— Евакуация ли?
— Лицензът на колонията е отнет. Изпращат междузвездни кораби, за да ни отведат всички. Всеки знак на човешко присъствие тук трябва да бъде заличен. Дори надгробните камъни на мъртвите ни.
Ендър се опита да прецени реакцията й. Не си бе мислил, че Боскиня е от онзи тип хора, които ще се подчинят безропотно на безсмислено решение отгоре.
— Смяташ ли да се подчиниш?
— Електроснабдяването и водоснабдяването се управляват по ансибала. Чрез него се контролира и оградата. Могат да ни затворят тук без вода, ток и канализация и няма да можем да излезем. Казват, че след като Миро и Уанда се качат на твоя кораб и поемат за Трондхайм, някои от ограниченията ще бъдат премахнати. — Тя въздъхна. — О, Говорителю, мисля, че сега не е най-доброто време човек да е турист на Лузитания.
— Аз не съм турист. — Не си направи труда да й каже за подозренията си, че едва ли е чисто съвпадение дето Конгресът е забелязал Съмнителните дейности по времето, когато Ендър е тук. — Успя ли да спасиш някои от файловете си?
Боскиня въздъхна:
— Боя се, че го направих, като ги натресох на теб. Забелязах, че всичките ти файлове заминават по ансибала някъде извън този свят. Изпратихме най-важните си неща като съобщения до теб.
Ендър се засмя:
— Добре, точно така, умно решение.
— Няма значение. Не можем да си ги върнем. Или не, бихме могли, ала те ще забележат и тогава ти ще си загазил не по-малко от нас. И ще изтрият всичко.
— Освен ако не изключите ансибала, веднага щом копирате моите файлове в местната памет.
— Тогава наистина ще бъдем бунтовници. И за какво?
— Заради възможността Лузитания да се превърне в най-добрата и най-важната планета от Стоте свята.
Боскиня се засмя:
— Мисля, че ще ни сметнат за важни, ала измяната едва ли ще ни направи най-добри.
— Моля те, не предприемай нищо. Не арестувай Миро и Уанда. Изчакай един час и тогава нека се срещнем с теб и с всички онези, които трябва да вземат решението.
— Решение дали да въстанем, или не? Не виждам защо ти би трябвало да участваш във вземането му, Говорителю.
— Ще разбереш на срещата ни. Моля те, много е важно да не бъде пропусната възможността на тази планета.
— Възможността за какво?
— Да се поправи онова, което Ендър е сторил по време на Ксеноцида преди три хиляди години.
Боскиня го изгледа строго:
— А пък аз тъкмо си мислех, че се прояви само като един клюкар.
Може би се шегуваше. Или пък не.
— Ако смяташ, че онова, което направих, е клюкарстване, значи си твърде глупава, за да поведеш това общество накъдето и да е.
Той се усмихна. Боскиня разпери ръце и сви рамене:
— Поис е — рече тя. „Така е.“
— Ще свикаш ли събирането?
— Ще го свикам. В покоите на епископа.
Ендър трепна.
— Той не би приел среща никъде другаде — рече тя — и всяко решение за бунт няма да означава нищо, ако той не се съгласи с него. — Боскиня положи длан върху гърдите му. — Той дори може и да не те допусне в катедралата. Ти си неверник.
— Но ти ще опиташ.
— Ще опитам заради това, което стори тази вечер. Само един мъдрец би могъл да оцени хората толкова ясно за толкова кратко време. Твоите добродетели и твоите пороци — нуждаем се и от двете.
Боскиня се обърна и си тръгна забързана. Ендър знаеше, че дълбоко в сърцето си тя искаше да се подчини на Междузвездния конгрес. Решението му бе твърде неочаквано, твърде строго; бяха я лишили от властта й, сякаш бе виновна за извършено престъпление. Подчинението обаче щеше да означава признание, а тя знаеше, че не бе извършила нищо лошо. Искаше да се възпротиви, искаше да намери някакъв приемлив начин да отвърне с удар на Конгреса, да му каже да почака, да се успокои. Или, ако е необходимо — да вървят на майната си. Но тя не бе глупачка. Не би се съпротивлявала, ако не бе сигурна, че това ще подейства и ще бъде от полза за хората й. Ендър бе убеден, че бе добра губернаторка. С радост би пожертвала гордостта си, репутацията си, бъдещето си в името на хората.
Бе останал сам на площада. Докато разговаряше с Боскиня, всички си бяха отишли. Ендър се чувстваше така, както би се чувствал стар воин, който крачи из мирните полета, където се е състояла отдавнашна битка, и чува ехото на клането в шумоленето на вятъра в тревата.
— Не им позволявай да изключат ансибала.
Гласът в ухото му го сепна, ала той веднага го позна.
— Джейн — рече той.
— Мога да ги накарам да си помислят, че си изключил своя ансибал, но ако наистина го направиш, няма да мога да ти помогна.
— Джейн — рече той, — ти направи това, нали? Как иначе биха забелязали какво са сторили Либо, Миро и Уанда, ако не им бе насочила вниманието?
Тя не отговори.
— Джейн, съжалявам, че те изключих, никога няма…
Тя знаеше какво ще каже той; нямаше нужда да довършва изречението си. Ала не отговори.
— Никога няма да изключвам…
Какъв смисъл имаше да довършва изреченията си, след като знаеше, че тя го разбира? Не беше му простила още, инак щеше да го прекъсне, да му каже да престане да си губи времето. Ала той не можеше да се сдържи да не опита още веднъж.
— Липсваше ми, Джейн. Наистина ми липсваше.
Тя пак не отговори. Бе казала онова, което искаше: да не прекъсват ансибала, и това бе всичко. Засега. Ендър нямаше нищо против да почака. Достатъчно му бе да знае, че тя беше още там, че слуша. Не беше сам. Ендър се изненада от сълзите по бузите си. Сълзи на облекчение — реши той. Катарзис. Говорене, криза, животът на хората — на парчета, бъдещето на колонията — под съмнение. А аз плача, облекчен, че една компютърна свръхпрограма отново ми говори.
Ела го чакаше в малката му къщичка. Очите й бяха зачервени от плач.
— Здравей — рече тя.
— Направих ли онова, което искаше? — попита той.
— Никога не съм предполагала — рече тя, — че той не е бил истинският ни баща. Би трябвало да се досетя.
— Не виждам как.
— Какво направих аз? Повиках те да говориш за баща ми — за смъртта на Марсау. — Тя отново се разрида. — Тайните на мама, мислех си, че знам какви са, мислех си, че са единствено във файловете й, мислех си, че мрази Либо.
— Аз само отворих прозорците, за да влезе малко чист въздух.
— Кажи го на Миро и на Уанда.
— Помисли за миг, Ела. В крайна сметка те щяха да узнаят. Жестокото в случая е, че толкова години не са знаели. Сега, след като знаят истината, могат сами да намерят изхода.
— Както мама ли? Само че този път — нещо още по-лошо и от прелюбодейство?
Ендър погали косата й, приглади я. Тя прие докосването му, утешението. Той не помнеше баща му или майка му да го бяха докосвали с такъв жест. Сигурно са го правили. Инак откъде щеше да го знае?
— Ела, ще ми помогнеш ли?
— В какво? Ти нали си свърши работата?
— Това няма нищо общо с Говорене от името на мъртвите. До един час трябва да узная как действа Десколадата.
— Трябва да помолиш мама — тя единствена знае.
— Не смятам, че ще се зарадва да ме види тази вечер.
— Аз ли да я помоля? Добър вечер, мамае, току-що бе разкрита пред Милагре като прелюбодейка, мамила цял живот децата си. И ако нямаш нищо против, бих искала да ти задам няколко научни въпроса.
— Ела, става дума за оцеляването на Лузитания. Да не говорим за брат ти Миро. — Обърна се и включи терминала. — Влез — каза й той.
Тя бе озадачена, но изпълни нареждането му. Компютьрът не разпозна името й.
— Изтрита съм. — Погледна го разтревожена. — Защо?
— Не си само ти. Всички.
— Това не е повреда — рече тя. — Някой е унищожил файла за достъп.
— Междузвездният конгрес е унищожил цялата местна памет. Всичко. Смятат ни за бунтовници. Миро и Уанда трябва да бъдат арестувани и откарани на Трондхайм, за да бъдат съдени. Освен ако не успея да убедя епископа и Боскиня да предприемат истински бунт. Разбираш ли? Ако майка ти не ти каже онова, което трябва да узная. Миро и Уанда ще бъдат пратени на двайсет и две светлинни години разстояние. Наказанието за измяна е смърт. Ала дори само явяването пред съда е равносилно на доживотен затвор. Ние всички ще сме отдавна мъртви, когато те се завърнат.
Ела гледаше с празен поглед в стената:
— Какво трябва да узнаеш?
— Трябва да знам какво ще открие комитетът, когато отвори файловете й. За това как действа Десколадата.
— Да — рече Ела. — Тя ще го направи заради Миро. — Погледна го предизвикателно. — Знаеш ли, тя наистина ни обича. Заради което и да е от децата си, би говорила дори с теб.
— Добре — каза Ендър. — Ще бъде най-добре, ако дойде сама. В покоите на епископа, след един час.
— Добре — рече Ела.
В един миг остана неподвижна. Сетне някакви нейни нервни окончания реагираха, тя скочи и забърза към вратата.
Там спря, върна се, прегърна го и го целуна по бузата.
— Доволна съм, че каза всичко — рече тя. — Доволна съм, че го научих.
Той я целуна по челото и я отпрати. След като вратата се затвори зад нея, той седна на леглото, сетне легна по гръб и се вторачи в тавана. Мислеше за Новиня, опитваше се да си представи как се чувства тя в момента. Колкото и да е ужасно, Новиня, дъщеря ти сега бърза да дойде при теб, у дома, сигурна, че въпреки болката и унижението, които преживяваш, ще забравиш напълно за себе си и ще направиш всичко, за да спасиш сина си. Аз бих заменил цялото си страдание, Новиня, за едно дете, което ми се доверява така.
ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА
ОГРАДАТА
Едър равин стои на пазара и проповядва. Така се е случило, че един съпруг е намерил тази сутрин доказателства за прелюбодейството на жена си и тълпата я мъкне към площада, за да я убие с камъни. (Такава е познатата версия на тази история, ала един мой приятел, Говорител на мъртвите, ми разправи за двама други равини, които са се изправяли пред подобна ситуация. За тях ще ви разкажа и аз.)
Равинът отива и застава до жената. От уважение към него тълпата се въздържа и зачаква с камъни в ръце.
— Ще се намери ли някой от вас — казва им равинът, — който да не е пожелал чужда жена или чужд съпруг?
Чува се ропот и възгласи:
— Ние всички познаваме желанието. Ала, равине, никой от нас не му се е поддал.
Равинът казва:
— Тогава коленичете и благодарете, че Бог ви е направил толкова силни.
Той взема жената за ръка и я отвежда от пазара. Малко преди да я пусне да си върви, й прошепва:
— Кажи на съдията кой е спасил любовницата му. Тогава той ще знае, че съм негов верен слуга.
И така, жената оцелява, защото обществото е прекалено корумпирано, за да се защити от безредието.
Друг равин, в друг град. Той отива при жената, спира тълпата, както и в предишната история, и казва:
— Кой от вас е безгрешен? Нека той хвърли първия камък.
Хората са смутени, забравят общото си намерение при спомена за собствените си лични грехове. Някой ден, мислят си те, и аз мога да се озова в положението на тази жена, и аз ще моля за прошка и за още една възможност. Трябва да се отнеса към нея така, както бих искал да се отнесат с мен.
Докато те разтварят ръце и пускат камъните на земята, равинът взема един от тях, вдига го високо над главата на жената и го стоварва върху нея с все сила. Черепът й се пръска и мозъкът плиска по калдъръма.
— И аз не съм безгрешен — казва той на хората. — Но ако оставим само съвършените хора да прилагат закона, то скоро законите ще са мъртви, а ведно с тях — и нашият град.
И така, жената умира, защото общността е прекалено сурова, та да понесе прегрешението й.
Тази прочута история заслужава внимание, защото е удивително рядко срещана в нашия собствен опит. Повечето общности се люшкат между разложението и безпощадната строгост, а когато отидат твърде далеч, те умират. Само един равин се осмели да очаква от нас такова съвършено равновесие, че да можем да запазим закона и да простим прегрешението. Затова ние, разбира се, го убихме.
Миня ирма. Моя сестра. Думите продължаваха да кънтят в главата на Миро, докато престана да ги чува, докато не се превърнаха в част от общия фон: Уанда е миня ирма. Тя е моя сестра. Краката му по стар навик го водеха от площада през игралните площадки към седловината на хълма. На по-високия връх бяха разположени катедралата и манастирът, които винаги се мержелееха над Станцията на зенадора, сякаш крепост, застанала като страж на портата. Дали Либо е следвал този път, когато е отивал на среща с майка ми? Дали са се срещали в Станцията на ксенобиолозите? Или е било по-дискретно — валяли са се из тревата, като прасетата на фасендасите?
Стоеше пред вратата на Станцията на зенадора и се опитваше да намери претекст да влезе вътре. Нямаше какво да прави там. Не бе написал доклада си за случилото се днес, ала и бездруго не знаеше как да го напише. Магически сили, това бе всичко. Прасенцата пеят на дърветата и те се разцепват на трески. Далеч по-добро от дърводелството. Аборигените са много по-сложни, отколкото се е предполагало досега. Множество функции за всичко. Всяко дърво е едновременно тотем, надгробен знак и малка дървообработваща фабрика. Сестра. Трябваше да направя нещо, ала не помня какво.
Прасенцата действат по най-разумния план. Живеят само като братя, без да обръщат внимание на жените. Така щеше да е по-добре и за теб, Либо — о, не, трябва да те наричам папай, а не Либо. Жалко че мама не ти е казала, инак щеше да ме дундуркаш на коленете си. Двете ти най-големи деца — Уанда на едното коляно. Миро на другото, не сме ли горди с нашите две деца? Родени през една и съща година, само с два месеца разлика, ох, колко зает човек си бил татко тогава, да се промъкваш покрай оградата, за да обърнеш мама в собствения й заден двор. Всички те съжаляваха, защото имаше само дъщери. Няма кой да продължи фамилното име. Ала съчувствието е било напразно. Ти си „преливал“ от синове. А пък аз съм имал повече сестри, отколкото съм предполагал. Поне една повече, отколкото съм искал.
Стоеше пред портата, вгледан в гората на хълма на прасенцата. Няма причина от научно естество да бъдат посещавани нощем. Затова ще изпълня една ненаучна задача и ще ида да видя дали няма да се намери място за още един брат в племето. Сигурно ще бъда прекалено едър, за да ми намерят място в дървената къща, затова ще спя навън, няма да ме бива много и в катеренето по дърветата, но знам това-онова за технологиите, а и вече не изпитвам някакви задръжки да ви науча на онова, което искате да узнаете.
Той постави длан върху идентификационната кутия и с лявата си ръка опита да дръпне портата. В първия миг не беше наясно какво става. Сетне ръката му сякаш пламна, сякаш бе отрязана с ръждив трион, той изкрещя и я отдръпна. Откакто бе издигната, портата никога не е била гореща при допир от страна на зенадор.
— Маркос Владимир Рибейра фон Хесе, достъпът ти през оградата е отнет по заповед на Комитета за евакуация на Лузитания.
От издигането й досега никога на зенадор не бе отказван достъп чрез глас от кутията. На Миро му потрябва миг, преди да разбере какво му се казва.
— Ти и Уанда Кенята Фигейра Мукумби ще се явите пред представителката на полицията Фария Лима Мария до Боске, която ще ви арестува по заповед на Междузвездния конгрес и ще се изправите пред съда в Трондхайм.
За миг главата му се замая, усети тежест в стомаха си, догади му се. Те знаят. И то тъкмо тази нощ. Всичко е свършено. Да изгубя Уанда, да изгубя прасенцата, да изгубя работата си — всичко е свършено. Арест. Трондхайм. Там, откъдето дойде Говорителя, двайсет и две години преход, всички ще са умрели, с изключение на Уанда, единствена тя ще остане, а тя ми е сестра…
Ръката му отново се стрелна към портата; и по нея отново премина онази мъчителна болка, болка, която порази всички нерви, подпали ги мигновено. Не мога просто да изчезна. Те ще запечатат вратата за всички. Никой няма да иде при прасенцата, никой няма да им каже, те ще ни чакат да отидем, а никой няма да може повече да мине през портата. Нито аз, нито Уанда, нито Говорителя, никой… и никакво обяснение.