Д-р Навио бе озадачен. Ако тя е знаела това, преди да се оженят, то сигурно е била наясно, че повечето от хората в неговото състояние са стерилни. Защо тогава ще се омъжва за него, след като знае, че той не би могъл да я дари с деца? Сетне осъзна, че Марсау изобщо не бе рядко изключение от модела, по който се развява болестта. Не съществуваха никакви изключения. Лицето на Навио почервеня. Онова, което предстоеше да им каже Говорителя, бе немислимо.
— Новиня е знаела, че Марсау ще умре — продължи Говорителя. — Знаела е също, че още преди да се оженят, той е бил абсолютно, напълно стерилен.
Необходимо бе известно време, за да бъде осъзнато казаното. Ела се почувства така, сякаш вътрешните й органи се топяха. Усети, без да обръща шава, че Миро се бе напрегнал, че лицето му беше побледняло.
Говорителя продължи въпреки надигащия се в аудиторията шепот.
— Видях генетичните прегледи. Маркос Мария Рибейра не е ставал никога баща. Съпругата му е имала деца, ала те не са били от него и той го е знаел, а и тя е знаела, че той знае. Това е било част от сделката, която са сключили, когато са се оженили.
Шепотът премина в мърморене, ропотът — в оплаквания, а когато шумът достигна върха си, Куим скочи на крака и извика, изкрещя на Говорителя:
— Майка ми не е прелюбодейка! Ще те убия за това, че я наричаш курва!
Последната му дума увисна във въздуха. Говорителя не отговори. Само изчака, без да сваля поглед от пламналото лице на Куим. Докато най-накрая Куим осъзна, че той, а не Говорителя, бе изрекъл думата, която продължаваше да кънти в ушите му. Запъна се. Погледна майка си, която седеше до него на земята, ала вече не така изправена, а някак отпусната, вгледана в треперещите ръце в скута си.
— Кажи им, мамо — рече Куим. Гласът му прозвуча по-умолителен, отколкото бе възнамерявал.
Тя не отговори. Не каза и думица, не го погледна. Ако не бе тъй заблуден, би си помислил, че треперещите й ръце са признание, че бе засрамена, сякаш Говорителя бе изрекъл онази истина, която сам Бог би казал, ако Куим го помолеше. Спомни си как отец Мато обясняваше мъките в ада: Господ заплюва прелюбодейците, защото те се подиграват със силата на сътворението, което е споделил с тях, те не притежават у себе си повече божественост от една амеба. Куим усети вкуса на жлъчка в устата си. Онова, което Говорителя казваше, бе истина.
— Мамае — рече високо и подигравателно той, — куем фоде пра фазер-ме?22
Хората ахнаха. Олядо веднага скочи на крака, свил пестници. Новиня реагира чак тогава, протегна ръка, за да попречи на Олядо да удари брат си. Куим дори не забеляза, че Олядо бе скочил в защита на майка им; единственото, което го занимаваше, бе, че Миро не го бе сторил; значи Миро също смяташе, че е истина.
Куим въздъхна дълбоко, обърна се и за миг изглеждаше объркан; сетне си проправи път през тълпата. Никой не го заговори, макар всички да го изгледаха. Ако Новиня бе оспорила обвинението, щяха да й повярват, щяха да малтретират Говорителя, че бе обвинил дъщерята на Ос Венерадос в такъв грях. Ала тя не го отрече. Изслуша как собственият й син я обвинява най-неприлично, а не отвърна нищо. Значи бе вярно. Сега вече всички слушаха като омаяни. Малцина се тревожеха. Просто искаха да узнаят кой е бил бащата на Новинините деца.
Говорителя тихо продължи разказа си:
— След като родителите й са починали и преди да се родят децата й, Новиня е обичала само двама души. Пипо е бил като неин втори баща. Бил е опората на живота й; за няколко кратки години тя е разбрала какво означава да имаш семейство. Сетне той е умрял и Новиня е била убедена, че тя го е убила.
Хората, които седяха близо до семейството на Новиня, видяха как Куара коленичи пред Ела и я попита:
— Куим защо е толкова ядосан?
Ела отвърна тихо:
— Защото папай всъщност не е наш баща.
— Аха — рече Куара. — Говорителя ли ни е баща сега?
В гласа й се таеше надежда. Ела й изшътка.
— В нощта, когато е починал Пипо — продължи Говорителя, — Новиня му е показала нещо, което е открила, нещо, свързано с Десколадата и с начина, по който въздейства на растенията и на животните в Лузитания. Пипо е видял в нейната работа повече от самата нея. Той се втурнал към гората, където го чакали прасенцата. Може би им е казал какво е открил. Може би те само са се догаждали. Но Новиня се е винила за това, че му е показала тайна, заради чието опазване прасенцата са били готови да убият.
Било е твърде късно да предотврати стореното. Ала е можела да предотврати то да се случи отново. Затова тя е закрила всички файлове, свързани с Десколадата и с онова, което е показала на Пипо през онази нощ. Знаела кой ще иска да ги види. Либо — новият зенадор. Ако Пипо й е бил като баща, то Либо й е бил като брат, че и повече от брат. И ако й е било трудно да понесе смъртта на Пипо, то да понесе смъртта на Либо за нея би било непоносимо. Той я попитал за файловете. Искал да ги види. Тя му отвърнала, че никога няма да му го позволи.
И двамата са били съвсем наясно какво означава това. Ако той някога се ожени за нея, би могъл да свали защитата на файловете. Обичали са се до смърт, нуждаели са се един от другиго повече от всичко, ала Новиня не би могла никога да се омъжи за него. Той не би дал обещание никога да не прочете тези файлове, а и да обещае, не би сдържал обещанието си. И сигурно е щял да види онова, което е видял баща му. И да умре.
Едно било да му откаже да се омъжи за него. Съвсем друго обаче — да живее без него. И затова не е живяла без него. Сключила сделка с Марсау. Ще се омъжи за него по закона, ала истинският й съпруг и баща на всичките й деца ще бъде Либо.
Бруксиня, вдовицата на Либо, се надигна олюлявайки се, по бузите й се стичаха сълзи.
— Ментира, ментира.
„Лъжи, лъжи.“ Ала в риданията й нямаше гняв, а мъка. Тя отново оплакваше умрелия си мъж. Трите от дъщерите й помогнаха да напусне площада.
Докато тя си тръгваше. Говорителя продължи тихо:
— Либо е съзнавал, че наранява жена си Бруксиня и четирите си дъщери. Ненавиждал се е за стореното. Опитвал се е да се държи настрани. Успявал е за месеци, понякога и за години. Новиня също се е опитвала. Отказвала е да се среща, дори да разговаря с него. Забранила на децата си да споменават името му. Но Либо все решавал, че е достатъчно силен да я види, без да се поддаде на старото, а Новиня била толкова самотна със съпруг, който по никакъв начин не можел да се мери с Либо. Те никога не са се престрували, че онова, което правели, е хубаво. Просто не са можели да живеят дълго без него.
Бруксиня чу всичко това, докато си отиваше. Това бе известно успокоение за нея, разбира се, ала докато епископ Перегрино я гледаше как си тръгва, тя осъзна, че Говорителя й правеше отстъпка. Тя бе най-невинната жертва на жестоката истина, но той не я остави единствено с пепелта от изгорелия огън. Даваше й възможност да примири съзнанието си с онова, което съпругът й бе вършил. Не е било негова вина, й казваше той. Не е било предотвратимо. Съпругът ти е съгрешилият, а не ти. Света Дева Марийо, молеше се наум епископът, нека Бруксиня чуе онова, което казва и да му повярва.
Вдовицата на Либо не беше единствената, която плачеше. Очите на мнозина, които я гледаха да си тръгва, бяха пълни със сълзи. Да разберат, че Новиня е прелюбодейка, бе шокиращо, ала и приятно: жената с желязно сърце имаше своя слабост, която я правеше не по-свястна от когото и да било. Ала не изпитваха същото удоволствие да открият недостатък и у Либо. Всички го обичаха. Толкова се възхищаваха на благородството му, на любезността му, на мъдростта му, че не искаха да приемат всичко това да е било маска.
Така че се сепнаха, когато Говорителя им припомни, че днес не Говореше за смъртта на Либо.
— Защо Маркос Рибейра се е съгласявал с всичко? Новиня е мислела, че е, защото е искал да има съпруга, а и илюзията, че има деца, за да не се срамува в обществото. Отчасти е било така. Но преди всичко той се е оженил за нея, защото я е обичал. Никога не се е надявал тя да го заобича така, както той нея, защото той я е обожавал, за него е била богиня, а той е знаел, че е болен, „мръсен“, животно, което трябва да се презира. Знаел е, че тя не би могла да го боготвори, нито дори да го обича. Надявал се е, че някой ден би могла да изпита поне привързаност. Че някой ден би могла да прояви известна… лоялност.
В този момент Говорителя склони глава. Лузитанците чуха думите, които нямаше защо да изрича: тя никога не го бе сторила.
— Идването на всяко дете — продължи Говорителя — е било за Марсау ново доказателство, че се е провалил. Че богинята още го смята за недостоен. Защо? Бил е лоялен. Никога не намеквал на някое от децата, че не е от него. Никога не нарушил обещанието си пред Новиня. Нима не е заслужавал да получи нещо от нея? Понякога просто не можел вече да издържа. Отказвал да приема доводите й. Тя вече не била богиня. Децата й били копелета. Това си казвал, докато я биел и когато крещял на Миро.
Миро чу името си, ала сякаш то нямаше нищо общо с него. Връзката му с действителността бе крехка като никога, а днес бе получил твърде много удари. Немислимата магия на прасенцата и дърветата. Мама и Либо — любовници. Уанда — изведнъж изтръгната от близостта му, след като бяха почти едно цяло, все едно — самият той, а сега тя се отдалечаваше, превръщаше се в нещо като Ела, като Куара — в още една сестра. Не можеше да съсредоточи погледа си върху тревата; възприемаше думите на Говорителя само като звуци, не разбираше смисъла им, усещаше единствено ужасния шум. Миро бе извикал този глас, бе искал да Говори за смъртта на Либо. Как би могъл да знае, че вместо милостив свещеник на една човечна религия ще дойде сам истинският Говорител, с неговия всевиждащ ум и с прекалено съвършеното си проникновение? Той не би могъл да знае, че под тази съчувстваща маска се крие Ендър — разрушителят, митичният Луцифер на най-голямото престъпление на човечеството, решен да защити докрай името си, да направи за посмешище целия труд на Пипо, Либо, Уанда и на самия Миро, след като само за час при прасенцата видя толкова, колкото другите не бяха успели да видят за почти петдесет години, а после му отне Уанда с един безмилостен удар на острието на истината. Това беше гласът, който чуваше Миро, единственият несъмнен факт — този безмилостен, ужасен глас. Миро се вслушваше в гласа, опитваше се да го възненавиди, но не успяваше, защото знаеше, не можеше да се самозалъже, знаеше, че Ендър бе разрушител, ала онова, което разрушаваше, бе илюзията, а илюзията трябваше да загине. Истината за прасенцата, истината за нас самите. Този древен мъж някакси успяваше да види истината и тя не изгаряше очите му, нито го подлудяваше. Трябва да се вслушам в този глас и да оставя силата му да проникне в мен, за да мога и аз да видя светлината, без да умра.
— Новиня е знаела каква е. Прелюбодейка, лицемерка. Знаела е, че наранява Марсау, Либо, децата си, Бруксиня. Знаела е, че е убила Пипо. Затова е понасяла, дори е търсела, наказанията на Марсау. Това е било нейното изкупление. Но и то никога не е било достатъчно. Няма значение колко я е ненавиждал Марсау, тя сама се е ненавиждала много повече.
Епископът бавно кимна. Говорителя бе сторил чудовищно нещо — да разкрие тези тайни пред цялата общност. Те трябваше да бъдат споделени в изповедалнята. Ала Перегрино бе усетил силата на фактите, начина, по който цялото общество бе принудено да преоткрие тези хора, които си бе мислило, че познава, да ги преоткрие отново и отново; и всяко препрочитане на историята ги принуждаваше да преоткриват и себе си, защото и те бяха част от нея, бяха се докосвали стотици, хиляди пъти до тези хора, без досега да разберат с кого всъщност са си имали вземане-даване. Бе болезнено, страховито преживяване, ала в крайна сметка имаше удивително успокоителен ефект. Епископът се наведе към секретаря си и прошепна:
— Поне на клюките ще бъде турен край, вече няма тайни, които да се споделят.
— Всички участници в тази история са изпитвали болка — продължи Говорителя. — Всички те са правели жертви за обичните си. Всички те са причинявали ужасни мъки на хората, които са ги обичали. Но запомнете: животът на Марсау е бил трагичен и жесток, ала той би могъл да прекрати сделката с Новиня, когато пожелае. Избрал е да остане. Сигурно е намирал известна отрада в това. И Новиня: тя е нарушила Божиите закони, които поддържат целостта на общността. Но тя също е носела кръста на наказанието си. Църквата не изисква такова ужасно изкупление, каквото тя самата си е наложила. А ако сте склонни да помислите, че заслужава да получи някакво нищожно наказание от ваша страна, не забравяйте: тя е изстрадала всичко това в името на една цел — да попречи на прасенцата да убият Либо.
След думите му в сърцата им остана пепел.
Олядо се изправи и отиде при майка си, коленичи пред нея, прегърна я през рамо. Ела седеше до нея, ала се бе превила на две и ридаеше. Куара дойде, застана пред майка си и се вторачи благоговейно в нея. А пък Грего зарови лице в скута й и се разплака. Стоящите наблизо го чуха да казва през плач:
— Тодо папай е морто. Нао теньо нем папай.
„Всичките ми бащи са мъртви. Нямам вече татко.“ Уанда стоеше в края на алеята, докъдето бе придружила майка си, преди да приключи Говоренето. Тя потърси с поглед Миро, ала той вече си бе отишъл.
Ендър стоеше на платформата, гледаше семейството на Новиня, искаше да направи нещо, за да облекчи болката му. Винаги имаше болка след Говорене, защото Говорителя не правеше нищо, за да смекчи истината. Ала твърде рядко хората живееха такъв измамен живот като Марсау, Либо и Новиня; рядко се случваха такива удари, рядко имаше такива късчета информация, принуждаващи хората да променят схващанията си за люде, които са смятали, че познават, които са обичали. Ендър разбра по лицата, които наблюдаваше по време на Говоренето, че днес бе причинил голяма болка. Сам я бе почувствал, сякаш страданието им се бе прехвърлило върху него самия. Бруксиня бе най-изненадана, ала Ендър знаеше, че не бе най-силно наранена. Най-пострадалите бяха Миро и Уанда, които си бяха мечтали за общо бъдеще. Но Ендър и преди бе изпитвал чуждата болка и днес знаеше, че новите рани ще зараснат много по-бързо от старите. Новиня може и да не го долавяше, ала Ендър я бе освободил от онзи товар, който бе за нея твърде тежък, та да го носи повече.
— Говорителю — обърна се към него кметицата Боскиня.
— Кметице — отвърна Ендър. Не обичаше да разговаря с хората след Говорене, ала бе свикнал с факта, че някои винаги настояваха да поговорят с него. Насили се да се усмихне. — Имаше повече хора, отколкото очаквах.
— Мимолетно събитие за повечето от тях — рече Боскиня. — До сутринта ще го забравят.
Ендър се обезпокои, че го омаловажаваше.
— Само ако не се случи нещо архиважно през нощта — рече той.
— Да. Е, това вече е уредено.
Чак тогава Ендър осъзна, че тя бе изключително разстроена, че едва се владееше. Хвана я за лакътя, сетне я прегърна през рамо и тя се облегна благодарна на него.
— Говорителю, дойдох да се извиня. Твоят кораб е реквизиран от Междузвездния конгрес. Това няма нищо общо с теб. Тук е извършено престъпление, при това толкова ужасно, че престъпниците трябва да бъдат отведени до най-близката планета — Трондхайм, и да бъдат съдени и наказани там. С твоя кораб.
Ендър се замисли за миг.
— Миро и Уанда.
Тя се извърна и го изгледа остро:
— Не си изненадан.
— Освен това няма да ги пусна да отидат.
Боскиня се отдръпна от него.
— Няма да ги пуснеш ли?
— Имам известна представа в какво са обвинени.
— Тук си едва от четири дена, а пък вече знаеш нещо, за което дори аз не съм подозирала.
— Понякога властите научават последни.
— Нека да ти обясня защо ще ги пуснеш, защо всички ние ще ги пуснем да застанат пред съда. Защото Конгресът прибра нашите файлове. Паметта на компютрите е празна, ако изключим най-основните програми, които управляват електро–, водоснабдяването и канализацията. Утре няма да може изобщо да се работи, защото нямаме достатъчно енергия за фабриките, за мините, за тракторите. Аз съм отстранена от поста си. Сега съм само представител на полицията, който трябва да следи за изпълнението на директивите на Комитета по евакуация на Лузитания.