Епископът сам си бе виновен. От неговата гледна точка, обявяването на Говорителя за сатана го поставяше на огромно разстояние от всички добри католици: Говорителя е против нас. Ала за онези, които не бяха толкова добре подковани теологично, сатаната бе толкова плашещ и могъщ, колкото и Бог. Те разбираха достатъчно добре континюитета на доброто и злото, за което говореше епископът, ала далеч повече ги интересуваше континюитета на силата и слабостта — чрез него живееха ден подир ден. А според този континюитет те бяха слабите, а Господ, сатаната и епископът — силните. Епископът бе издигнал Говорителя до своето равнище като човек на силата. И така хората бяха подготвени да повярват на слуховете за чудеса.
Макар съобщението да бе дадено само час преди Говоренето, площадът беше пълен, хората се събираха в сградите и в къщите, които гледаха към площада, тълпяха се по затревените алеи и пътища. Както се изискваше от закона, кметицата Боскиня бе предоставила на Говорителя единствения микрофон, който използваше за редките си публични обръщения. Хората се ориентираха към платформата, на която щеше да застане; озъртаха се да видят кой бе дошъл. Всички бяха там. Семейството на Марсау — разбира се. И кметицата, разбира се. Но също дом Кристау и дона Криста, както и мнозина от облечените в раса свещеници от катедралата. Д-р Навио. Вдовицата на Пипо, старата Консейсао, архиварката. Вдовицата на Либо — Бруксиня, и децата й. Носеха се слухове, че Говорителя имал намерение да Говори някой ден и за смъртта на Пипо и на Либо.
А когато най-сетне Говорителя застана на платформата, нов слух заля площада: тук бил и епископ Перегрино. Не в официалните си одежди, а в обикновено свещеническо расо. Самият той — да слуша богохулствата на Говорителя! Мнозина от жителите на Милагре изпитваха приятната тръпка на очакването. Дали епископът ще се изправи и ще повали по чудодеен начин сатаната? Дали ще се състои такъв двубой, какъвто не е съществувал извън виденията на свети Йоан за Апокалипсиса?
Говорителя застана пред микрофона и зачака да замлъкнат. Беше доста висок, младолик, ала бялата кожа му придаваше болезнен вид, в сравнение с различните кафеникави отсенки при лузитанците. Като призрак. Всички замълчаха и той Заговори.
— Известен е бил с три имена. В официалните архиви е записано първото: Маркос Мария Рибейра. И всичките му официални данни. Роден през 1929 г. Умрял през 1970-а. Работил в стоманолеярната. Абсолютно чисто досие. Никога не е арестуван. Женен, с шест деца. Примерен гражданин, защото никога не е извършвал нещо, което да бъде вписано в досието му.
Мнозина от слушателите изпитаха смътно безпокойство. Очакваха реч. Вместо това Говорителя не каза нищо забележително. А и в думите му напълно липсваше официалността на религиозна проповед. Ясно, просто, почти разговорка. Само малцина забелязаха, че тъкмо простотата придаваше на гласа му, на речта му достоверност. Той не разкриваше Истината с фанфари; той изричаше истината, историята, в която няма и да помислиш да се усъмниш, защото се разбира от само себе си. Епископ Перегрино бе един от тези, които забелязаха това, и се почувства неспокоен. Този Говорител ще бъде труден противник, човек, който не може да бъде съкрушен с огън и жупел от амвона.
— Другото име, което е носел, е Марсау. Големият Маркос. Защото е бил гигант. Достигнал е размерите на възрастен човек твърде млад. На колко години е бил, когато е стигнал два метра височина? На единайсет? При всички случаи — не по-късно от дванайсет. Едрината и силата му са го превърнали в много ценен за леярната работник, защото щом произвежданите количества стомана са малки и работата е почти изцяло ръчна, тогава силата се цени. Животът на хората е зависел от силата на Марсау.
Работниците от леярната, които бяха на площада, кимнаха. Бяха се хвалили преди това, че никога няма да говорят с този фрамлинг-атеист. Очевидно някой от тях го бе направил, но колко добре стана, че Говорителя бе узнал положението, че бе разбрал с какво бяха запомнили Марсау. На всекиго от тях сега му се искаше той да бе разказал на Говорителя за Марсау. И през ум не им мина, че Говорителя дори не бе опитал да похортува с тях. След всичките тези години много от нещата Андрю Уигин узнаваше, без да се налага да пита.
— Третото му име е било Сау. Куче.
О, да, рекоха си лузитанците. Ето това сме го чували за Говорителите на смъртта. Не изпитват никакво уважение към мъртвите, никакво благоприличие.
— Това име сте използвали за него, когато сте чували, че жена му, Новиня, отново е с насинено око, че куца, че устната й е зашита. Постъпвал е животински с нея.
Как смееше да казва такива неща? Та човекът е мъртъв! Ала под гнева си лузитанците се чувстваха неудобно поради коренно различна причина. Почти всички си спомняха да са изричали или чували същите думи. Недискретността на Говорителя бе на практика публично повторение на думите, които те използваха за Марсау, когато бе жив.
— Не че някой от вас е обичал Новиня. Не и онази студена жена, която никога не ви е рекла едно „Добро утро“. Ала тя е била по-дребна от него, била е майка на децата му и след като я е биел, той е заслужавал прозвището Сау.
Бяха объркани; шепнеха си един другиму. Онези, които седяха на тревата близо до Новиня, я поглеждаха скришом и извръщаха погледи, много искаха да узнаят как ще реагира, болезнено приемаха факта, че Говорителя бе прав за това, че не я обичаха, че едновременно и се бояха от нея, и я съжаляваха.
— Кажете ми: това ли беше мъжът, когото познавахте? Който прекарваше по баровете повече време от всекиго другиго, без обаче да се сприятели с някого, без дори алкохолът да стане причина за някакво другарство. Не можете дори да кажете колко е пиел. Бил е начумерен и кибритлия, преди да пийне, начумерен и кибритлия, и малко преди да се напие до безпаметство — никой не би могъл да каже каква е разликата. Никога не сте чували да е имал приятел, никой от вас дори не се е радвал, като го види да влиза в кръчмата. Това е мъжът, когото сте познавали, поне повечето от вас. Сау. Изобщо не е бил мъж.
Да, мислеха те. Такъв беше. И потресът от липсата на благоприличие избледня. Приеха факта, че Говорителя нямаше никакво намерение да смекчава нищо в историята си. Ала въпреки това още им бе неуютно. Защото не в тона му, а в самите му думи се долавяше известна ирония.
— Комай изобщо не е бил мъж — повтори отново той, ала, разбира се че той е бил мъж; и макар да усещаха смътно какво намекваше Говорителя, когато говореше за Марсау, то не бе задължително да се съгласят.
— Малцина други, хората от леярната в Байро дае Фабрикадорас, са го познавали като силен мъж, комуто могат да се доверят. Те са знаели, че той никога няма да каже, че може да направи повече от онова, което е по силите му, и винаги е изпълнявал онова, което е обещавал. Можели са да разчитат на него. Тъй че зад стените на леярната той е имал уважението им. Ала когато сте излизали извън тези стени, сте се отнасяли с него като към всички други — пренебрегвали сте го, мислели сте малко за него.
Сега вече иронията бе изречена пряко. Макар да не се усети в тона на Говорителя — беше все същата ясна, проста реч, с която започна, — хората, които бяха работили с Марсау, си казваха наум: не биваше да го пренебрегваме така. Ако е бил ценен в леярната, тогава бихме могли да го оценим и извън нея.
— Някои от вас сигурно знаят и още нещо за него, за което не се говори много. Знаете, че сте му пришили прозвището Сау, много преди да го заслужи. Били сте десет-единайсет-дванайсетгодишни. Малки момчета. Той е бил толкова едър. Срамували сте се дори да застанете до него. И сте се страхували, защото ви е карал да се усещате безпомощни.
Дом Кристау прошепна на жена си:
— Те са дошли да чуят клюки, а той им стоварва отговорност.
— Затова сте се държали с него така, както хората винаги се държат с по-едри от тях същества. Все едно ловци, които се опитват да убият мастодонт. Като бикоборците, които се опитват да омаломощят едрия бик, за да го подготвят за смъртта. Ръчкане, подигравки, закачки. Да го карате все да е нащрек. Да не знае откъде ще дойде следващият удар. Да го бодете с шиповете, които са под кожата му. Да го обезсилите чрез болка. Да го подлудите. Понеже е едър, били сте доволни от факта, че можете да го накарате да прави разни неща. Можете да го накарате да крещи. Можете да го накарате да бяга. Можете да го накарате да се разплаче. Разбирате ли? В крайна сметка той е бил по-слаб от вас.
Ела се ядоса. Тя очакваше той да обвини Марсау, а не да го оневинява. Само заради това, че е имал тежко детство, той нямаше право да пребива мама, когато му се прииска.
— Никой не е виновен за това. Тогава сте били деца, а децата са жестоки, без да го съзнават. Сега не бихте го направили, ала след като ви напомних, можете лесно да намерите отговора. Наричахте го „куче“ и той стана такъв. През целия си останал живот. Нараняваше невинни хора. Биеше жена си. Говореше жестоко и обидно на сина си Миро и така прогони момчето от къщи. Той реагира съответно на начина, по който вие го третирахте, стана онова, което му бяхте казали да стане.
Ти си глупак, помисли си епископ Перегрино. Ако хората реагират само спрямо онзи начин, по който другите се отнасят към тях, то никой не е отговорен за нищо. Ако греховете не са твои и сам не си ги признал, как тогава можеш да получиш опрощение?
Сякаш доловил безгласните доводи на епископа. Говорителя вдигна ръка и отхвърли собствените си думи:
— Ала лесният отговор не е верен. Вашето мъчение не го е направило буен — направило го е затворен. И тъй както вие сте отвикнали да го тормозите, той е отвикнал да ви мрази. Той не е бил човек, който да гони карез. Гневът му се е охладил и е преминал в подозрителност. Знаел е, че го презирате; научил се е да живее без вас. В покой.
Говорителя замълча за миг, а сетне зададе въпроса, който всички мислено си задаваха:
— Тогава как е станал онзи жесток човек, какъвто всички сте го знаели? Помислете за миг. Кой е бил човекът, върху когото се е стоварвала жестокостта му? Жена му. Децата му. Някои мъже бият жените си и децата си, защото се стремят да се наложат, а са твърде слаби или глупави, за да се сдобият с каквато и да е власт. Беззащитните жена и деца, свързани с такъв мъж по силата на нуждата и обичая и — колкото и да е горчиво, — на обичта, са единствените жертви, над които той може да се наложи със сила.
Да, помисли си Ела и погледна крадешком майка си. Точно това исках. Точно затова го повиках да Говори за смъртта на татко.
— Има такива мъже — рече Говорителя, — ала Маркос Рибейра не е бил от тях. Помислете малко. Чули ли сте някога да е ударил някое от децата си? Изобщо? Вие, които сте работили с него, опитвал ли се е някога да наложи волята си над вас? Да е негодувал, когато нещата не са ставали така, както е искал? Марсау не е бил слаб или злобен мъж. Той е бил силен мъж. Не е искал власт. Искал е обич. Не е искал да се налага, а е търсел вярност.
Епископ Перегрино се усмихна мрачно — така, както един дуелист би поздравил достойния си съперник. Вървиш по опасен път, Говорителю, кръжиш около истината, маневрираш около нея. И когато удариш, мерникът ти ще бъде смъртоносен. Тези хора са дошли да се позабавляват, но те са твои мишени; ще ги пронижеш право в сърцето.
— Някои от вас навярно си спомнят едно произшествие — рече Говорителя. — Маркос е бил може би на около тринайсет години, колкото и вие. Подигравали сте го на тревистия хълм зад училището. Нападали сте го по-злобно от всякога. Заплашвали сте го с камъни, пердашили сте го с острите листа от калим. Разкървавили сте го малко, но той го е понесъл. Опитал се е да ви избегне. Помолил ви е да спрете. Сетне един от вас го е ударил силно в корема, заболяло го е повече от всякога, защото вече е бил болен от онази болест, която в крайна сметка го е убила. Още не е бил свикнал с уязвимостта си и с болката. Сторило му се е като самата смърт. Бил е натикан в ъгъла. Вие сте го убивали. Затова ви е отвърнал.
Откъде знае, питаха се половин дузина мъже. Беше толкова отдавна. Кой му е казал какво се е случило? Всичко стана от само себе си, това е. Никога не сме имали някакви лоши намерения, ала когато се размаха ръката му, огромният му пестник, като ритник на кабра — той щеше да ни нарани…
— Поваленият на земята можеше да бъде който и да е от вас. Знаехте, че е по-силен дори отколкото предполагате. Онова, което ви ужасяваше най-много, бе, че това ще е отмъщение, което заслужавате. Ето защо завикахте за помощ. И когато дойдоха учителите, какво видяха? Едно малко, окървавено и плачещо момче на земята. И едно друго момче, на ръст колкото зрял мъж, с някоя и друга драскотина, да казва, че съжалява, че не е искал да удари. И още половин дузина други, които твърдят: „Той просто го удари. Искаше да го убие без причина. Опитахме се да го спрем, ала Сау е толкова едър. Винаги си го изкарва на малките.“
Грего бе погълнат от историята.
— Ментиросос! — извика той.
„Лъжци!“ Неколцина около него се засмяха. Куара му изшътка.
— Толкова много свидетели — продължи Говорителя. — Учителите не са имали друг избор, освен да повярват на обвинението. Докато едно момиче не пристъпило напред и не им съобщило хладно, че е видяло всичко. Маркос е действал в самозащита против напълно непредизвиканите, злобни и болезнени атаки от страна на глутница момчета, които са се държали повече като саос, като кучета, отколкото Маркос Рибейра някога през живота си. Нейната версия веднага е била възприета за истинна. В крайна сметка тя е била дъщерята на Ос Венерадос.
Грего погледна майка си със светнали очи, сетне скочи и обясни на хората около себе си:
— А мамае о либертоу!
„Мама го е спасила!“ Хората се засмяха, обърнаха се да погледнат Новиня. Лицето й обаче беше безизразно, не искаше дори да приеме моментната им обич към детето й. Извърнаха обидени погледи.
— Новиня — продължи Говорителя. — Студеното й държание и блестящият й ум са я превърнали във вашите очи в изгнаница, досущ като Марсау. Никой от вас не може да се сети тя да е направила приятелски жест спрямо него. А ето че тя спасява Марсау. Е, вие сте знаели истината. Тя не е спасявала Марсау, тя ви е попречила да се измъкнете.
Те кимаха и се усмихваха одобрително — онези хора, чиито предложения за приятелство тя бе отхвърлила. Ето това е дона Новиня, биоложката, прекалено недостъпна за всички нас.
— Маркос обаче не е разсъждавал по този начин. Твърде често са го наричали животно и той почти е повярвал в това. Новиня му е демонстрирала състрадание като към човешко същество. Хубаво момиче, прекрасен ум, дъщерята на светите, Венерадос, винаги отчуждена като богиня, тя се спуснала на земята, благословила го и отвърнала на молитвите му. Той я обожавал. Шест години по-късно той се оженил за нея. Не е ли прекрасна тази история?
Ела погледна Миро, който й отвърна с повдигната вежда.
— Човек направо да се влюби в стария негодник, а? — рече сухо Миро.
Неочаквано, след дълга пауза, гласът на Говорителя изригна, по-силен отпреди. Той ги сепна, събуди ги.
— Защо тогава ще я намрази, ще я бие, ще презира децата й? И защо тя ще търпи всичко това, тази жена със силна воля и с блестящ ум? Би могла да прекрати брака във всеки момент. Църквата не би позволила развод, ала тя би могла да го напусне и нямаше да е първата жена в Милагре, която е оставила съпруга си. Можеше да вземе страдащите си деца и да го зареже. Ала тя е останала. Кметицата и епископът са й предлагали да го напусне. Тя им е отвръщала да вървят по дяволите.
Мнозина от лузитанците се засмяха; можеха да си представят как мълчаливата Новиня се сопва на самия епископ, как кара Боскиня да наведе глава. Можеха и да не харесват много Новиня, ала тя комай бе единственият човек в Милагре, комуто можеше безнаказано да се размине сблъсък с властите.
Епископът си спомни сцената в кабинета си преди повече от десетилетие. Тя не използва думите, които Говорителя цитира, но ефектът беше до голяма степен същият. Ала тогава бяха насаме. И той не бе казвал никому. Кой бе този Говорител и откъде знаеше толкова много за неща, които нямаше как да е узнал?
След като смехът стихна. Говорителя продължи:
— Съществува нещо, което ги е свързало в този омразен и за двама им брак. И то е било болестта на Марсау.
Сега вече гласът му беше по-тих. Лузитанците се напрягаха да го чуят.
— Тази болест е белязала живота му от мига, в който е бил заченат. Гените на родителите му са се съчетали по такъв начин, че от началото на пубертета клетките на жлезите му са започнали устойчиво и безмилостно да се превръщат в мастни тъкани. Д-р Навио може да ви обясни по-добре от мен как се е развивала болестта. Марсау от дете е знаел за състоянието си; родителите му също са узнали, преди да умрат от Десколадата; Жусто и Сида са знаели от генетичните си изследвания на цялото население на Лузитания. Всичка те са мъртви. Само още един човек е знаел, човекът, който е наследил архива на ксенобиолозите. Новиня.