— Чувал съм добри неща за вас, мис Фелоус.
— Благодаря.
— Работили сте за Галахър в централната болница във Вали Дженерал, нали? Така поне ми каза Хоскинс. Този Галахър е страхотен. Догматично копеле, но поне се е врекъл на правилни догми. Колко време работихте в неговото отделение?
— Три години и половина.
— Харесва ли ви?
Мис Фелоус сви рамене:
— Не особено. Веднъж го чух да казва нещо неуместно на една сестра. Но иначе двамата работехме добре. Научих доста от него.
— Да, професионалист е. Жалко, че се отнася така със сестрите — в някои отношения. Нали не сте имали нищо с него?
— Аз? Не. Нищо подобно!
— Не. Предполагам, не би опитал нищо с вас — рече Джейкъбс.
Какво ли има предвид? — почуди се мис Фелоус. — Може би, че не съм типът на Галахър.
Тя не бе ничий тип. Сама бе предпочела да е така, преди много години.
Изглежда, знаеше биографичната й справка наизуст. Говореше ту за една болница, ту за друга; ту за един лекар, ту за друг, говореше за старши сестри и управителни съвети. С една дума се бе поосведомил. От друга страна, всичко, което тя знаеше за доктор Джейкъбс, бе, че е важна клечка в медицинския институт и освен това има голяма частна практика. Професионалните им пътища не се бяха пресичали никога. Щом Хоскинс го бе оставил да види биографичната й справка, би могъл да се сети да й покаже неговата. Мис Фелоус премълча и това.
— Мисля, че е време да хвърлим едно око на малкото неандерталче — каза Джейкъбс. — Къде се е скрил?
Тя посочи към съседната стая. Бе се спотаил вътре и от време на време неспокойно надничаше оттам — а от касата на вратата се подаваше къдрица от сплъстената му коса и ъгълчето на окото му.
— Значи се срамуваме. Санитарите ми казаха друго. Твърдят, че е като бясна маймунка.
— Вече не. Първоначалният му ужас изчезна и сега просто се чувства самотен и изплашен.
— Не се учудвам, бедното животинче. Но да се залавяме за работа. Моля, извикайте го. Или трябва да отидете да го доведете?
— Ще опитам да го извикам — отговори мис Фелоус. Тя се обърна с лице към момчето:
— Тими. Това е доктор Джейкъбс. Няма да те нарани. Тими?
Откъде й дойде наум? Нямаше представа.
Просто в момента изплува от дълбините на подсъзнанието й. Не познаваше никого с това име. Все пак момчето трябваше да се казва някак, нали? Тимоти. Накратко — Тими. Така да е. Истинско име, човешко — Тими.
— Тими? — извика пак. Харесваше й как звучи, харесваше й, че може да го извика по име. Сега ще спре да мисли за него като за „детето“, „неандерталчето“, „грозното момченце“. Беше си Тими. Беше личност. Имаше си име.
Когато мис Фелоус приближи другата стая, Тими се шмугна зад вратата и се скри.
— Добре — с леко нетърпение рече Джейкъбс. — Да не прахосваме целия ден така. Моля ви, мис Фелоус, вървете и го доведете.
Той нахлузи хирургическата маска на лицето си. За да предпази както себе си, така и Тими — предположи мис Фелоус.
Това обаче се оказа грешен ход. Тими надникна и като го видя, изпищя дрезгаво и пронизително, сякаш бе зърнал демон от праисторическите си кошмари. Мис Фелоус стигна до вратата, но той неудържимо се втурна към противоположния край на стаята като пленено животно, което се мъчи да избяга от пазача си, и се притисна към стената, треперещ от страх.
— Тими. Тими.
Нямаше смисъл. Не я оставяше да го приближи. Не и докато Джейкъбс бе наоколо. Момчето бе понесло присъствието на Хоскинс доста добре, но, изглежда, Джейкъбс здравата го плашеше. Край на теориите, че децата предпочитат лекарите да са строги и безцеремонни. Поне що се отнася до това дете.
Тя позвъни и повика Мортесън и Елиът.
— Май имаме нужда от малко помощ — с неохота призна мис Фелоус.
Плещестите санитари се огледаха предпазливо. Под униформата на лявата ръка на Елиът личеше подутина — явно превръзка на драскотината, нанесена му от Тими предишната вечер.
— Хайде! — подкани ги мис Фелоус. — Нали виждате — той е само едно малко момченце.
Ала завладяно от ужас, детето отново бе възвърнало необуздаността си. Придружена от Елиът и Мортесън от двете й страни, мис Фелоус влезе в стаята и се опита да го хване, но той бясно се замята с цялата си антропоидна ловкост и те доста се поизмъчиха. Накрая Мортесън се хвърли върху него, сграбчи го през кръста и го завъртя във въздуха. Елиът предпазливо го хвана за глезените и се опита да му попречи да рита.
Мис Фелоус отиде при него.
— Всичко е наред, Тими — тихичко рече тя. — Нищо лошо няма да ти направят.
Все едно му казваше: „Довери ми се.“
Момчето яростно се бореше с почти същото ожесточение като предишната вечер, когато се мъчеха да го окъпят.
Макар да имаше чувството, че става смешна, мис Фелоус затананика снощната мелодийка с надеждата да го успокои и да го направи по-сговорчив. И това не помогна. Доктор Джейкъбс се наведе ниско:
— Май се налага да го упоим. Господи, какво грозно нещо.
Остър пристъп на гняв завладя мис Фелоус — все едно Тими бе нейно дете. Как смееше да говори така? Как смееше!
— Има класическо неандерталско лице — тросна се тя. — Според неандерталските стандарти е много красив. — Откъде ли й хрумна това. Всъщност въобще нямаше понятие нито как изглежда класическото неандерталско лице, нито от неандерталските стандарти за красота. — Идеята да го упоите не ми харесва особено, но ако няма друг начин…
— Смятам, че няма — Джейкъбс беше категоричен. — Нищо няма да постигнем, ако го удържаме с груба сила, докато се опитвам да го изследвам.
Не — помисли мис Фелоус. — Детето няма да се зарадва, ако му напъхат скатула в устата или го заслепят, насочвайки светлини в очите му. Още по-трудно би ги оставило да му вземат кръвна проба или да му премерят температурата, дори и с помощта на термокопулационно реле с дистанционно управление.
Джейкъбс извади една ампула ултрасоничен транквилант от чантата си.
— Не знаете каква е подходящата доза — обади се мис Фелоус.
Той изненадано я изгледа.
— Дозата е съобразена с телесно тегло до тридесет килограма. Би трябвало да е безопасна.
— Съобразена е с телесно тегло на човек. Това е неандерталско дете. Не разполагаме с никакви данни за неговия организъм.
Сепна се от собствените си разсъждения. С разочарование установи, че отново прави разграничение между хора и неандерталци. Изглежда, не можеше да мисли за момчето по един-единствен начин. Той е човек! — яростно си рече тя. — Човек, човек, човек! Това е Тими и той е човек! Ала за Джейкъбс проблемът явно не си струваше да се обсъжда.
— Дори да беше млада горила или орангутан, мис Фелоус, пак бих счел дозата за подходяща. Човек, неандерталец. Какво общо има организмът му? Само телесното тегло е от значение. Добре, този път ще приложа половин доза. Да не поемаме риск с безценното приятелче на Хоскинс.
„Не само на Хоскинс“ — Мис Фелоус се учуди на тази си мисъл.
Джейкъбс намали дозата и допря ампулата до ръката на Тими. Чу се кратко бръмчене. Транквилантът щеше да започне да действа незабавно.
— Така. Сега да изтеглим малко от палеолитната му кръв и малко от праисторическата му урина. Мис Фелоус, имате ли фекална проба?
— Не е ходил по голяма нужда, откакто е пристигнал, докторе. Промяната, предизвикана от пренасянето във времето…
— Добре, какво ще кажете да остържете малко от пода, когато се изходи и да ми съобщите?
— Но той използва тоалетната, докторе — възмущението на мис Фелоус растеше.
Джейкъбс я погледна. Видът му явно показваше изненада и нещо, напомнящо яд, но после се засмя.
— Виждам, че много бързо започнахте да го защитавате.
— Да, защитавам го. Има ли нещо нередно?
— Не мисля. Добре, когато момчето отиде до тоалетната следващия път, бих искал да вземете проба, ако е ходил по голяма нужда. Предполагам, след това не пуска водата, мис Фелоус?
Сега и Мортесън, и Елиът се разсмяха. Мис Фелоус не се включи в общата веселба.
Тими, изглежда, спеше, поне бе неподвижен, спокоен и кротък. Джейкъбс без затруднение отвори устата му и разгледа зъбите. Досега мис Фелоус не бе имала възможност да ги види. Надникна иззад рамото на Джейкъбс, като се опасяваше, че ще види страшни, хищнически, маймунски резци. Но не, не: зъбите му съвсем не бяха такива. Бяха малко по-големи от зъбите на съвременните деца и изглеждаха здрави; бяха добре оформени и равни. Тими имаше една наистина чудесна челюст. При това типично човешка, без ужасни издадени напред резци, без огромни щръкнали кучешки зъби.
Мис Фелоус въздъхна издълбоко, дълго и облекчено.
Джейкъбс затвори устата на момчето, надникна в ушите, повдигна клепачите. Разгледа дланите и ходилата, палпира гръдния кош и коремната кухина, прегъна ръцете и краката, натисна леко с пръсти мускулите на ръцете и бедрата.
— Същинска бомбичка. Вече сте имали възможност да се убедите. Дребен е за годините си и е слабоват, но няма признаци за недохранване. Щом вземем фекална проба, ще разберем какво е хапвал. Най-вероятно храната му е била с високо съдържание на протеин и малко скорбяла. Точно каквото може да се очаква у ловци и събирачи при неблагоприятен климат.
— Неблагоприятен? — попита мис Фелоус.
— Ледниковата епоха — малко снизходително поясни Джейкъбс. — Така е било повечето време през Неандерталската епоха — ледников период.
Откъде знаеш пък ти? — вбеси се мис Фелоус. — Да не си бил там? Или случайно си антрополог?
Нищо не каза. Джейкъбс направи всичко възможно да я извади от кожата й, ала все пак бяха колеги и беше редно да се отнасят учтиво един към друг. Ако не за друго, поне заради Тими.
Някъде към края на медицинския преглед Тими неспокойно се размърда. След малко стана ясно, че действието на транквиланта е преминало. Значи обичайната доза за обикновено дете с неговото тегло би била нормална и мис Фелоус бе сбъркала, настоявайки за повече предпазливост. Значи и по това приличаше на съвременните деца — бе реагирал на сънотворното, както би реагирало някое от тях. Колкото повече научаваше за него, толкова повече й заприличваше на човек.
Джейкъбс най-сетне бе привършил. Той прибра инструментите и на излизане каза, че ще дойде на следващия ден, ако при предварителните анализи нещо му се стори странно.
— Имате ли нужда от нас? — попита я Мортесън.
— Не. Оставете ме с детето.
Веднага щом излязоха, Тими се успокои. Явно вече бе свикнал с нея, но другите все още го притесняваха. Мис Фелоус реши, че с времето това ще се оправи.
— Не беше чак толкова лошо, а, Тими? Няколко боцвания и мушвания, но нали разбираш — толкова неща искаме да научим за теб.
Той я гледаше мрачно и мълчеше.
— Разбираш, нали, Тими?
Той кратко изръмжа две срички, които тя удивена оприличи на „Тими“. Нима беше възможно? Нима вече знаеше името си?
— Повтори! Тими. Тими.
Той отново приглушено произнесе двете срички. Този път съвсем не беше сигурна, че казва Тими. Май си бе въобразила, подведена от нетърпението. Но пък си струваше да се възползва от случая. Насочи показалец към него:
— Тими — ти си Тими. Тими. Тими.
Отново мълчаливо се втренчи в нея.
— А аз съм — тя посочи себе си, ала за миг се затрудни; мис Фелоус изглеждаше прекалено голям залък, Едит не беше подходящо. Сестра — не, и това не става. Все пак мис Фелоус — аз — мис Фелоус, ти — Тими. — Пак посочи: Аз — мис Фелоус, ти — Тими. — Повтори три-четири пъти. Той въобще не реагира. — Мислиш, че съм луда, нали? — попита го тя и се присмя на собствената си глупост. — Издавам всички тия непознати звуци, соча, пея. И май в момента мислиш само, че е време за обяд, така ли? Права ли съм, Тими? Тими? Обед? Храна? Гладен?
Отново изръмжа двете срички и добави няколко цъкания.
— Да. Гладен си. Искаш малко храна с високо съдържание на протеин и малко скорбяла. Специалитетът на ледниковия период, нали, Тими? Добре. Да видим какво има тук. Така…
Доктор Макинтайър от катедрата по антропология на Смитсъновия институт пристигна рано следобед. Хоскинс предварително се обади по системата за вътрешна комуникация и попита мис Фелоус дали момчето е в състояние да приеме още един посетител скоро след предишния.
Тя погледна към другия край на стаята. Тими бе обядвал с вълчи апетит — цяла бутилка от синтетичната, обогатена с витамини напитка, препоръчана от доктор Джейкъбс, купа овесени ядки и малко парченце препечен хляб — за първи път рискуваше да му даде твърда храна. Сега седеше на крайчеца на леглото, спокоен и доволен, и ритмично удряше с пети долната страна на дюшека. По нищо не се отличаваше от обикновено малко момченце, което се забавлява след обяд.
— Какво ще кажеш, Тими? Можеш ли да изтърпиш още един преглед?
Не че се надяваше на някаква реакция, нито цъканията представляваха отговор за нея. Момчето гледаше в друга посока и продължаваше да удря креватчето с пети. Без съмнение просто си говореше сам. Явно беше в добро настроение.
— Смятам, че можем да рискуваме — осведоми тя Хоскинс.
— Добре. Та как го нарекохте? Тими? Какво е това??
— Името му.
— Той ли ви го каза? — Хоскинс изглеждаше поразен.
— Не, разбира се. Аз го наричам Тими.
Настъпи кратко неловко мълчание.
— Аха — промърмори Хоскинс. — Вие го наричате Тими.
— Все някак трябва да го наричам, доктор Хоскинс.
— Естествено, да, да. Тими.
— Тими — твърдо повтори мис Фелоус.
— Тими. Да. Много добре. Веднага ще изпратя доктор Макинтайър да прегледа Тими, щом може, мис Фелоус.
Той се оказа елегантен и спретнат и много по-млад, отколкото бе очаквала. Може би не повече от тридесет и пет годишен. Бе дребен, с изящно тяло и прекрасна златноруса коса, а веждите му бяха тъй бледи, че почти не се забелязваха. Движенията му бяха точни, изискани и сложни, сякаш ръководени от някаква тайнствена хореография. Мис Фелоус бе изненадана от грацията и изтънчеността му. Той съвсем не отговаряше на представата й за палеонтолог. Даже Тими бе озадачен от външния му вид, толкова се различаваше от всички останали мъже, които бе видял от пристигането си. Той впи широко отворени от почуда очи в Макинтайър, сякаш докторът бе същество от друг свят.
Що се отнася до Макинтайър, той изглеждаше тъй зашеметен от вида на Тими, че не можеше да пророни дума. Дълго време стоя като окаменял в рамката на вратата. Гледаше момчето също тъй втренчено, както то гледаше него. Направи две крачки наляво, спря и отново впери поглед в Тими, после мина покрай вратата, отиде в другия край на стаята, спря и пак се захласна.
Мис Фелоус каза малко кисело:
— Доктор Макинтайър, това е Тими. Тими, доктор Макинтайър. Той е тук, за да те поизучи. Предполагам, че ако искаш, и ти можеш да го разгледаш.
Бледите страни на Макинтайър почервеняха.
— Не мога да повярвам — тихо възкликна той с глас, пресипнал от вълнение. — Просто не мога да повярвам. Това дете е чистокръвен неандерталец. Жив, точно пред очите ми, от плът и кръв. Извинете, мис Фелоус, трябва да разберете. Това нещо съвсем ме смайва. Напълно. Феноменално. Абсолютно невероятно…
Той направо се просълзи. Всичко това доста я смути, стори й се прекалено. Внезапно обаче раздразнението й се изпари и тя започна да разбира. Замисли се как ли би се чувствал историк, ако му се удаде възможност да разговаря с Абрахам Линкълн, Юлий Цезар или Александър Велики, или пък как би реагирал учен, изследовател на Библията, ако се натъкне на автентичните каменни скрижали със Свещения Завет, донесени от Мойсей от върха на Синайската планина.
Разбира се, ще е поразен. Разбира се. Да посветиш дълги години на нещо, познато само от оскъдните исторически реликви, да се опитваш да го разбереш, като възстановяваш изгубената действителност с помощта на въображението и изведнъж да се озовеш срещу него — съвсем, съвсем истинско…
Макинтайър бързо се съвзе, пъргаво прекоси залата, коленичи пред Тими и почти навря лицето си в неговото. Момченцето не показа признаци на страх. За първи път приемаше толкова спокойно присъствието на непознат. То се усмихваше, напяваше някаква несвързана мелодия и леко се поклащаше, като че любимият му вуйчо е дошъл на гости. В очите му искреше удивление. Изглежда, бе изцяло пленен от палеонтолога.