Продължи да напява същата мелодия и го залюля на ляво-надясно, наляво-надясно, наляво-надясно …
По едно време спря да плаче.
След малко по равномерното, подобно на мъркане дишане разбра, че спи.
Безкрайно внимателно избута с коляно леглото обратно до стената и го сложи в него. Зави го — дали бе виждал одеяло? Легло виждаше със сигурност за първи път. Подпъхна завивката. Изправи се и го погледна. Лицето му изглеждаше учудващо в съня.
Някак си вече не беше толкова важно, че е тъй грозен. Наистина.
Тръгна да излиза на пръсти, но като стигна вратата, спря и се обърна. А ако се събуди? Може да се изплаши повече отпреди, ако очаква, че ще съм при него да го галя и не ме види веднага. Може да се паникьоса, да се разбеснее.
Мис Фелоус се поколеба, не можеше да се реши. Отново се изправи до леглото и се заоглежда. Въздъхна. Това бе единственият начин. Бавно се преви над креватчето и легна до момчето.
Легълцето бе твърде малко за нея. Наложи се да притисне колене към гърдите си и да опре рамо в стената. За да не притеснява детето, трябваше да се усуче в неудобна поза. Лежеше с широко отворени очи, вдървена, смачкана. Чувстваше се като Алиса в Страната на чудесата, след като бе отпила от шишенцето с етикет „Изпий ме“. Така. Значи тази нощ няма да спи. Беше само първата нощ. По-нататък ще е по-лесно. Някои неща бяха по-важни от съня.
Усети допир по ръката. Пръстите на детето се потъркваха в дланта й. Търсеше я в съня си. Малката груба ръчичка пропълзя в нейната.
Мис Фелоус се усмихна.
Тя се стресна и се събуди. Чудеше се къде се намира и защо е толкова схваната и натъртена. Долови непривичен мирис на друг човек и забравеното усещане за нечие тяло, притиснато в нейното.
С усилие потисна неудържимото желание да изпищи и едва го сподави в гърлено стенание.
Момчето седеше и я гледаше с огромните си очи. Грозното момченце, детето, изтръгнато от времето. Малкото неандерталско дете.
Измина дълъг миг, преди мис Фелоус да се опомни, че вечерта бе легнала при него. Тогава се сети. За всичко. Осъзна, че все пак някак е успяла да заспи въпреки всичко. Вече бе утро.
Бавно, без да сваля поглед от лицето му, внимателно спусна на пода първо единия си крак, после другия. Бе напрегнала мускули, за да реагира бързо в случай, че момчето се изплаши.
Хвърли бърз предпазлив поглед към открития таван. Дали ония отгоре наблюдават? Камери се въртят усърдно, регистрират как навлиза в новия ден с премрежен поглед.
Тогава момчето протегна ръка и докосна устните й с късите си пръстчета. Изцъка бързо два пъти и изръмжа — казваше нещо.
Мис Фелоус неволно се отдръпна при допира му. Погледна го. Потръпна леко. Укори се за това, ала не можеше да се владее — на дневна светлина изглеждаше ужасно грозен.
Момчето отново заговори. Отвори уста и направи движение, като че нещо излиза оттам.
Не беше трудно да разгадае значението на жеста. С разтреперен глас мис Фелоус попита:
— Искаш пак да ти попея, така ли?
Момчето не отговори, но продължи да се взира в устните й… Развълнувано и от напрежение леко фалшиво, мис Фелоус подхвана снощната песничка. Грозното момченце се усмихна. Изглежда, позна мелодията. Започна неравномерно да се поклаща и непохватно да размахва ръце. Издаде кратък клокочещ звук — вероятно започваше да се смее.
Мис Фелоус въздъхна. Във властта на музиката е да озаптява диви зверове. Е, щом помага…
— Чакай малко — каза тя. — Нека се оправя. Само за минута. После ще ти приготвя закуска.
Наплиска лицето си и се среса. През цялото време мисълта за липсата на таван и за електронните очи я влудяваше. Освен това се опасяваше, че не са само електронните очи.
Момчето остана в леглото. Не сваляше очи от него. Изглеждаше спокоен. Яростта и дивата лудост от първите му часове в двадесет и първи век сякаш бяха останали назад. Всеки път, щом се обърнеше към него, мис Фелоус му махваше с ръка. Накрая той отговори на жеста й — непохватното помахване предизвика приятна тръпка на изненада.
Като привърши, каза:
— Май имаш нужда от нещо по-солидно. Какво ще кажеш за малко овесени ядки с млякото?
Усмихна се, като че ли беше разбрал. Като че ли.
Закуската стана готова само за миг в микровълновата фурна. Кимна на детето. Нямаше как да разбере дали схвана жеста или просто долови миризмата, но стана от леглото и тромаво приближи. Краката му бяха къси в сравнение с набитото тяло и от това изглеждаха по-криви, отколкото бяха. Погледна към пода — явно очакваше мис Фелоус да сложи купата с овесени ядки на пода пред него, за да я излочи.
— Не — каза тя. — Вече си малко цивилизовано момченце. Или поне ще станеш. Малките цивилизовани момченца не се хранят на земята.
Цъкания. Ръмжене.
— Знам, че не разбираш какво ти говоря, но рано или късно и това ще стане. Мисля, че аз не мога да науча твоя език, но съм съвсем сигурна, че ти можеш да научиш моя.
Извади една лъжица от чекмеджето и му я показа:
— Лъжица.
Той я погледна напълно безразлично.
— С това се яде. Лъжица.
Тя я потопи в паницата и я поднесе към устата си. Той ококори очи, широките му ноздри видимо потръпнаха. Издаде странен звук, много тихо ръмжене. Мис Фелоус предположи, че това е протест на гладно същество, което мисли, че някой се кани да му отнеме закуската.
Направи се, че слага лъжицата в устата си, преглътна и облиза устни с удоволствие. Той следеше движенията й с нещастните си кръгли очи, но явно нищо не схващаше.
— Сега опитай ти — каза мис Фелоус, тръсна овесените ядки обратно в купичката, обърна лъжицата към него, за да му покаже, че тя не е за ядене, гребна още веднъж и му я подаде.
Той се отдръпна, ококори се разтревожен, сякаш лъжицата бе нещо опасно. Мургавото личице се сбръчка от страх. От устните му се изтръгна нещо средно между ридание и ръмжене.
— Гледай — подкани го тя, — лъжица, каша, уста.
Не, въпреки глада не искаше да знае за лъжицата.
— Добре тогава — реши мис Фелоус, — има време и за това — и я махна. — Но ще трябва да държиш купичката в ръце. Знаеш как. Повече никакво клечене на пода.
Подаде му купата. Той погледна към нея, сетне към пода.
— Хвани я с ръце.
Цъкания. Стори й се, че установява някаква последователност, но не бе сигурна. За Бога! Хоскинс трябва да нареди да записват тези звуци, ако вече не го е направил.
— С ръце! — твърдо настоя мис Фелоус. — Така!
Разбра. Взе купичката в ръце и я вдигна към лицето си.
Палците му потънаха в кашата. Беше доста неумел и се омърля ужасно, но повечето храна все пак влезе в устата му.
„Значи схваща бързо, когато не е вцепенен от страх.“
Мис Фелоус се съмняваше дали животинското лочене от земята ще се повтори повече.
Внимателно го наблюдаваше как се храни. Изглеждаше здрав, беше набит и як. Очите му блестяха, бузите руменееха и нямаше видими признаци на треска или болести. Изглежда, засега се справяше много добре с изпитанията на необичайното си пътешествие.
Макар да не знаеше повече от останалите за растежа на неандерталските деца, мис Фелоус определено започваше да мисли, че по всяка вероятност момчето е по-голямо, отколкото й се стори в началото. Беше по-скоро на четири, а не на три години. Безспорно бе дребен, но физическото му развитие превъзхождаше това на съвременните тригодишни деца. Разбира се, това до известна степен може би се дължеше на условията, при които бе живял някъде в Каменната ера. Каменната ера! Да, разбира се! Неандерталците са населявали каменната ера. Почти сигурна беше. Имаше толкова много да чете, когато й се удаде случай.
Опита този път да го накара да пие мляко от чаша. Момчето бързо се ориентира и хвана чашата с две ръце, но на неговата възраст повечето деца държаха чашите по този начин. Поне не мислеше, че стъкленият съд е опасен, както му се бе сторила лъжицата. Имаше обаче проблем с отвора — беше прекалено малък и не можеше да напъха лицето си в него. Зави високо — плач на отчаяние, прерастващо в ярост. Мис Фелоус хвана ръката на момченцето, наклони чашата и я притисна към устните му.
Отново се оплеска, но повечето мляко влезе в устата му. Нищо, беше свикнала с бъркотиите.
За нейна изненада и огромно облекчение банята се оказа далеч не такъв проблем. Отначало като че взе тоалетната чиния за фонтан, в който може да попляска и да се позабавлява, и мис Фелоус се уплаши да не се напъха вътре. Задържа го, изправи го пред тоалетната и разкопча ношницата му. Той веднага разбра какво се иска от него.
Погали го по главата. Не спираше да повтаря:
— Добро момче, умно момче.
С огромно удоволствие забеляза, че детето се усмихва.
Тази сутрин се очертаваше богата на открития и това я зарадва. За него и за нея. Той се запознаваше с лъжиците, чашите и тоалетната чиния. Тя — с него. Откриваше човешката същност, скрита зад необичайното и грозно, изключително грозно лице.
Тя също се засмя. Детето се усмихна пак. Съвсем простичко — като дете, което вижда, че усмивката му предизвиква приятно чувство.
Той съвсем не е обикновено момченце — напомни си тя. — Би било голяма грешка да храня подобни илюзии. Но когато се усмихва, е доста поносим. Наистина.
Глава четвърта
Изучаване
Късно на следващата сутрин отново го изкъпа. Този път битката не бе чак толкова ожесточена, колкото вчера. Прегледа го доста подробно и откри няколко синини и драскотини, но те бяха нещо нормално за всяко момче, още повече, ако е живяло в примитивни условия. Нямаше явни признаци на заболявания и сериозни наранявания. Дори бе успяла с цената на огромно търпение, пеейки непрекъснато, да го усмири и да подреже ноктите на ръцете му. Ноктите на краката можеха да почакат. Нито тя, нито детето имаха желание да се занимават повече с разкрасяване днес. Докато мис Фелоус се движеше нагоре-надолу, вратата на СТАСИС-сферата незабележимо се бе отворила и тя видя Хоскинс да стои пред нея безмълвно, със скръстени ръце. Кой знае откога беше там.
— Може ли да вляза? — попита той.
Мис Фелоус кимна хладно.
— Като гледам, вече сте вътре!
— Искам да кажа, в работната зона. Не отговорихте, когато ви се обадих по системата за вътрешна комуникация.
— Бях заета. Вероятно ще се наложи да говорите по-високо. Моля, заповядайте.
Момчето се дръпна при влизането на Хоскинс. Изгледа го неспокойно и като че понечи да се метне в задната стая. Мис Фелоус се усмихна и му кимна. То пристъпи напред, вкопчи се в нея и уви около тялото й невероятно слабите си криви крачета.
Лицето на Хоскинс засия от нещо, напомнящо страхопочитание.
— Голям напредък, мис Фелоус!
— Малко овесена каша е способна на чудеса.
— Изглежда вече много привързан към вас.
— Разбирам от работата си, доктор Хоскинс. Толкова ли е невероятно?
Той се изчерви.
— Не исках да кажа…
— Не, разбира се, че не. Когато вчера го видяхте за последен път, беше малко диво зверче, а сега…
— В никакъв случай животно.
— Не — каза мис Фелоус. — В никакъв случай животно. — Поколеба се за миг, после добави: — Имах известни съмнения в началото.
— Не бих могъл да ги забравя. Бяхте доста възмутена.
— Вече не съм. Попрекалих. На пръв поглед май наистина ми заприлича на маймунче, а не бях подготвена да се заема с подобно нещо, но той се приспособява удивително добре.
— Радвам се да го чуя. Значи решавате да останете.
Тя го изгледа продължително:
— Нима се съмнявахте, доктор Хоскинс?
— Ами — той сви рамене, — не… не. Знаете ли, мис Фелоус, не само вие сте поизнервена. Мисля, че оценявате неимоверните усилия, положени за експеримента и колко важно бе за нас да успеем. И сега, когато постигнахме наистина отличен резултат, не може да не се чувстваме леко позамаяни. Като човек, мобилизирал всичките си сили, за да изкърти вратата, препречила пътя му: внезапно настървено се хвърля върху нея, съпротивата на вратата се оказва значително по-слаба от очакваната и той влетява в тъй желаното пространство: внезапно влязъл, спира, оглежда се малко смутен и си казва: така, най-после, и сега какво?
— Хубав въпрос, доктор Хоскинс, и сега какво? Ще водите всякакви експерти да видят детето, нали? Специалисти, изследващи праисторическия живот и тем подобни.
— Разбира се.
— Предполагам, че някой ще извърши пълен медицински преглед?
— Естествено. Той обаче ми изглежда добре. Какво ще кажете? В основни линии?
— Да, в основни линии той е едно яко малко момченце. Все пак аз не съм лекар, а и още не е подлаган на вътрешни изследвания. Не е едно и също да изглеждаш здрав и да бъдеш здрав. Навярно е пълен с куп паразити, амеби, протозоични насекоми и какво ли още не. Може да са безопасни за него, може и да не са. Дори и да не са сериозна заплаха за здравето му, може да са опасни за нас.
— Вече помислихме за това. Доктор Джейкъбс ще дойде следобед и ще направи няколко предварителни изследвания. Ще работите заедно по време на целия експеримент. Ако посещението на доктор Джейкъбс не разстрои момчето прекалено, след това ще го посети доктор Макинтайър от катедрата по антропология на Смитсъновия институт и ще проведе първия антропологичен преглед. После ще го представим на средствата за масова информация.
Това я свари неподготвена.
— Средствата за масова информация? Как така? Кой? Кога?
— Така. Искат да видят момчето колкото може по-скоро, мис Фелоус. Кендид Девни вече е разгласил за експеримента. До довечера всички местни вестници и телевизионни компании ще тропат на вратата ни.
Мис Фелоус погледна детето и покровителствено сложи ръка на рамото му. То потрепери едва забележимо, но не направи опит да се отдръпне.
— Ще натъпчете това малко помещение с журналисти и камери! Още първия ден?
— Ами не бяхме помислили за…
— Не — прекъсна го тя. — Наистина не сте помислили. Това поне е ясно. Чуйте ме, доктор Хоскинс. Неандерталчето си е ваше и вие може да правите с него каквото пожелаете, но не искам никакви журналисти тук, поне докато не го прегледат и не установят, че е здрав. Още по-добре би било да е имал достатъчно време да посвикне.
— Мис Фелоус, наистина знаете какво е значението на рекламата за…
— Да. Днес рекламата е вездесъща. Представете си каква реклама ще ви направи момчето, ако умре от страх пред камерите.
— Мис Фелоус?
— Или ако се зарази от простудата на някой репортер. Затова настоявах за стерилна среда. Опитах се да ви обърна внимание, че вероятно няма вродена защита срещу съвременните микроби. Никакви антитела, нищо, което би могло да го предпази от…
— Моля ви, мис Фелоус. Моля ви.
— Ами ако ги ощастливи с някоя симпатична чумичка от Каменната ера, за която пък ние нямаме имунитет?
— Добре, мис Фелоус. Разбрах ви.
— Искам да съм напълно сигурна, че сте ме разбрали. Настоявам репортерите да почакат. Първо е необходимо детето да бъде ваксинирано срещу всякакви болести. Стига му и това, че снощи беше в контакт с толкова много хора. Нямам намерение да пускам тук тълпа журналисти нито днес, нито утре. Ако искат, засега могат да го снимат от балкона, без да влизат в зоната — все едно е новородено. Искам да пазят тишина. По-късно днес може да разработим график за заснемане с видеокамери. О, и като стана дума за балкона, не съм доволна от липсата на възможност за уединение. Бих желала над помещенията, предназначени за мен, да бъде изграден покрив. Като начало ще е достатъчен и някакъв брезент. Още не ми се иска разни работници да тракат с инструменти наоколо. И смятам, че останалата част от кукленската къща също може да се покрие.
Хоскинс се усмихна.
— Знаете какво искате. Твърда жена сте, мис Фелоус. — В тона му се чувстваха едновременно възхищение и раздразнение.
— Твърда? Може би. Поне когато става въпрос за моите деца.
Джейкъбс бе едър около шестдесетгодишен мъж с глуповато изражение и гъста бяла коса, подстригана късо, по войнишки. Имаше вид на способен взискателен човек, малко безцеремонен. Някои биха казали, че е по-подходящ за военен лекар, отколкото за педиатър, ала от дългогодишния си опит мис Фелоус знаеше, че децата не се притесняват от този вид безцеремонност, стига да е смекчена от доброта. Те очакваха лекарят да е с авторитет. От него искаха това, а нежността, топлотата и ласката търсеха другаде. Лекарят трябваше да е нещо като бог, да разрешава всички проблеми и да раздава лекове. Мис Фелоус се чудеше какви ли лечители са се грижили за племето на момченцето в далечното минало, някъде преди четиридесет хиляди години. Шамани без съмнение. Страховити личности с втъкнати в носовете кости и червени кръгове около очите, които поставят диагнози чрез подскоци и подрипвания около лагерните огньове със сини, зелени и алени пламъци. Как ли щеше да изглежда доктор Джейкъбс с промушена през носа кост и с меча кожа на раменете вместо скучната бяла престилка. Той се ръкува кратко и стегнато.