ли нещо такова?
Сякаш прочела мислите ми, Стиви Рей каза:
— Може да се промъкваш тайно и да се срещате.
— Това е нелепо. Той сигурно изобщо не изпитва същото към мен. — Но още като го казах, си спомних топлината на тялото му и желанието в очите му.
— Ами ако го изпитва? Знаеш, че си различна. Никой от нас няма белег, подобен на твоя. Никой никога не е имал дарба за петте елемента. Може би правилата не важат за теб.
Стомахът ме присви. Още с идването си в «Дома на нощта» се надявах да мога да намеря своето място тук. Исках училището за вампири да стане мой дом и да намеря приятели, които да бъдат моето семейство. Не понасях да съм различна и не изгарях от желание да нарушавам правилата. Поклатих глава и въздъхнах:
— Не искам да бъде така, Стиви Рей. Искам просто да бъда нормална.
— Знам — отвърна тя. — Но ти си различна. Всички го виждат. А искаш ли Лорън да те харесва?
Въздъхнах.
— Все още не знам какво искам. Освен че никой не трябва да научава за мен и Лорън.
— Устните ми са запечатани. — Стиви Рей се направи, че си заключва устата и изхвърля ключа. — Никой няма да изкопчи и дума от мен! — изфъфли забавно тя през стиснати устни.
— Мамка му! Това ми напомня, че Афродита ме видя с Лорън!
— Тази вещица те е проследила чак до стената?
— Не, не. Там никой не ни видя. Афродита влезе в библиотеката, когато той докосваше лицето ми.
— Мамка му!
— Точно така, мамка му! Но има и още. Сещаш ли се, че закъснях за часа по испански, защото исках да говоря с Неферет? Но не говорих. Отидох до кабинета й, а вратата беше открехната, така че чувах какво става вътре. Афродита беше там.
— Тази кучка те е издала!
— Не съм сигурна, чух малка част от разговора.
— Предполагам, че си си изкарала акъла, когато Неферет те извика да вечеряш с нея.
— Напълно.
— Нищо чудно, че изглеждаше така пребледняла. Сега всичко си идва на мястото. — Тя изведнъж ококори очи. — Афродита създаде ли ти някакви проблеми с Неферет?
— Не. Неферет ми каза, че виденията на Афродита вече не били валидни, защото Никс й отнела дарбата. Така че каквото й да й е казала, Неферет не й е повярвала.
— Това е добре.
— Не, не е добре. Неферет се държала прекалено рязко. Тя разплака Афродита. Сериозно ти казвам, Стиви Рей, Афродита беше смазана от думите на Неферет. Да не говорим, че изобщо не звучеше като себе си.
— Зоуи, не мога да повярвам, че отново обсъждаме това. Не трябва да съжаляваш Афродита.
— Стиви Рей, ти не ме разбра. Не става дума за Афродита, а за Неферет. Тя беше много жестока. Дори Афродита да е изклюкарила това, което видя, реакцията на Неферет не беше правилна. Освен това имам лошо предчувствие.
— За Неферет ли?
— Да… не… не знам. Не е само за Неферет. Сякаш е смесица от много неща. Изведнъж много работи се объркаха — Крис… Лорън… Афродита… Неферет. Нещо става, Стиви Рей. — Тя гледаше много объркана и аз осъзнах, че се нуждае от типична за Оклахома аналогия, за да ме разбере по-добре. — Нали знаеш какво става точно преди да се появи торнадо? Небето е все още ясно, но се появява студен вятър, който непрекъснато си сменя посоката. Усеща се, че нещо се задава, но невинаги знаеш какво точно. Ето така чувствам нещата в момента.
— Все едно се задава буря?
— Да. Голяма буря.
— Значи искаш от мен да…
— Да ми помогнеш да предотвратя бурята.