— Това са твои качества, на които всички ние се възхищаваме — рече епископ Перегрино.
Боскиня се усмихна:
— Моят шовинизъм означаваше, че след като колонията Лузитания бе моя, то аз ставам по-лоялна към интересите на Лузитания, отколкото към интересите на Стоте свята или на Междузвездния конгрес. Измамността ме доведе дотам, да се преструвам пред комитета в тъкмо обратното — че интересите на Конгреса са ми най-присърце. А подозрителността ме накара да повярвам, че Конгресът едва ли ще даде на Лузитания нещо тъй далечно като статут на не — зависимост и равенство спрямо Стоте свята.
— Разбира се, че не — рече епископ Перегрино. — Ние сме колония.
— Не сме колония — рече Боскиня. — Ние сме един експеримент. Проучих хартата и лиценза, както и всички заповеди на Конгреса, които се отнасят до нас, и открих, че за нас не важат обичайните закони за право на неприкосновеност. Открих, че комитетът има правото на неограничен достъп до всички записани файлове на всеки човек или институция в Лузитания.
Епископът започна да се ядосва:
— Да не искаш да кажеш, че комитетът има правото да преглежда поверителните файлове на църквата?
— Аха — рече Боскиня. — Още един колега шовинист.
— Църквата има известни права съгласно Междузвездния кодекс.
— Не се гневи на мен.
— Но ти никога не си ми казвала.
— Ако ти бях казала, щеше да протестираш и те щяха да се престорят, че отстъпват, а аз нямаше да мога да направя онова, което сторих.
— Какво е то?
— Тази програма. Тя наблюдава всеки достъп по ансибала във файловете на колонията Лузитания.
Дом Кристау се изкиска:
— Нямаш право на подобно действие.
— Знам. Както вече казах, имам доста тайни пороци. Програмата ми не откри никакви сериозни намеси — е, по няколко файла всеки път, когато прасенцата убиваха някой от ксенолозите ни, това можеше да се очаква — но нищо съществено. Допреди четири дена.
— Когато пристигна Говорителя на мъртвите — рече епископ Перегрино.
Боскиня я досмеша, че епископът очевидно смяташе пристигането на Говорителя за такава повратна точка, та моментално направи връзката.
— Преди три дена — рече Боскиня — по ансибала бе задействан безвреден преглед. Той следваше интересен модел. — Тя се обърна към терминала и промени картината. Сега тя показваше предимно навлизалия на най-високо равнище и се ограничи до една област на дисплея. — Достъпът е до всичко, което се отнася до ксенолозите и ксенобиолозите на Милагре. Всичко, което са открили, всичко, което е свързано с личния им живот. Защитните системи са пренебрегнати, сякаш никога не ги е имало. И, да, епископ Перегрино, и преди, и сега вярвам, че това има нещо общо с Говорителя.
— Но Конгресът не би могъл да му делегира такива права — отвърна епископът.
Дом Кристау кимна умно.
— Сан Анджело бе писал веднъж — в личните си дневници, които никой освен Децата на ума не чете…
Епископът се обърна и го погледна развеселен:
— Значи Децата на ума разполагат с тайни писания на Сан Анджело?
— Не са тайни — рече дона Криста. — По-скоро са отегчителни. Всеки може да ги прочете, ала ние сме единствените, които си даваме този труд.
— Та той е написал — продължи дом Кристау, — че Говорителя Андрю е по-възрастен, отколкото смятаме. По-възрастен от Междузвездния конгрес, а и посвоему по-могъщ.
Епископ Перегрино изсумтя:
— Той е хлапак. Не би могъл да има повече от четирийсет години.
— Вашето глупаво съперничество само ни губи времето — рече остро Боскиня. — Свиках това събиране по спешност. Като знак на уважение към вас, защото аз вече съм предприела действия в полза на правителството на Лузитания.
Всички се смълчаха.
Боскиня върна картината на терминала на първоначалното изображение.
— Тази сутрин програмата ме предупреди за втори път. Нов систематичен достъп по ансибала, само че този път не бе селективния, неразрушаващ достъп отпреди три дена. Този път се чете всичко със скорост „предаване на данни“, което означава, че всички наши файлове се копират от чуждопланетни компютри. След което каталозите се променят така, че една-единствена команда по ансибала ще унищожи всички файлове в паметта на нашите компютри.
Боскиня забеляза изненадата на епископ Перегрино, докато Децата на ума не бяха изненадани.
— Защо? — попита епископът. — Ако унищожат всичките ни файлове… това се прави, когато даден народ или свят е… въстанал и искаш да го унищожиш, когато…
— Доколкото разбирам — обърна се Боскиня към Децата на ума, — вие също сте шовинисти и сте подозрителни.
— Боя се, че много по-малко от теб — отвърна дом Кристау. — Но ние също засякохме навлизанията. Разбира се, копирахме всичките си архиви — на огромна цена — в манастирите на Децата на ума в други светове, тъй че те ще се опитат да възстановят файловете ни, след като бъдат унищожени. Ако обаче бъдем третирани като бунтовна колония, много се съмнявам, че ще бъде позволено подобно възстановяване. Затова правим и копия на хартия на жизненоважната информация. Не храним надеждата, че ще смогнем да отпечатаме всичко, но смятаме, че ще успеем да отпечатаме достатъчно, за да не бъде унищожен изцяло трудът ни.
— Значи сте знаели? — възкликна епископът. — И не сте ми казали нищо?
— Прости ни, епископ Перегрино, но не ни и хрумна, че няма сам да го забележиш.
— И освен това не вярвате, че сме извършили кой знае каква важна работа, че да си струва да бъде разпечатана, за да се спаси.
— Стига! — рече кметицата Боскиня. — Разпечатките могат да спасят само един незначителен процент, на Лузитания няма достатъчно принтери, за да решат проблема. Няма да можем да съхраним дори най-основните компютризирани услуги. Мисля, че разполагаме с не повече от час, преди копирането да приключи и да получат възможността да изтрият паметта ни. Но макар и да започнахме още от сутринта, когато тръгна нахлуването, не можахме да отпечатаме повече от една стотна от процента на файловете, които са ни необходими всекидневно. Нашата уязвимост, нашата слабост е пълна.
— Значи сме безпомощни — рече епископът.
— Не. Но исках да ви стане ясна екстремността на положението ни, за да приемете единствената алтернатива. На вас тя ще ви се види отвратителна.
— Не се и съмнявам в това — рече епископ Перегрино.
— Преди час, докато се борех с проблема, опитвайки се да разбера дали има някакъв вид файлове, които да са имунизирани против нахлуването, открих, че наистина има един човек, чиито файлове са напълно пренебрегнати. Отпървом си помислих, че се дължи на това, че е фрамлинг, ала причините са по-сложни. Говорителя на мъртвите няма нито един файл в лузитанската памет.
— Нито един? Невъзможно — рече дона Криста.
— Всичките му файлове се поддържат от ансибала. Всичките му архиви, финансите му, всичко. Всяко съобщение, което му се изпраща. Разбирате ли?
— И въпреки това той има достъп до тях… — рече дом Кристау.
— Той е невидим за Междузвездния конгрес. Ако наложат ембарго върху целия обмен данни от и до Лузитания, той ще има достъп до своите файлове, защото компютрите не възприемат достъпа до файловете, му като прехвърляне на данни. Те са записани като оригинали и въпреки това не са в лузитанската памет.
— Нима искаш да предложиш — рече епископ Перегрино — да прехвърлим всичките си поверителни и важни файлове като съобщения до този… този немислим неверник?
— Казвам ви, че аз направих тъкмо това. Прехвърлянето на жизненоважните и секретни правителствени данни почти е завършено. Това е прехвърляне с висок приоритет, на местна скорост, затова върви много по-бързо от копирането от страна на Конгреса. Предлагам ви възможността да извършите подобно прехвърляне, като си послужите с моя висок приоритет, за да се използват компютрите преди всички останали местни задачи. Ако не искате да го сторите — добре, ще използвам приоритета си, за да прехвърля втора група държавни файлове.
— Но той ще може да чете файловете ни — рече епископът.
— Да, ще може.
Дом Кристау поклати глава:
— Няма да го направи, ако го помолим.
— Наивен си като дете — каза епископът. — Нищо не би го принудило дори да ни върне данните.
Боскиня кимна:
— Това е вярно. Той ще притежава всичко жизненоважно за нас, може да го задържи и, ако пожелае, да го върне. Но, повярвай, както вярва и дом Кристау, той е добър човек, който ще ни помогне по време на нужда.
Дона Криста се изправи:
— Извинете ме — каза тя. — Бих искала да започна веднага с прехвърлянето на най-важните данни.
Боскиня се обърна към терминала на епископа и набра кода си за най-висок приоритет.
— Само вкарай видовете файлове, които би искала да изпратиш на „опашката“ за съобщения до Говорителя Андрю. Предполагам, че след като сте започнали да ги разпечатвате, вече си ги подредила по важност.
— С колко време разполагаме? — попита дом Кристау. Дона Криста вече набираше бясно.
— Времето е тук, най-горе. — Боскиня пъхна ръка в холографското изображение и докосна с пръст числата на брояча.
— Не си прави труда да прехвърляш онова, което вече е отпечатано — рече дом Кристау. — Винаги ще можем да го наберем отново. И без това е съвсем малко.
Боскиня се обърна към епископа:
— Знаех си, че ще бъде трудно.
Епископът се изсмя подигравателно:
— Трудно ли!
— Надявам се, че ще помислиш внимателно, преди да отхвърлиш това…
— Да го отхвърля ли! — рече епископът. — Да не ме смяташ за глупак? Може и да презирам псевдорелигията на тези богохулни Говорители на мъртвите, но ако това е единственият начин, който Бог ни сочи, да запазим жизненоважните архиви на Църквата, тогава ще се окажа негоден служител на Господа, щом позволявам на гордостта да ми попречи да го използвам. Нашите файлове още не са подредени по приоритет и това ще отнеме няколко минути, но се надявам Децата на ума да ни оставят достатъчно време да прехвърлим данните си.
— Колко време смяташ, че ще ви е необходимо? — попита дом Кристау.
— Не много. Мисля — най-много десет минути.
Боскиня се изненада, приятно при това. Беше се опасявала, че епископът ще настоява да копира първо своите файлове, преди Децата на ума, в поредния си опит да отстои върховенството на епископството над манастира.
— Благодаря ти — рече дом Кристау и целуна ръката, която епископът му подаде.
Епископът изгледа хладно Боскиня:
— Няма нужда да се изненадваш, кметице Боскиня. Децата на ума работят с познанието за света, затова зависят в по-голяма степен от световните машини. Църквата-майка се занимава с проблемите на духа, затова използваме обществените библиотеки само по църковни дела. Що се отнася до Библията — толкова сме старомодни, че все още пазим в катедралата десетина подвързани с кожа книги. Междузвездният конгрес не може да ни открадне копията от думите на Бога.
Той се усмихна. Злъчно, разбира се. Боскиня му отвърна на усмивката — доста весело.
— Един малък въпрос — рече дом Кристау. — След като файловете ни бъдат унищожени и ние си ги копираме обратно от архива на Говорителя, какво ще попречи на Конгреса да ги унищожи отново? И отново, и отново?
— Това е труден въпрос — отвърна Боскиня. — По важно е да установим какво се стреми да постигне Конгресът. Може би всъщност изобщо не искат да унищожат файловете ни. Може би ще възстановят веднага най-важните ни файлове, след като демонстрират сила. След като нямам представа защо ни наказват, как мога да отгатна докъде ще стигнат? Ако не ни отнемат възможността да останем лоялни, тогава, разбира се, ще си останем и уязвими за бъдещи наказания.
— Ами ако поради някаква причина са решени да ни третират като бунтари?
— Е, ако се стигне до най-лошото, можем да си копираме всичко обратно в местната памет и да изключим ансибала.
— Господ да ни е на помощ — рече дона Криста. — Тогава ще сме напълно откъснати от света.
Епископ Перегрино изглеждаше раздразнен:
— Каква нелепа мисъл, сестро Детестай о Пекадо. Или смяташ, че Христос зависи от ансибала? Че Конгресът притежава властта да накара Светия дух да замълчи?
Дона Криста се изчерви и се върна към работата си на терминала.
Секретарят на епископа му подаде лист със списък файлове.
— Можеш да извадиш от него личната ми кореспонденция — каза епископa. — Вече съм изпратил съобщенията си. Ще оставим на църквата да прецени кои от писмата ми си струва да бъдат запазени. За мен те нямат никаква стойност.
— Време е за епископа — каза дом Кристау. Жена му веднага стана от терминала и секретарят зае мястото й.
— Между другото — рече Боскиня, — мислех си, че ще искате да научите: Говорителя е обявил, че тази вечер на площада ще Говори за смъртта на Маркос Мария Рибейра. — Боскиня погледна часовника си. — Всъщност не остава много време.
— Защо смяташ — рече кисело епископът, — че това ще ме интересува?
— Помислих си, че може да изпратиш свой представител.
— Благодаря ти, че ни каза — рече дом Кристау. — Мисля да присъствам. Бих искал да чуя да Говори човек, който е Говорил за смъртта на Сан Анджело. — Обърна се към епископа. — Ако искаш, ще те осведомя какво е казал.
Епископът се облегна и се усмихна кисело:
— Благодаря ти, но един от хората ми ще присъства там.
Боскиня излезе от канцеларията на епископа и затропа надолу по стълбите към вратата на катедралата. Сега трябваше да се върне в собствения си кабинет, защото каквото и да бе планирал Конгресът, то именно тя щеше да получи съобщенията му.
Не го обсъди с религиозните водачи, защото не им влизаше в работата, но тя знаеше твърде добре, поне в най-общи линии, защо Конгресът предприемаше тези стъпки. Параграфите, които даваха на Конгреса правото да третира Лузитания като въстанала колония, бяха до един свързани с правилата за общуване с прасенцата.
Очевидно ксенолозите бяха сторили нещо ужасно погрешно. След като Боскиня не знаеше за никакви нарушения, то би трябвало да е толкова голямо, че доказателства за него да са били засечени от спътниците, единствените средства за наблюдение, които докладваха пряко на комитета, без да минават съобщенията им през ръцете на Боскиня. Опита се да си представи какво биха могли да извършат Миро и Уанда — да са подпалили горски пожар? Да са отсекли дървета? Да са повели война между племената на прасенцата? Каквото и да е, все й се струваше абсурдно.
Опита да ги извика и да ги разпита, ала тях, разбира се, ги нямаше. Бяха отвъд портата, в гората, за да продължат, не ще и дума, същата дейност, която бе довела до възможността колонията Лузитания да бъде унищожена. Боскиня непрекъснато си повтаряше, че са млади, че би могло да са направили някоя глупава, детинска грешка.
Ала те не бяха чак толкова млади, бяха два от най-светлите умове на колонията, в която живeеха мнозина интелигентни хора. Добре че Междузвездният конгрес бе забранил на правителството да притежава каквито и да е средства за наказание, които могат да се използват за мъчение. Боскиня беше толкова бясна, че би могла и да употреби такива средства, ако разполагаше с тях. Не знам какво си мислите, че правите. Миро и Уанда, не знам какво сте сторили; ала каквато и да е била целта ви, сега цялата тази общност ще плаща цената. И ако съществува справедливост, аз някакси ще ви накарам да платите за това.
Мнозина от лузитанците бяха заявили, че няма да идат на Говоренето — бяха добри католици, нали така? Та нали епископът им бе казал, че Говорителя говорел с гласа на сатаната?
Ала след пристигането на Говорителя се шепнеха и други неща. Най-вече слухове, ала Милагре бе малко градче, където слуховете бяха солта на сивото живуркане; а слуховете нямат никаква стойност, ако не им се повярва. И тъй, говореше се, че малката, дъщеря на Марсау — Куара, която бе млъкнала след смъртта му, станала толкова приказлива, че чак си имала неприятности за това в училище. А пък за Олядо, невъзпитаното момче с отблъскващите метални очи, се говореше, че изведнъж станал весел и възбуден. Може би обзет, обсебен от някаква мания. Слуховете намекваха, че Говорителя притежавал целебна сила, че можел да урочасва, че благословията му връщала целостта на човек, че проклятието му може да те убие, че думите му могат да те омаят дотам, та да му се подчиниш. Не всички, естествено, бяха чули тези слухове, а и не всички, които ги бяха чули, им вярваха. Ала в четирите дена между пристигането на Говорителя и вечерта, когато щеше да Говори за смъртта на Маркос Мария Рибейра, общността на Милагре реши неофициално, че ще присъства на Говоренето и ще чуе какво има да каже Говорителя, независимо че епископът бе казал да не ходят.