— Колко е красив, мис Фелоус — изрече Макинтайър след дълго мълчание.
— Красив?
— Но той наистина е красив. Какво съвършено малко неандерталско лице. Погледнете само — надорбитните ръбове още не са започнали да се развиват, но няма съмнение, че съществуват. Платицефаличния череп, окципиталната област… Може ли да докосна лицето му, мис Фелоус? Ще внимавам. Не искам да го плаша, но бих желал да уточня някои неща, свързани с устройството на скелета.
— Изглежда, той иска да пипне вашето — удиви се мис Фелоус.
И наистина Тими протягаше ръка към челото на Макинтайър. Представителят на Смитсъновия институт се наведе още малко и пръстчетата на момченцето заопипваха лъскавата руса коса. Милваше я, сякаш никога по-рано не бе виждал нещо толкова прекрасно. После внезапно уви няколко кичура около средния си пръст и дръпна. Якичко опъна.
Макинтайър извика и отскочи назад пламнал.
— Мисля, че иска малко коса — рече мис Фелоус.
— Да, ама не така. Ето. Дайте ми ножицата — вече усмихнат, Макинтайър клъцна няколко косъма от челото си и подаде лъскавия кичур на Тими. Момченцето засия и щастливо загука.
— Кажете, мис Фелоус, идвал ли е някой друг с руса коса?
Тя се замисли за момент: Хоскинс, Девни, Елиът, Мортесън, Стратфорд, доктор Джейкъбс — всички бяха с кафява, черна или прошарена коса, нейната — кестенява — също побеляваше.
— Не. Не се сещам. Вие май сте първият.
— Чудно. Дали съм първият, когото вижда в живота си? Разбира се, нямаме представа какви са били косите на неандерталците. В разпространените реставрации почти винаги е кафява. Предполагам, че е така, защото повечето хора смятат неандерталците за груби маймуноподобни същества. И повечето съвременни големи маймуни са с тъмна козина. Тъмната коса е по-обичайна сред народите, населяващи по-топъл климат, отколкото сред обитателите на северните страни, а неандерталците определено са били отлично приспособени към изключително ниски температури. Значи бихме могли да заключим, че са били светли като повечето шведи или финландци.
— И все пак колко странно реагира на косата ви…
— Да, наистина. Цветът й има някакво особено въздействие върху него. Може би всички в племето му са били тъмнокоси, а може би и цялото население в онази част на света. Положително няма много скандинавски вид с тая мургава кожа. Но не бива да правим прибързани изводи само въз основа на наблюдения върху един-единствен представител, и то — дете. Е, добре че имаме и него. И колко е чудесен, мис Фелоус! Не мога да повярвам! Просто не мога да повярвам!
За момент мис Фелоус се изплаши да не би доктор Макинтайър да се остави отново да бъде обзет от благоговение, но той се овладя. Изключително внимателно заопипва страните, полегатото чело и малката вдадена брадичка на Тими с върховете на пръстите си. През цялото време си мърмореше нещо под носа — явно научни термини, които само той разбираше.
Тими понесе прегледа с изключително търпение.
След малко момченцето се впусна в продължителен монолог от цъкания и ръмжене. Говореше за първи път, откакто палеоантропологът бе влязъл в стаята.
Макинтайър погледна мис Фелоус. Лицето му бе поруменяло от вълнение.
— Чухте ли това? По-рано издавал ли е такива звуци?
— Разбира се. През цялото време говори.
— Говори?
— А какво друго мислите, че прави? Казва нещо.
— Само предполагате, че казва нещо.
— Не! — Мис Фелоус започваше да се дразни. — Той говори, доктор Макинтайър. Някакъв неандерталски език. Това, което произнася, определено има някакъв ритъм. Опитвам се да го разгадая, дори да го имитирам, но засега безуспешно.
— Какъв ритъм, мис Фелоус?
— Последователност от цъкане и ръмжене. Започвам да ги разпознавам. Има група звуци за глад, друга за нетърпение или безпокойство. Има и за страх. Знам — това са само мои предположения и не са научно обосновани, но не съм се отделяла от момчето от момента на пристигането му. Освен това съм работила с деца с говорни дефекти, доктор Макинтайър, и съм свикнала да се заслушвам много внимателно.
— Да, сигурно е така — изгледа я Макинтайър скептично. — Това е важно, мис Фелоус. Някой записва ли това цъкане и ръмжене?
— Не знам. Надявам се. — Спомни си, че смяташе да помоли доктор Хоскинс за това, но съвсем бе забравила. Тими пак каза нещо. Този път интонацията му бе друга — по-мелодична, почти умолителна.
— Виждате ли, доктор Макинтайър? Съвсем различно е от това, което каза преди малко. Мисля, че пак иска да си поиграе с косата ви.
— Само предполагате, нали?
— Естествено. Още не говоря неандерталски много гладко. Но погледнете! Гледайте, посяга към вас точно както първия път.
Макинтайър не гореше от желание да бъде отново оскубан. Той се усмихна и подаде пръста си на Тими, ала момчето не му обърна внимание. И си го каза — със серия цъкания, прекъснати от три непознати високи звука — нещо средно между ръмжене и вой.
— Според мен сте права, мис Фелоус. — Макинтайър повиши тон. Изглеждаше слисан. — Звучи съвсем като реч. На колко години мислите, че е детето?
— Три-четири. По-скоро на четири според мен. Нищо чудно, че говори толкова добре. Четиригодишните приказват доста, доктор Макинтайър. Ако имате деца…
— Да, имам. Дъщеря. Почти на три години е и много говори. Но това дете е неандерталче!
— Какво значение има това? Защо едно неандерталче на неговата възраст да не може да говори?
— На този етап, мис Фелоус, още няма основания да твърдим, че неандерталците, независимо от възрастта, са можели да говорят според нашето разбиране за реч. Затова звуците, които издава, са от такова огромно значение за изследванията ни за праисторическия човек. Ако представляват реч, смислено организирани последователности от звукове с ясна граматическа структура…
— Точно това представляват! — не се сдържа мис Фелоус. — Едно от нещата, които отличават хората от животните, е речта, нали? Ако помислите дори за миг, че детето не е човешко същество, значи…
— Няма съмнение, мис Фелоус, неандерталците са били хора. Аз последен бих оспорил този факт, но това не означава, че са можели да говорят.
— Как така? Как да не са могли да говорят, а да са били хора?
Макинтайър пое дълбоко въздух. Мис Фелоус разбра, че театралничи, за да покаже как старателно се зарежда с търпение. Бе прекарала целия си трудов живот сред хора, които мислеха, че знае по-малко от тях, защото беше само медицинска сестра. В повечето случаи не беше така, поне що се отнася до нейната работа. Но това не беше болницата. За неандерталците не знаеше абсолютно нищо, а този русоляв младеж бе специалист в тази област. Затова си наложи да си придаде вид на прилежна заинтересованост.
— Мис Фелоус — подхвана Макинтайър с тон, подходящ за начало на лекция, — за да може едно същество да говори, е необходимо не само известно ниво на интелигентност, а и физиологична възможност за възпроизвеждане на сложни звукове. Кучетата са доста интелигентни и разпознават немалко думи, но да знаеш значението на „седни“ и „донеси“ не е същото, като да кажеш „седни“ и „донеси“, и открай време нито едно куче не е успяло да каже нещо повече от „бау-бау“. Освен това сигурно знаете за шимпанзетата и горилите, които успешно се обучават да общуват с помощта на знаци и жестове, ала и те, както и кучетата, не могат да оформят думи. Те просто не разполагат с необходимата анатомическа предразположеност.
— Не знаех.
— Човешката реч е нещо много сложно — продължи Макинтайър и потупа гърлото си с пръст. — Ключът към загадката е една Y-образна костица в основата на езика, наречена „осхиохдеум“. Тя контролира единадесет малки мускулчета, които движат езика и долната челюст и освен това могат да повдигат и притискат ларинкса и да образуват гласните и съгласните, които са в основата на речта. Хиоидната кост не се среща у човекоподобните маймуни. Затова те могат само да ръмжат и съскат.
— А папагалите и скорците? Те произнасят отделни думи съвсем вярно. Да не искате да кажете, че хиоидната кост е еволюирала при тях, а при шимпанзетата не е?
— Птиците от рода на папагала и скореца само имитират издаваните от хората звукове, като използват съвсем други анатомични възможности. Това, което чуваме при тях, не може да се нарече реч. Те не осъзнават, нямат и понятие какво казват. Това е просто механично повторение на нещо чуто.
— Ясно. А неандерталците — нямат ли хиоидна кост? Щом се считат за човешки същества, значи имат.
— Не сме имали възможност да се уверим — отвърна Макинтайър. — Не забравяйте — от хиляда осемстотин петдесет и шеста година насам са открити едва двеста неандерталски скелета и много от тях не са цели или са доста повредени. Второ — хиоидната кост е много малка и не е свързана с друга кост, а само с мускулите на ларинкса. При гниенето на тялото хиоидът изпада и лесно може да бъде отделен от останалата част на скелета. От всички проучени неандерталски фосили, мис Фелоус, само у един-единствен хиоидната кост беше на мястото си.
— Но след като един от тях е притежавал тази костица, значи е съществувала при целия вид.
Макинтайър кимна:
— Много вероятно. Но не сме виждали неандерталски ларинкс. Меките тъкани естествено не се запазват. Ето защо функцията на хиоидната кост при неандерталците ни е неизвестна. Със или без хиоида, не можем да потвърдим наличието на говорни способности у неандерталците. Можем само да предположим, че анатомически говорният апарат на неандерталеца е като у съвременния човек. Да предположим. Но дали е бил достатъчно развит, за да му позволи артикулацията на смислени изрази, дали мозъкът му е еволюирал достатъчно, за да се справи с проблема за речта…
Тими отново бе започнал да цъка и да ръмжи.
— Чуйте го — възкликна мис Фелоус. — Ето го вашия отговор! Има прекрасен език и го говори отлично. Няма да мине много време от пристигането му и ще се справя и с английски, доктор Макинтайър. Сигурна съм. И тогава вече няма да се налага да се чудите дали неандерталците са били способни да говорят.
Изглежда, Макинтайър искаше да разреши отведнъж всички загадки, свързани с неандерталците. Първо зацъка на Тими с надеждата да предизвика в отговор други цъкания, после извади от куфарчето си разноцветни пластмасови кубчета (без съмнение тест за интелигентност) и го подкани да ги подреди по цвят и размер; даде му пастели и хартия и се отдръпна в очакване детето да нарисува нещо, ала то не прояви никакъв интерес; помоли мис Фелоус да улови Тими за ръка и да го разведе из стаята, а той засне движенията на тялото му. Смяташе да проведе още тестове, но детето имаше други намерения. Макинтайър тъкмо започна да подготвя разни оси и макари, наподобяващи играчка, но всъщност уред за определяне координацията на движенията, когато Тими седна насред стаята и се разрева. Разрева се с пълно гърло.
За пръв път от нощта на пристигането си плачеше истински. Досега само бе хленчил и скимтял — познатата реакция на неспокойно и преуморено дете. Мис Фелоус се зарадва.
Същевременно нещо я порази — зиналата му уста бе огромна, носът му внезапно й се стори още по-голям, а надвесените над очите шокиращи орбити изпъкнаха неимоверно, щом до болка стисна очи. С това изкривено от страдание лице Тими изглеждаше едва ли не ужасяващо различен от тях.
И все пак, все пак — риданието, воят, породени от избликналите чувства — ако не го виждаше, лесно би повярвала, че детето, което тропаше по пода и сърцераздирателно пищеше, е обикновено четиригодишно момченце, обзето от силно нетърпение.
— С какво го разстроих толкова? — попита Макинтайър.
— Според мен преминахте границата на търпението му — отвърна мис Фелоус. — Вече не сте добре дошъл. Той е просто едно малко момченце, доктор Макинтайър. Не очаквайте от него да се примири с непрекъснатия тормоз и натоварването. Бих искала да ви напомня: той е само травматизирано дете, наскоро откъснато грубо от всички и всичко, което разбира.
— Но аз не съм го тормозил… всъщност може би сте права. Съжалявам. Хайде, Тими, ела и ми виж косата. Виж колко е лъскава. Искаш ли да си поиграеш с косата ми, Тими? Искаш ли да ме оскубеш?
Макинтайър тръсна златистия си перчем току пред лицето на Тими, но той не му обърна внимание, а запищя още по-силно.
— Точно сега не иска да си играе с косата ви, доктор Макинтайър — презрително рече мис Фелоус. — А и мисля, че ще съжалявате, ако реши да ви оскубе. Най-добре го оставете на мира. Ще имате възможност да го проучите.
— Да. Така е.
Палеоантропологът стана. Изглеждаше смутен.
— Нали разбирате, мис Фелоус. Сякаш са ми дали книга, която съдържа ключа към всички загадки на света. Искам да я отворя и веднага да я прочета. Всяка страница.
— Разбирам. Но вашата книга е гладна и изнервена, пък и май й се ходи до тоалетната.
— Да, да, разбира се.
Макинтайър бързо заприбира помагалата си. Когато понечи да вземе осите и макарите, мис Фелоус се обади:
— Бихте ли оставили някоя от тези дрънкулки?
— Искате лично да проверите колко е интелигентен?
— Няма нужда да проверявам, докторе. На мен ми изглежда интелигентен, но мисля, че имаме нужда от някоя и друга играчка, а тези тъй и тъй вече са тук.
Страните на Макинтайър отново пламнаха. Изглежда, се изчервяваше много лесно.
— Разбира се, заповядайте.
— И като заговорихме за отворени книги, доктор Макинтайър, бихте ли ме снабдили с малко литература за неандерталците? Два-три уводни материала. Искам да прочета за основните неща, за които досега никой не благоволи да ме осведоми. Може и научни статии. Доста добре се справям с такива текстове. Трябва да се запозная с анатомичния строеж на неандерталците, с начина им на живот, храната, с всички открития до ден днешен. Ще ми направите ли тази услуга?
— Още сутринта ще ви ги изпратя, мис Фелоус. Но ви предупреждавам: нашата информация за неандерталците е твърде оскъдна в сравнение с нещата, които ще научим с помощта на Тими, докато трае експериментът.
— Всичко с времето си — усмихна се тя. — Нямате търпение да се докопате до него.
— Разбира се.
— Уви, ще трябва да потърпите. Няма да ви позволя да изтормозите детето. Днес го подложихме на прекалено силно напрежение и това не бива да се повтори.
Макинтайър се смути, усмихна се сковано едва-едва и се отправи към вратата.
— За книгите, които ще ми изпратите…
— Да? Какво?
— Бих искала и някоя за общото между неандерталците и хората. Имам предвид съвременните хора. По какво се отличават от нас, но и по какво си приличаме. Еволюцията според нашите представи — ето кое ме интересува най-много — погледна го разпалено. — Хора са, нали, доктор Макинтайър? Различни са от нас, но не чак толкова. Нали?
— В основни линии да, но, разбира се…
— Не — прекъсна го тя. — Не казвайте „но“, Тими не е човекоподобна маймуна. Поне това знам. Той не е някаква липсваща брънка, а момченце, малко човешко момченце. Само ми намерете две-три книги, доктор Макинтайър, ще съм ви много благодарна. Доскоро.
Палеоантропологът си тръгна. Веднага щом излезе, ревът на детето неуверено премина в сърдито хлипане и бързо утихна.
Мис Фелоус го прегърна и той се вкопчи в нея. Целият трепереше.
— Да, да — взе да го успокоява тя. — Да, денят беше труден, много труден. А ти си само едно мъничко момченце. Малко самотно момченце.
Далеч от дома, далеч от всичко познато.
— Имаше ли братя и сестри? — попита го тя. Говореше по-скоро на себе си. Не очакваше реакция. Просто искаше да го успокои, като шепнеше в ухото му. — Каква беше майка ти? А баща ти, приятелите, другарчетата ти. Всичко е далеч. Много далеч. Сигурно вече ти се струват като сън. Чудя се докога ли ще си ги спомняш?
Малко самотно момченце. Моето мъничко самотно момченце.
— Искаш ли да пийнеш хубаво топло млечице? — попита го тя. — После може да подремнеш.
Паралел трети: Мястото където се срещат трите реки
През нощта Сребърния Облак сънува морето. Отново бе млад. Още хлапе, само едно-две лета по-голям от Детето на Небесния Огън — момчето, което Богинята отнесе във вихър от светлина. Стоеше на брега и усещаше как необичайният влажен вятър плющи в лицето му. Майка му и баща му — Високото Дърво и Сладкото Цвете, също бяха там. Държаха го за ръце и внимателно го водеха към водата.