— Добре. Винаги, когато имате нужда от някого, може да сигнализирате по системата за вътрешна комуникация. Лека нощ, мис Фелоус.
Двамата мъже си тръгнаха. Останалите вече бяха излезли. Вратата се затръшна. Стори й се, че чува прищракването на електронните ключалки.
Затвориха я. С диво дете отпреди четиридесет хиляди години.
Обърна се към момчето. То я наблюдаваше предпазливо. В чинийката имаше още мляко. Мис Фелоус се постара да му покаже с жестове как да вдигне съда и да го допре до устните си. Усилията й нямаха резултат. Той просто я зяпаше и не правеше ни най-малък опит да й подражава. Затова отново му показа — вдигна чинийката към устата си и се престори, че лочи млякото.
— А сега ти. Опитай.
Продължаваше да я гледа. Трепереше.
— Не е трудно — увери го тя. — Ще ти покажа. Ето. Дай си ръцете.
Внимателно, много внимателно тя хвана китките му.
Изръмжа. Страшно беше, че толкова малко момченце може да издаде такъв звук. Той издърпа ръцете си с невероятна сила. Лицето му светна от ярост. Белегът, приличен на светкавица, рязко се открои на току-що почистеното му лице.
Само преди миг доктор Хоскинс бе сграбчил и извил ръцете му около тялото и го бе раздрусал във въздуха. Без съмнение детето още помнеше усещането за големите мъжки ръце, грубо стиснали китките му.
— Не — каза мис Фелоус с цялата нежност, на която бе способна в момента, — няма да ти причиня болка. Искам само да ти покажа как да държиш чинийката с млякото.
Той страхливо я наблюдаваше. Не сваляше уплашените си очи от нея; следеше дали няма да направи някое рязко движение. Отново бавно посегна към китките му, но той поклати глава и се изплъзна.
— Добре — съгласи се тя. — Аз ще държа чинийката. Ти само пий. Поне няма да клечиш на пода като животно.
Наля още малко мляко, поднесе го към лицето му и зачака. Зачака…
Той подхвана гърлените клокочещи звуци и цъкания, които означаваха глад, но не посегна към млякото.
Вдигна огромните си очи към нея. Издаде звук — като че ли го чуваше за първи път.
Какво казваше? „Остави чинийката на земята, Глупаво старо същество, та да си близна малко млекце.“ Да не би пък да беше това?
— Хайде, малкото ми, изпий го, без да лягаш на пода, като всяко добро човешко дете.
Не сваляше поглед от нея. Пак цъкна, малко тъжно.
— Ето така — показа мис Фелоус. После протегна чинийката към него. Почти се преви на две, проточи шия. Трудно беше — устата й, за разлика от неговата, не бе изпъкнала като муцуна, — и локна малко мляко от своята страна. Той мрачно се взираше в нея от другата страна, съвсем отблизо.
Почуди се как е възможно очите му да са толкова огромни.
— Ето виж… — Локна още малко.
Той се примъкна към нея. Притискаше ръце към тялото си, така че се наложи тя да продължи да държи чинийката. Предпазливо подаде език, после с повече ентусиазъм започна да пие. Изправен.
Мис Фелоус започна да спуска млякото към пода.
Недоволен от смъкването на съда, той изгрухтя и вдигна ръце да го задържи. Тя бързо го пусна. Сега момчето само държеше чинийката и лакомо лочеше.
Браво, дете! Чудесно!
Чинийката бе празна. Като спря да пие, той небрежно я пусна. Тя падна на пода и се разби на много парчета. Момчето я погледна. Почти със сигурност можеше да се каже, че по лицето му се чете удивление, може би и страх. Изскимтя.
Мис Фелоус се усмихна.
— Това е само чинийка, дете. Чинийките не са важни. Там, откъдето я взехме, има още много. Има и много мляко.
Срита парченцата настрани. След малко трябваше да ги вдигне — бяха остри, но засега щяха да почакат. От долното чекмедже на контейнера с храна взе друга чинийка — същата като предишната — и му я подаде.
Скимтенето престана и той се усмихна.
Нямаше съмнение — усмихна се. За първи път, откакто пристигна. Беше невероятно широка усмивка, а колко голяма бе устата му. Наистина — от ухо до ухо! Учудващо слънчева, като внезапен лъч сред тъмни облаци.
Мис Фелоус също се усмихна. Предпазливо протегна ръка към него. Изпитваше желание да го помилва, да докосне косата му — много бавно, за да може той да проследи всеки сантиметър от движението. Искаше да го увери, че няма да му причини болка. Той потръпна, но остана на мястото си и вдигна очи към нея. Успя за миг да погали косата му, после той боязливо отскочи като изплашено зверче.
При тази мисъл лицето й пламна.
Престани! Не бива да мислиш за него по този начин! Независимо как изглежда, той не е животно. Той е момченце, малко момченце, изплашено малко човешко момченце.
Но косата му, колко груба се оказа в кратичкия миг, когато й позволи да го докосне! Колко сплетена, колко корава, колко гъста!
Каква странна коса! Колко невероятно странна коса. Тя каза:
— Ела да видиш как се използува банята. Мислиш ли, че можеш да се научиш?
Говореше тихо, нежно. Добре знаеше, че не я разбира, но се надяваше, че ще реагира на спокойния й тон.
Момчето отново бясно зацъка. Още мляко? Това ли искаше? Или казваше нещо ново? Мис Фелоус се надяваше, че записват всеки произнесен от него звук. Беше много вероятно, но въпреки всичко щеше да го спомене на Хоскинс на другия ден. Искаше да проучи речта на детето, да усвои езика му, ако има начин да се справи, ако това наистина е език, а не просто нечленоразделни животински звуци. Мис Фелоус възнамеряваше да го учи на английски, но можеше и да не успее. В такъв случай щеше да опита да общува с детето по неговия начин.
Странна мисъл — да проговори неандерталски. Но нали и друг път й се бе налагало да прави не по-малко странни неща, за да установи контакт с трудни деца.
— Може ли да те хвана за ръката? — попита тя.
Мис Фелоус протегна длан. Момчето я изгледа, като че за първи път виждаше ръка. Тя остана така и зачака. Той се намръщи. След малко ръката му неуверено се повдигна и пропълзя към нейната.
— Точно така — насърчи го тя. — Хвани ми ръката.
Разтреперената ръчичка се доближи на около три сантиметра и тогава смелостта на момчето го напусна. Дръпна се, сякаш от пръстите й излизаше огън.
— Добре тогава — спокойно каза мис Фелоус, — по-късно ще опитаме пак. Искаш ли да седнеш тук?
Тя потупа дюшека на леглото.
Той не реагира.
Тя се направи, че сяда.
Нищо. Празен поглед.
Тя седна — не беше много лесно, тъй като леглото беше малко и доста ниско, и потупа дюшека.
— Хайде — тя го дари с най-топлата, най-успокояващата си усмивка. — Хайде, седни до мен.
Тишина. Погледът. И после отново порой от цъкания и дълбоки, подобни на грухтене звуци — този път бяха различни, сигурна беше. Изглежда, притежаваше богат запас от цъкания, грухтящи и гъргорещи звуци. Това определено беше език. Вече разполагаха с голямо научно откритие — доктор Хоскинс бе споменал, че не се знае дали неандерталците са имали език, а тя се бе оказала права в началото, като каза, че са можели да говорят.
Още не е доказано, строго си рече тя. Но хипотезата е доста вероятна.
— Ще седнеш ли? Не?
Цъкания. Тя се заслуша и се опита да ги имитира, но те затрудняваха езика й и тя не успя да им придаде свежестта и картечната скорост, с която ги произнасяше той. Изненадано я изгледа. Учудване. Беше трудно да се отгатне израза на лицето му, но изглеждаше очарован от факта, че се опитва да му цъка. Знаеше само, че казва нещо лошо и ужасно на неговия език. Казваше това, което не можеше да се каже. Беше много по-вероятно звуците, които издаваше, да са само неразбираем брътвеж. Сигурно я мислеше за побъркана.
Той цъкна и изръмжа гърлено и тихо, сякаш умислено.
Тя отвърна с цъкане. Повтори ръмженето — беше по-лесно за имитиране от цъкането. Отново се втренчи в нея. Изражението му беше унило, мрачно. Много приличаше на дете, изправено пред ненормален възрастен.
Това е съвсем абсурдно, реши мис Фелоус. Трябва да говоря на английски. Нищо няма да научи, ако продължавам да се видиотявам и издавам разни шашави звуци, като си въобразявам, че говоря езика му.
— Седни! — каза тя, все едно говореше на кученце. — Седни! Не? Добре тогава, недей. Банята. Дай ръка и ще ти покажа какво се прави в банята. Пак не си съгласен, така ли? Не можеш просто да го направиш на пода, разбираш ли? Това не ти е четиридесетхилядната година преди Новата ера, и дори да си свикнал да копаеш дупки в земята, сега няма как. Особено в дървен под. Дай ръка и ела с мен вътре, хайде! Не? По-късно.
Мис Фелоус усети как започва да пелтечи. Почувства се изтощена. Осъзна, че става късно, а тази вечер отрано бе подложена на фантастично напрежение. Беше подобно на съновидение — стърчи в кукленската къща и се мъчи да обясни на някакво малко маймунче с издадено чело и широко отворени очи как се пие мляко от чинийка, как се ходи в тоалетната и как да седи на легълцето.
Не, яростно се укори тя. Не маймунче. Никога не го наричай така. Дори и сама пред себе си.
— Дай ръка — отново рече мис Фелоус. Почти успя. Почти.
Часовете се търкаляха едва-едва, а тя не бе постигнала нищо. Явно нямаше да успее нито с тоалетната, нито с леглото. А сега вече и той изглеждаше преуморен. Зина в прозявка. Очите му бяха безизразни, устните му се отпуснаха. Неочаквано се сви на голия под. После бързо се претърколи под креватчето.
Мис Фелоус коленичи и се втренчи в него. Изгледа я яростно и зацъка с език.
— Добре — съгласи се тя, — щом се чувстваш по-сигурно, спи там.
Почака малко. Чу се равномерно, спокойно дишане. Колко ли беше изморен! На четиридесет хиляди години от дома, захвърлен в чудновато чуждо място, пълно с ярки светлини, твърди подове и странни хора, каквито не бе виждал никога по-рано и въпреки всичко се сви на кравай и заспа. Мис Фелоус му завиждаше за способността да се приспособява. Децата бяха така издръжливи, толкова бързо и лесно се адаптираха дори към най-ужасния стрес.
Угаси лампата, затвори вратата и легна на кушетката, поставена за нея в най-голямото помещение.
Над нея бе мракът.
Внимателно се взря в него. Чудеше се дали някой не я дебне от балкона. Ясно й бе, че става смешна, че вече е късно и там няма никой. Наблюдаваха я единствено купчина електронни сензори. И все пак съвсем да не можеш да се усамотиш…
По всяка вероятност всичко се заснемаше. Абсолютно всичко, което ставаше в СТАСИС-зоната, се записваше на видео. Не трябваше да приема предложението, без да настоява преди това да види къде ще живее.
Доверете ми се — й бе казал той. Да. Точно така.
Добре. За тази вечер ще се примири. Но утре ще ги накара да поставят покрив поне над нейните стаи. Освен това, щом искат от мен да спя тук, тия глупаци ще трябва да донесат огледало, по-голям скрин, още една мивка.
Не можеше да заспи. Въпреки че беше уморена, лежеше с отворени очи, обхваната от безсънието, което завладява в състояние на крайно изтощение.
Напрегнато се ослуша за шум от съседната стая.
Дали пък нямаше да излезе? Можеше ли?
Стените бяха отвесни и невероятно високи, ала ако детето умееше да се катери като маймуна?
По отвесна стена без дупки за ръцете? Пак мислиш за него като за маймуна.
Не би могъл да се прехвърли при нея. Не. Сигурна беше. Пък и всевиждащите сензори на Хоскинс бяха на балкона. Сигурно щяха да регистрират и да вдигнат тревога, ако момчето запрескача от стая в стая посред нощ.
Сигурно.
Не си направих труда да се осведомя за толкова много неща, помисли мис Фелоус.
После усети, че се чуди дали е опасен. Физически опасен.
Спомни си какви усилия положиха, за да го окъпят. Видя как първо Хоскинс, а после и Елиът едва го удържаха мирен. Съвсем малко дете, а силно. И как одра Елиът.
Ами ако влезе и …
Не, каза си мис Фелоус. Няма да ми навреди.
Хоскинс в никакъв случай не би я оставил сама независимо от сензорите над нея, ако мислеше, че има опасност да …
Опита се да се присмее на собствените си страхове. Беше само дете на три години, най-много на четири. Още не бе успяла да му изреже ноктите. А ако я нападне с нокти и зъби, докато спи …
Задиша учестено. Колко налудничаво наистина, колко налудничаво… И все пак…
Съзнанието й не преставаше да се лута нагоре-надолу и все не успяваше да се задържи върху някакво задоволително становище. Какво представляваше той — опасна отвратителна маймуна или ужасно изплашено малко дете, откъснато от близките си. Едното или другото? А защо не по малко и от двете. Изплашеното дете също може да причини болка, ако удари достатъчно силно. Спомни си няколко неприятни случая в болницата — деца, доведени до такова отчаяние, че бяха нападнали персонала с истинско ожесточение и бяха причинили немалки щети.
Мис Фелоус не смееше да се отпусне и да заспи. Не смееше.
Лежеше, взираше се нагоре и напрегнато се ослушваше. Изведнъж чу нещо.
Момчето плачеше.
Не пищеше от страх или яд; не викаше, не крещеше. Плачеше тихичко — ридание на нещастно самотно дете.
Всичките й съмнения се изпариха незабавно. За пръв път мис Фелоус с болка помисли: Бедното! Бедното ужасено дете!
Разбира се, че беше дете. От какво значение беше формата на главата или грубата коса. Беше дете, осиротяло така, както не беше осиротявало никое друго дете на света. Хоскинс я предупреди пределно ясно при първата им среща: „Това ще е най-самотното дете на света.“ Нямаше ги не само майка му и баща му, а и целия му вид, до последния човек. Грубо го бяха грабнали от времето му и сега то бе единственото подобно същество във Вселената.
Единственото. Последното.
Изпитваше все по-силно и по-дълбоко съжаление. Едновременно с това дойде и срамът от собственото й бездушие, от отвращението, което си бе позволила да почувства към детето, от разочарованието, което бе показала от дивашкото му държание. Как можа, чудеше се тя, да бъде толкова жестока? Да се държи толкова непрофесионално. Не бяха ли му причинили достатъчно зло, та трябваше жената, избрана да се грижи за него и да му помогне да се приспособи към непознатия нов живот, да го гледа с презрение?
Внимателно придърпа нощницата около глезените си — тези сензори, не можеше да не се притеснява от идиотските сензори, — стана от леглото и отиде на пръсти в стаята на момчето.
— Момченце — прошепна тя, — момченце.
Коленичи и заопипва под леглото. Тогава внезапно прояви благоразумие, резултат от дългогодишния опит с увредени деца, и издърпа ръката си обратно — можеше да я ухапе. Светна нощното осветление и отдели леглото от стената. Клетото. Беше се свило нещастно в ъгъла, завряло брадичка в коленете си, вперило в нея замъглен, неспокоен поглед.
В сумрака отблъскващите, груби черти не се виждаха, главата не изглеждаше така голяма и безформена.
— Горкичкото — прошепна тя. — Горкичкото изплашено момченце.
Мис Фелоус прекара ръка през косата му — същата твърда, сплъстена, бодлива коса, която й се бе сторила тъй неприятна преди няколко часа. Сега просто изглеждаше необичайна. Отначало той настръхна при допира й, но после усети как се отпуска.
— Горкото дете — промълви тя. — Дай да те прегърна.
Той тихичко изцъка, после сподавено изръмжа, сякаш изгъргори, злощастно и глухо.
Седна на пода до него и отново погали косата му, бавно и ритмично. Тялото му осезаемо се отпусна. Може би никой досега не бе милвал косата му там, в жестокия праисторически свят, в който бе живял. Изглежда, му харесваше. Внимателно и нежно си играеше с косата му — приглаждаше я, подреждаше я, вадеше репеи от нея, прокарваше ръка по темето му — бавно-бавно, почти хипнотизиращо.
Погали бузата, ръката му. Той не се възпротиви.
Затананика тихо, нежно, без думи, спокойно и монотонно някаква мелодия от детството си, която бе пяла на много разстроени деца, за да ги успокои и утеши. Той вдигна глава и се вторачи в устата й в мрака. Явно се дивеше на звука.
Привлече го по-близо и както я слушаше, го обгърна с ръце. Не се дръпна. Бавно притисна страната му с едната си ръка и внимателно притегли главата му към рамото си. Подпъхна другата под краката му и с плавно, спокойно движение го вдигна в скута си.