Комитет по евакуацията. Ще ни евакуират всички и ще изтрият всяка следа от присъствието ни тук. Това фигурира в правилата, но в тях има и още нещо, нали? Какво са видели? Как са разбрали? Нима Говорителя им е казал? Той е тъй пристрастен към истината. Трябва да обясня на прасенцата защо повече няма да се върнем, трябва да им кажа.
Едно прасенце винаги ги наблюдаваше, следваше ги, когато навлезеха в гората. Възможно ли бе и сега да го наблюдава? Миро размаха ръка. Беше обаче прекалено тъмно. Не можеха да го видят. А може и да го виждаха: никой не знаеше колко добро бе зрението на прасенцата нощем. Независимо дали го бяха видели, или не, те не дойдоха. А скоро щеше да стане прекалено късно; ако фрамлингите наблюдаваха портата, то те без съмнение вече бяха осведомили Боскиня и тя сигурно вече бе на път, носеше се над тревата. О, тя щеше да го арестува с огромна неохота, ала щеше да си свърши работата, нямаше да има смисъл да спори с нея дали продължаването на това глупаво разделение е добро за хората или за прасенцата, или и за двата вида, тя не бе от хората, конто поставят върховенството на закона под въпрос, просто правеше онова, което й бе наредено. И той ще се предаде, нямаше причини да се съпротивлява, къде можеше да се скрие — в рамките, очертани от оградата, или навън, всред стадата кабра? Ала преди да се предаде, трябваше да каже на прасенцата, трябваше да им каже.
Затова той пое от портата покрай оградата към моравата под хълма на катедралата, където не живееше никой и никой не можеше да чуе гласа му. И докато вървеше, викаше. Не с думи, а с онзи висок, свирещ звук, вик, който той и Уанда бяха използвали и преди, за да привлекат вниманието си, когато бяха разделени всред прасенцата. Ще го чуят, трябва да го чуят, трябваше да дойдат при него, защото той не можеше да премине през оградата. Затова елате, Човек, Лийф-ийтър, Мандачува, Ароу, Къпе, Календар, който и да е, всички, елате и ми дайте възможност да ви кажа, че повече няма да мога да ви казвам нищо.
Куим седеше нещастен на една табуретка в кабинета на епископа.
— Естевао — рече кротко епископът, — след няколко минути тук ще има съвещание, но искам да поговоря първо за минутка с теб.
— Няма за какво да говорим — рече Куим. — Вие ни предупредихте и то се случи. Той е дяволът.
— Естевао, ще поговорим минутка, а след това ще си идеш у дома и ще спиш.
— Никога няма да се върна там.
— Бог се е хранил в компанията и на по-лоши грешници от майка ти и им е прощавал. Да не би да си по-добър от него?
— Нито една от прелюбодейките, на които е простил, не е била майка му.
— Не всеки може да има за майка Благословената Дева.
— На негова страна ли сте в такъв случай? Нима Църквата отстъпва мястото си на Говорителите на мъртвите? Нима ще трябва да разрушим катедралата и от камъните й да издигнем амфитеатър, където да клеветим мъртвите си, преди да ги предадем на земята?
Шепотом:
— Аз съм твоят епископ, Естевао, наместникът на Христос на тази планета, и ти ще разговаряш с мен с необходимото уважение, което ми дължиш тук, в кабинета ми.
Куим се изправи, бесен, ала не каза нищо.
— Мисля, че щеше да е по-добре, ако Говорителя не бе изложил тези истории публично. Някои неща е по-хубаво да се казват насаме, шепнешком, за да не се налага да понасяме ударите пред наблюдаващата ни публика. Ето защо ние използваме изповедите, за да скрием от публиката срама, докато се борим с личните си грехове. Но бъди справедлив, Естевао. Говорителя може и да разказа тези истории, но те бяха до една верни. Нали?
— Да.
— А сега, Естевао, нека помислим. До днес ти обичаше ли майка си?
— Да.
— А тази майка, която ти обичаше, беше ли вече извършила прелюбодейството?
— Десет хиляди пъти.
— Мисля си, че не е била чак толкова разпътна. Ала ти ми каза, че си я обичал, макар и да е била прелюбодейка. Нима тя не е същият човек тази вечер? Нима се е променила през времето от вчера до днес? Или само ти си се променил?
— Онова, което е била вчера, е било лъжа.
— Нима искаш да кажеш, че поради това, че се е срамувала да каже на децата си за прелюбодейството, тя е лъгала и в това, че ви е обичала през всичките години, докато сте растели, когато ви се е доверявала, когато ви е учела…
— Тя не беше от най-грижовните майки.
— Ако бе дошла в изповедалнята и бе получила опрощение за прелюбодейството си, тогава изобщо нямаше да й се налага да ви казва. Щяхте да отидете в гроба, без изобщо да научите. И тогава нямаше да бъде лъжа; защото щеше да бъде опростена, нямаше повече да бъде прелюбодейка. Признай си истината, Естевао: ти не си й ядосан заради прелюбодейството. Ядосан си, защото се постави в неудобно положение пред целия град с опита си да я защитиш.
— Вие ме карате да изглеждам глупак.
— Никой не смята, че си глупак. Всички мислят, че си верен син. Ала сега, ако искаш да си верен последовател на Бога, ти ще й простиш и ще й покажеш, че я обичаш повече от всякога, защото най-сетне ти разбираш смисъла на страданието. — Епископът погледна към вратата. — Предстои ми важна среща, Естевао. Моля те, влез във вътрешните ми покои и се помоли на Мария Магдалина да ти прости за непрощаващото ти сърце.
Повече нещастен, отколкото ядосан, Куим мина през завесата зад писалището на епископа.
Секретарят на епископа отвори вратата и въведе в кабинета Говорителя на мъртвите. Епископът не стана. За негова изненада Говорителя коленичи и склони глава. Това бе акт, който католиците извършваха пред епископа само на публични места, и Перегрино не знаеше как да го възприеме. Ала човекът бе коленичил в очакване и затова той се надигна от стола си, отиде до него и протегна ръка, за да я целуне. Но дори тогава Говорителя продължаваше да чака, докато най-сетне Перегрино не каза:
— Благославям те, синко, макар дори да не съм сигурен дали не ме подиграваш с този си реверанс.
Все още със склонена глава, Говорителя рече:
— У мен няма подигравка. — Сетне вдигна глава към Перегрино. — Баща ми беше католик. Преструваше се, че не е, така му бе по-удобно, но никога не прости собствената си невяра.
— Кръстен ли си?
— Сестра ми твърди, че съм, баща ми ме е кръстил малко след раждането ми. Майка ми беше протестантка — изповядвала е вяра, която отрича ранното кръщение, затова се скарали. — Епископът протегна ръка и го изправи на крака. Говорителя се изкиска. — Представи си само. Таен католик и съгрешила мормонка, които се карат за религиозните процедури, в които и двамата твърдят, че не вярват.
Перегрино бе скептично настроен. Виждаше му се прекалено елегантен номерът Говорителя изведнъж да се окаже католик.
— Смятах — рече епископът, — че вие, Говорителите на мъртвите, отричате всички религии, преди да поемете вашето… как да го нарека… призвание.
— Не знам за другите. Не мисля, че има някакво правило — поне нямаше, когато аз станах Говорител.
Епископ Перегрино знаеше, че Говорителите не бива да лъжат, ала този отговаряше съвсем уклончиво.
— Говорителю Андрю, никъде на Стоте свята един католик не е принуден да крие вярата си, поне от три хиляди години насам. Благословено да е откриването на междузвездното пътуване, което премахна ужасните ограничения върху раждаемостта на пренаселената Земя. Нима искаш да ми кажеш, че баща ти е живял на Земята преди три хиляди години?
— Казвам само, че баща ми се е погрижил да бъда кръстен като католик и заради него аз направих онова, което той не е могъл да направи, докато е бил жив. Заради него коленичих пред епископ и получих благословията му.
— Но благословията получи ти.
И пак избягна въпроса ми. Което означава, че изводът ми за това, кога е живял баща ти, е правилен, само гдето не искаш да го обсъждаме. Дом Кристау казваше, че при теб има неща, които убягват от погледа.
— Добре — рече Говорителя. — Аз се нуждая от благословията повече от баща си, тъй като той е мъртъв, а аз имам повече проблеми за решаване.
— Моля те, седни. — Говорителя избра табуретка близо до стената. Епископът се настани на масивния си стол зад писалището. — Би ми се искало да не бе Говорил днес. Случи се в неподходящо време.
— Не знаех, че Конгресът ще постъпи така.
— Но си знаел, че Миро и Уанда са нарушили закона. Боскиня ми каза.
— Открих това само няколко часа, преди да Говоря. Благодаря ви, че още не сте ги арестували.
— Това е проблем на гражданските власти. — Епископът отхвърли темата настрани, ала и двамата знаеха, че ако бе настоял, Боскиня щеше да се подчини на заповедите и да ги арестува, независимо от молбата на Говорителя. — Твоето Говорене причини големи злини.
— Боя се, че бяха повече от обичайното.
— Значи… отговорностите ти вече са приключени, така ли? Нанасяш раните и оставяш другите да се погрижат за изцелението им?
— Никакви рани, епископ Перегрино. Чиста хирургия. А ако мога да помогна за оздравяването, тогава да, оставам и помагам. Не разполагам с упойващи средства, но се опитвам да използвам антисептичните.
— Знаеш ли, би трябвало да станеш свещеник.
— По-малките синове имат само два избора: да станат свещеници или военни. Родителите ми са избрали за мен второто.
— По-малкият син. А имаш и сестра. И си живял по време, когато контролът върху раждаемостта е забранявал на семействата да имат повече от две деца, освен ако правителството не издаде специално разрешение. Наричали са третото дете Третак, нали?
— Познаваш историята.
— Значи си роден на Земята преди междузвездните пътувания?
— Онова, което ни интересува сега, епископ Перегрино, е бъдещето на Лузитания, а не биографията на един Говорител на мъртвите, който е очевидно само на трийсет и пет години.
— Бъдещето на Лузитания е моя грижа, Говорителю Андрю, а не твоя.
— Бъдещето на хората от Лузитания е твоя грижа, епископе. А аз съм загрижен и за прасенцата.
— Нека не мерим чия загриженост е по-голяма.
Секретарят отново отвори вратата и в стаята влязоха Боскиня, дом Кристау и дона Криста. Погледът на Боскиня пробяга между епископа и Говорителя.
— На пода няма кръв, ако това е, което търсите — каза й епископът.
— Просто проверявах температурата — отвърна Боскиня.
— Това е топлината на взаимното разбирателство — рече Говорителя. — Не е нито жегата на гнева, нито ледът на омразата.
— Говорителя е кръстен като католик, ако и да не е такъв по вяра — рече епископът. — Аз го благослових и, изглежда, поради това стана хрисим.
— Винаги съм се отнасял с уважение към властите — отвърна Говорителя.
— Ти беше онзи, който ни заплаши с инквизиция — напомни му епископът. Но с усмивка.
Усмивката на Говорителя не бе по-малко ледена.
— А ти си онзи, който каза на хората, че съм сатана и не бива да разговарят с мен.
Докато Говорителя и епископът се усмихваха един другиму, останалите се засмяха нервно, седнаха и зачакаха.
— Ти свика това събиране, Говорителю — рече Боскиня.
— Простете ми — рече той. — Поканен е и още един човек. Нещата ще се опростят много, ако почакаме няколко минути да дойде.
Ела намери майка си извън дома им, недалеч от оградата. Лекият бриз, който едва шумолеше в капима, развяваше косите й. На Ела й бе необходимо известно време, за да осъзнае какво я изненада сега. Майка й не бе носила пусната косата си от години. Изглеждаше необичайно волна, още повече, че Ела можеше да види как се къдреше и виеше там, където от толкова време бе стягана на кок. Тъкмо тогава осъзна, че Говорителя беше прав. Майка й щеше да приеме поканата му. Независимо от срама и болката, които й бе причинило Говоренето му тази вечер, то я бе довело сега до това, да излезе навън, в мрачината след залез-слънце, да гледа към хълма на прасенцата. Или може би гледаше оградата. Може би си спомняше мъжа, с когото се бе срещала там или някъде другаде из капима, където са можели да се обичат незабелязани от никого. Винаги скришом, винаги тайно. Мама е доволна, помисли си Ела, дето се узна, че Либо е бил истинският й мъж, че Либо е истинският ми баща. Мама е доволна и аз съм доволна.
Майка й не се обърна да я погледне, макар сигурно да бе усетила приближаването й по силното шумолене на тревата. Ела се спря на няколко крачки от нея.
— Майко — рече тя.
— Значи не е било стадо кабри — рече майката. — Толкова си шумна, Ела.
— Говорителя има нужда от помощта ти.
— Така ли?
Ела й обясни какво бе казал Говорителя. Майка й не се обърна. След като Ела свърши, Новиня изчака малко, сетне се обърна и пое по склона на хълма. Ела изтича, настигна я.
— Майко — рече тя, — ще му кажеш ли за Десколадата?
— Да.
— Защо едва сега? След всичките тези години. Защо не каза на мен?
— Защото ти си свърши по-добре работата без моята помощ.
— Знаеше ли какво правя?
— Ти си моя стажантка. Имам пълен достъп до файловете ти, без да оставям отпечатъците си. Що за учител щях да бъда, ако не наблюдавах работата ти?
— Но…
— Прегледах и файловете, които криеше чрез името на Куара. Не си била още майка и затова не знаеш, че компютърната дейност на всички деца под дванайсет години се докладва всяка седмица на родителите. А Куара вършеше забележителна изследователска дейност. Радвам се, че идваш с мен. Каквото кажа на Говорителя, ще го кажа и на теб.
— Но ти вървиш в грешна посока — рече Ела.
Майка й се спря:
— Не се ли намира къщата на Говорителя до площада?
— Събирането ще е в покоите на епископа.
За първи път майка й се изправи лице срещу лице с Ела:
— Какво се опитвате ти и Говорителя да направите с мен?
— Опитваме се да спасим Миро — рече Ела. — И колонията Лузитания, ако успеем.
— Да ме изтикате в бърлогата на звяра…
— Епископът трябва да застане на наша страна, инак…
— Наша страна! Значи, когато казваш ние, имаш предвид себе си и Говорителя, така ли? Нима смяташ, че не съм го забелязала? Всичките ми деца, едно по едно — всички ви прелъсти…
— Не е прелъстявал никого!
— Прелъсти ви с това, че знаеше какво искате да чуете, с…
— Той не е ласкател — рече Ела. — Не ни казва онова, което искаме да чуем. Казва ни онова, което е истина. Той не спечели нашата привързаност, мамо, спечели нашето доверие.
— Никога не сте ми давали онова, което той получи от вас.
— Но сме искали.
Ела този път не трепна пред пронизващия, взискателен и суров поглед на майка си. Вместо това майка й трепна, тя се извърна и когато отново я погледна, в очите й блестяха сълзи.
— Исках да ти кажа… — Майка й нямаше предвид файловете си. — Като те виждах как го мразиш, исках да ти кажа, че той не е твой баща, че баща ти е добър, мил човек…
— Който не е имал куража сам да ни каже.
В очите на майка й отново блесна ярост:
— Искаше. Но аз не му позволявах.
— Ще ти кажа нещо, мамо. Аз обичах Либо така, както всички в Милагре го обичаха. Ала той е пожелал да бъде лицемер, ти — също, и без изобщо да се досетите, отровата на лъжите ви ни нарани всички. Не те виня мамо, нито него. Но благодаря Богу за Говорителя. Той дойде да ни съобщи истината и да ни освободи.
— Лесно е да се каже истината — рече тихо майка й, — когато не обичаш никого.
— Така ли смяташ? — попита Ела. — Мисля, че знам нещо, мамо. Човек не може да узнае истината за някого, освен ако не го обича. Мисля, че Говорителя е заобичал татко. Марсау имам предвид. Мисля, че го е разбрал и го е обикнал, преди да Говори за него.
Майка й не отвърна, защото знаеше, че това бе истината.
— Знам също, че обича Грего и Куара, и Оляло, и Миро, и дори Куим. И мен. Знам, че мен обича. А когато ми показа, че ме обича, аз знаех, че е истина, защото той не лъже никого и никога.
Сълзите потекоха от очите на майка й и се застичаха по бузите й.
— А аз те лъжех, теб и всички други — рече Новиня. Гласът й прозвуча слаб и напрегнат. — Но въпреки това трябва да ми повярваш. Когато ти казвам, че те обичам.