— Предполагаме, че надзорниците му са искали последният му ден в Лондон да мине колкото се може по-нормално — каза Сиймор.
Обяснението се стори на Габриел най-малкото съмнително. Той влезе в банята и отвори аптечката. Сред различните лосиони, кремове и тоалетни принадлежности имаше три флакона с предписани лекарства: едното бе приспивателно, другото — успокоително, а третото — за мигрена.
— Кой му е предписал тези лекарства?
— Лекар, който работи за нас.
— Григорий никога не ми е правил впечатление на неспокоен човек.
— Каза, че е от напрежението заради крайния срок за предаване на ръкописа.
Алон взе шишенце с лекарство за храносмилателно разстройство и обърна етикета му към Сиймор.
— Имаше капризен стомах — поясни Греъм.
— Трябвало е да яде и нещо друго, освен солена херинга и сос за спагети.
Габриел затвори аптечката и вдигна капака на коша за пране.
— Къде са мръсните му дрехи?
— Занесъл ги за пране следобеда, в който изчезна.
— Точно това щях да направя, ако се канех да дезертирам отново.
Алон загаси лампата в банята и заслиза след Сиймор по стълбите към всекидневната. По масичката за кафе бяха разпилени вестници — няколко от Лондон, а останалите от Русия: „Известия“, „Комерсант“, „Комсомолская правда“, „Московская газета“. В единия ъгъл на масичката бе поставена руска чаена чаша, чието съдържание отдавна се бе изпарило. До нея имаше друг пепелник, пълен с угарки. Габриел ги разрови с върха на една химикалка. Всичките бяха еднакви: „Собрание Уайт Рашън“. Точно тогава чу смеха, долитащ от улицата. Като раздалечи две от ламелите на щорите на предния прозорец, той видя двойка влюбени да минават, хванати за ръце.
— Предполагам, че имате камера за наблюдение някъде в двора?
Сиймор посочи към водосточната тръба близо до пасажа.
— Някакви руснаци да са наминавали, за да надзъртат?
— Нито един, който да сме успели да свържем с местната резидентура.
Резидентура бе думата, използвана от СВР — Руската служба за външно разузнаване, за описание на операциите им в местните посолства. Резидентът бе шефът на местната централа, а резидентура — самата централа. Беше остатък от времето на КГБ. Повечето неща, свързани със СВР, бяха такива.
— Какво става, когато някой дойде в Бристол Мюс?
— Ако живеят тук, нищо не се случва. Ако не ги разпознаем, пускаме някой да ги следи и проверяваме биографиите им. Досега всички са проверени.
— И никой не се е опитал да влезе в къщата?
Греъм поклати отрицателно глава. Габриел пусна ламелите на щората и отиде до отрупаното бюро на Григорий. В средата му лежеше лаптоп. До него имаше телефонен апарат с вграден телефонен секретар. Червената лампичка за получени съобщения мигаше.
— Тези трябва да са нови — каза Сиймор.
— Имаш ли нещо против?
Без да изчака отговора, Алон натисна бутона за възпроизвеждане. Прозвуча остро бипкане, после механичен мъжки глас заяви, че има три нови съобщения. Първото беше от ателието за химическо чистене и пране, изискващо господин Булганов да прибере вещите си. Второто беше от режисьор от предаването на Би Би Си „Панорама“, който искаше да ангажира господин Булганов за предстоящ документален филм за възраждането на Русия.
Последното съобщение беше от жена, която говореше с подчертан руски акцент. Гласът й притежаваше качествата на минорната тоналност. Си минор — помисли си Габриел. Тонът бе официален. Звученето бе в регистъра на философския самоанализ. Жената каза, че току-що е прочела най-новите страници на ръкописа и иска да ги обсъдят, когато е удобно на Григорий. Тя не остави номер за обратна връзка, нито спомена името си. За Габриел това не беше необходимо. Звукът на гласа й отекваше в паметта му от мига на първата им среща. Здравейте — бе казала тя онази вечер в Москва. — Аз се казвам Олга Сухова.
— Предполагам, че знаем кой е написал онези бележки в ръкописа на Григорий.
— Предполагам, че е така.
— Искам да я видя, Греъм.
— Опасявам се, че това не е възможно. — Сиймор изключи телефонния секретар. — „Рим се произнесе, случаят е приключен“10.
13. Мейда Вейл, Лондон
Блоковете с общински квартири, които се издигаха на „Деламиър Теръс“, изглеждаха като нещо, построено от Съветския съюз през спокойните дни на „развития социализъм“. Проектирани без никакъв вкус и лошо построени, всички сгради имаха типично английски имена, предполагащи спокоен провинциален живот в тях, заедно с жълта табела, предупреждаваща, че районът е под непрекъснато наблюдение. Григорий бе минал край тези квартири няколко минути преди да изчезне. Габриел, който проследяваше стъпките на руснака, направи същото сега. Макар че му бе неприятно да го признае, краткият разговор със Сиймор бе разклатил пълната му вяра в невинността на Булганов. Наистина ли бе дезертирал повторно? Или пък беше отвлечен? Алон бе сигурен, че отговорът може да бъде намерен тук, по улиците на Мейда Вейл.
Покажи ми как го направиха, Григорий. Покажи ми как те накараха да се качиш в колата.
Той отиде до пристанището за лодки Браунинг и застана пред крайбрежното кафене, което сега бе затворено и със спуснати ролетки. В ума си отново видя заснетото от камерата. Точно в 18:03:37 часа Григорий като че ли бе обърнал внимание на една двойка, която пресече моста на булевард „Уестборн Теръс“, идвайки от Бломфийлд Роуд. Мъжът носеше пристегнат с колан дъждобран и шапка от непромокаем плат и държеше отворен чадър в лявата си ръка. Жената се притискаше нежно към рамото му. Тя носеше вълнено палто с кожена яка и четеше нещо — улична карта, помисли си Габриел, или може би някакъв пътеводител.
Алон се обърна, както бе направил Григорий, и се отправи по брега на пристанището за лодки Браунинг към стълбите, които водеха към Уорик Кресънт. Той спря в горния край на стълбището, както бе направил Булганов, макар че не си запали цигара. Вместо това се запъти към Хароу Роуд, където Григорий бе видял нещо — или някого, — което го бе накарало да ускори крачка. Габриел направи същото и продължи да върви по пустия тротоар още двеста метра.
Независимо от часа, трафикът по оживената улица с четири платна все още вдигаше оглушителен шум. Алон спря за кратко близо до църквата „Света Богородица“, измина още няколко крачки и отново спря. Тук беше, помисли си той. Това бе мястото, където Григорий бе изглеждал твърде уплашен, за да продължи. Мястото, на което той се бе заковал насред крачка и импулсивно се бе обърнал срещу уличното движение. На записа изглеждаше, сякаш Булганов за кратко се бе поколебал дали да не опита да прекоси оживената улица. Тогава, както и сега, това щеше да бъде почти сигурна смърт, но с други средства.
Габриел погледна наляво и видя тухлена стена, висока около метър и осемдесет и покрита с графити. След това погледна надясно и видя реката от стомана и стъкло, течаща край Хароу Роуд. Защо бе спрял тук? И защо, когато се бе появила кола, без да бъде повикана, се бе качил в нея без колебание? Тя предварително уговорено убежище ли беше? Или отлично поставен капан?
Помогни ми, Григорий. Стар враг ли ти изпратиха, който да те изплаши и да те накара да се върнеш у дома? Или ти изпратиха приятел, който нежно да те хване за ръката?
Алон се загледа в блясъка на фаровете на колите от насрещното движение. И за миг зърна дребна, добре облечена фигура, идваща срещу него по тротоара, като почукваше с чадъра си. След това видя жената. Жена с кожено яке, която не носеше чадър. Жена, която вървеше без шапка под дъжда. Сега тя мина припряно край него, сякаш закъсняваше за среща, и забързано се отдалечи по Хароу Роуд. Габриел се помъчи да си спомни чертите на лицето й, но не успя. Те бяха неясни и откъслечни, като първите леки щрихи на недовършена скица. И той остана да стои там сам, оглушал от рева на лондонския трафик в пиковия час, и да гледа как тя изчезва в мрака.
14. Западен Лондон
Габриел не бе спал от тридесет и шест часа и бе изтощен до смърт. При нормални обстоятелства щеше да се свърже с местната централа и да поиска да ползва безопасна квартира. Това обаче бе невъзможно, тъй като в същия този момент наличният състав на централата вероятно бе ангажиран с трескавото му издирване. Трябваше да остане в хотел, и то не в някой хубав с компютърна регистрация, която можеше да бъде прегледана чрез модерен софтуер за анализ на база данни. Трябваше да е хотел, който приема заплащане в брой и в който посрещат със смях искания за удобства като румсървис, работещи телефони и чисти хавлиени кърпи.
„Грандхотел Бъркшър“ беше точно такова място. Той се издигаше в края на редица от долепени една до друга английски къщи на Уест Кромуел Роуд. Нощният администратор — уморен мъж в изтъркан сив пуловер, не се изненада, когато Алон му каза, че няма предварителна резервация, а още по-малко, когато му съобщи, че ще плати в брой сметката за престоя си — три нощи, а може би две, ако работата му се подреди добре. След това Габриел подаде на администратора две смачкани банкноти от по двайсет лири и заяви, че не очаква никакви посетители, нито иска да бъде безпокоен с телефонни обаждания и камериерски услуги. Мъжът мушна парите в джоба си и обеща, че престоят му ще бъде необезпокояван и безопасен. Алон му пожела приятна вечер и пое по стълбите към стаята си.
Разположена на третия етаж и гледаща към оживената улица, тя вонеше на самота и на ужасния одеколон на предишния си обитател. Като затвори вратата зад гърба си, Габриел внезапно бе обхванат от депресия. Колко нощи бе прекарал в стаи като тази? Може би Киара бе права. Може би бе време най-накрая да напусне Службата и да остави битката да се води от други мъже. Щеше да се оттегли сред хълмовете на Умбрия и да даде на новата си съпруга детето, което тя така отчаяно желаеше, детето, което той си бе забранил заради случилото се в една снежна вечер във Виена, в един друг живот. Габриел не бе избрал този живот. Той бе избран за него от други. Беше избран от Ясер Арафат и банда палестински терористи, известна като „Черният септември“. Беше избран от Ари Шамрон.
Шамрон бе дошъл за него в Йерусалим в един великолепен септемврийски следобед на 1972 година. Габриел бе многообещаващ млад художник, който бе напуснал работата си в елитна военна част, за да следва в Художествената академия „Бецалел“. На Ари току-що бе възложено командването на операцията „Божи гняв“ — тайната операция на израелската разузнавателна служба за издирване и елиминиране на извършителите на Мюнхенското клане11. Той се нуждаеше от средство за отмъщение, а Алон бе точно от вида младежи, които търсеше: стремителен, но интелигентен, лоялен, но независим, невъзмутим, но дълбоко порядъчен. Освен това говореше немски с берлинския акцент на майка си и като дете бе пътувал много из Европа.
След месец интензивно обучение Шамрон го изпрати в Рим, където Габриел уби Ваел Абдел Цвайтер във фоайето на жилищна кооперация на Пиаца Анибалиано. После той и екипът му от оперативни агенти прекараха следващите три години да дебнат своите жертви из цяла Западна Европа, ликвидирайки ги през нощта и посред бял ден, като живееха в постоянен страх, че всеки момент ще бъдат арестувани от полицията и обвинени в убийство.
Когато накрая се върна у дома, слепоочията на Габриел бяха посивели, а лицето му бе състарено с двайсет години. Леа, за която се бе оженил малко преди да напусне Израел, едва го позна, когато влезе в техния дом. Самата тя талантлив художник, Леа го помоли да й позира за портрет. Нарисуван в стила на Егон Шиле12, той показваше преследван от кошмари човек, преждевременно остарял от сянката на смъртта. Платното бе едно от най-хубавите, които тя бе рисувала. Габриел винаги го бе мразил, защото то показваше с брутална яснота колко висока дан бе платил заради „Божи гняв“.
Физически изтощен и разкъсван от желанието да рисува, Алон потърси убежище във Венеция, където изучи изкуството на реставрацията при известния Умберто Конти. Когато чиракуването му приключи, Шамрон го извика обратно на активна служба. Работейки под прикритие като професионален реставратор на картини, Габриел елиминира най-опасните врагове на Израел и проведе поредица от тайни разследвания, които му спечелиха влиятелни приятели във Вашингтон, Ватикана и Лондон. Но имаше и могъщи неприятели. Не можеше да върви по улицата без постоянното опасение, че е следен от някого от враговете си. Нито можеше да спи в хотелска стая, без първо да е подпрял вратата със стол, както направи и сега.
Той сложи диска от системата за видеонаблюдение в гнездото на DVD плейъра, после, като събу само обувките си, се разположи на леглото. През следващите няколко часа гледа видеозаписа отново и отново, като се опитваше да напасне това, което виждаше на екрана, с онова, което бе преживял по улиците на Мейда Вейл. Като не можа да намери връзката, той изключи телевизора. Докато очите му привикваха към мрака, картините от последните моменти на Григорий изникнаха пред погледа му като снимки на шрайбпроектор. Григорий, качващ се в една кола на Хароу Роуд. Добре облечен мъж с чадър. Гологлава жена с кожено яке под дъжда. Последната картина изчезна постепенно, превръщайки се в платно, потъмняло от слой замърсен лак. Алон затвори очи, натопи един тампон в разтворител и започна с въртеливо движение да почиства повърхността.
Откри отговора час преди зазоряване. Намери пипнешком дистанционното в тъмнината и го насочи към екрана. След няколко секунди се появи образ. Беше 17,47 часът миналия вторник. Григорий Булганов стоеше в пасажа на Бристол Мюс. В 17,48 той хвърли цигарата си и тръгна.
Габриел проследи вече познатия му път до крайбрежното кафене. В 18:03:37 часа младата двойка се появи точно по график — мъж в пристегнат с колан дъждобран, жена с вълнено палто и кожена яка. Алон върна кадъра и го изгледа повторно, после и трети път. Тогава натисна бутона „Пауза“. Според таймера беше 18:04:25 часът, когато двойката стигна до края на моста на Уестборн Теръс Роуд. Ако операцията е била добре планирана, а всички доказателства подсказваха това, имаше много време.
Габриел превъртя филма, докато останаха 30 секунди до края, и изгледа за последен път как Григорий се качи на задната седалка на автомобила. Докато колата се изгубваше от поглед, един дребен, добре облечен мъж се появи отляво на екрана. После, няколко секунди по-късно, дойде и жената с коженото яке. Без чадър. Гологлава под дъжда.
Алон спря кадъра на пауза и се вгледа в обувките й.
15. Уестминстър, Лондон
На площада пред Парламента беше ужасно студено, но не и достатъчно студено, за да задържи протестиращите настрана. Провеждаше се неизбежната демонстрация срещу престъпленията на Израел, друга призоваваше американците да напуснат Ирак, а трета предсказваше, че Южна Англия скоро ще се превърне в пустиня заради глобалното затопляне. Габриел отиде до другия край на площада и седна на една празна пейка срещу северната кула на Уестминстърското абатство. Беше същата пейка, на която преди време бе чакал дъщерята на американския посланик да бъде докарана до абатството от двама джихадисти самоубийци. Запита се дали Греъм Сиймор умишлено бе избрал мястото, или просто бе забравил онази неприятна сутрин.
Малко след три часа карана от шофьор лимузина „Ягуар“ спря бавно в края на площада. Сиймор, облечен в дълго тайорно палто, слезе от задната врата. Греъм изчака, докато колата се отдалечи по Виктория Стрийт, преди да отиде до пейката. Този път той беше закъснял.
— Съжалявам, Габриел, срещата ми с министър-председателя продължи повече от очакваното.
— Как е той?