Джукс конвулсивно отвори люка. Нисичкият боцман надникна под ръката му.
Една от лампите бе угаснала, вероятно строшена. Злобни гърлени викове достигаха високо до ушите им и някакъв странен запъхтян звук, идващ от всичките тези напрягащи се гърди. Силен страничен удар се стовари върху кораба и отгоре шеметно се изсипа вода. Джукс видя една глава да се удря силно в пода, дебелите прасци на два крака да се размахват нависоко, мускулести ръце да се преплитат около едно голо тяло, едно жълто лице, с отворена уста и скован див поглед, да поглежда нагоре и да изчезва. Празен сандък се претърколи с трясък, един мъж отскочи и падна на главата си, сякаш някой го бе отпратил с ритник; а малко по-надалеч други, трудно различими тела се изсипаха като търкалящи се надолу камъни, трополейки по пода с краката си и размахвайки диво ръце. Стълбата към люка бе отрупана с кули, които гъмжаха по нея като пчели върху клон. Те висяха по стъпалата като пълзящ, мърдащ грозд, блъскайки бясно с юмруци по долната страна на затворения люк, а неудържимият наплив на водата отгоре се чуваше в интервалите между виковете им. Корабът се наклони още повече и те започнаха да падат: най-напред един, после двама, а след това всички останали се откъснаха заедно и политнаха право надолу със силен крясък.
Джукс стоеше слисан. Боцманът, със сърдито безпокойство, го молеше:
— Не влизайте там вътре, сър.
Помещението като че ли се въртеше около себе си, подскачайки непрекъснато; и когато корабът се издигна пред една вълна, Джукс реши, че всичките тези хора ще се строполят отгоре му накуп. Той се измъкна гърбом, затръшна люка и с треперещи ръце натисна резето…
Веднага щом помощникът му отиде долу, капитан Макхуър, останал самичък на мостика, движейки се настрани и олюлявайки се, се добра до щурманската рубка. Тъй като вратата й се отваряше навън, той трябваше да се бори с бурята, за да може да влезе, и когато най-после успя да се вмъкне, то бе с моментален трясък и удар, сякаш го изстреляха през дървената врата. Макхуър застана отвътре, като се държеше за дръжката на бравата.
Командният рулеви механизъм изпускаше пара и в това оградено отвсякъде място стъклото на похлупака на компаса образуваше лъскав светещ овал в тънката бяла мъгла. Вятърът ревеше, виеше, свиреше с внезапни поривисти пристъпи, които блъскаха вратите и капаците сред злобното тропане на пръските вода. Два кангала въжета за лота и една малка брезентова торба висяха на дълго въже и със силно люлеене отскачаха и се блъскаха обратно в дървената преграда. Дървените скари под краката почти плуваха; и при всеки помитащ удар на вълните буйно струеше вода през пролуките около цялата врата, а мъжът на руля беше захвърлил шапката и сакото си и стоеше подпрян на касата на механизма в раирана памучна риза, разтворена на гърдите. Малкото месингово колело в ръцете му изглеждаше като светла и чуплива играчка. Жилите на врата му изпъкваха твърди и сухи, във вдлъбнатината под гърлото му имаше тъмно петно, а лицето му бе бездушно и хлътнало като на мъртвец.
Капитан Макхуър изтри очи. Вълните, които без малко не го пометоха през борда, бяха отнесли за голяма негова досада непромокаемата широкопола шапка от плешивата му глава. Пухкавите и светли косми, наквасени и потъмнели, приличаха на проскубано гранче памучни конци, залепнало на къдри около голия череп. Лицето му, святкащо от морската вода, бе порозовяло от вятъра, от жиленето на пръските. Той сякаш бе дошъл облян в пот, след като е стоял пред някаква пещ.
— Вие тук? — измънка той тежко.
Вторият помощник бе успял да се добере до кормилната рубка малко преди това. Беше се залостил в един от ъглите със свити нагоре колена, притискайки юмруци към слепите си очи; и тази му поза подсказваше гняв, мъка, примирение, капитулация, примесени с насъбрана злоба. Той каза печално и непокорно:
— Хм, сега е мой ред да бъда на вахта долу, нали?
Парният механизъм издрънча, притихна и пак издрънча; и очните ябълки на рулевия щяха да изскочат навън, сякаш беше гладен човек, за когото циферблатът на компаса под стъкления похлупак е парче месо. Бог знае колко време го бяха оставили там да кормува, забравен сякаш от целия екипаж. Звънците не бяха звънели; не бе имало никаква смяна; установеният на кораба ред беше отишъл по дяволите; но той се стараеше да държи носа в посока север-североизток. Кормилото може би го нямаше вече, огънят можеше да е угаснал, машините да са се повредили, корабът да е готов да се прекатури като труп, отгде да знае? Едничката му грижа бе да не се обърка и да не загуби властта си над кораба, защото стрелката на компаса се люшкаше силно и в двете посоки, гърчейки се върху иглата, а понякога като че ли правеше пълно превъртане. Той се измъчваше от силното напрежение на ума. Ужасно се страхуваше също така, че рубката ще бъде отнесена. Планини от вода продължаваха да се сгромолясват върху нея. Когато корабът се заби надолу в едно от отчаяните си гмуркания, ъглите на устните на Макхуър се свиха конвулсивно.
Капитан Макхуър погледна нагоре към часовника в рубката, закрепен с винтове за дървената стена; върху белия му циферблат черните стрелки като че ли стояха съвсем неподвижни. Беше един и половина часът след полунощ.
— Нов ден — смънка той на себе си.
Вторият помощник го чу и повдигайки глава като човек, който оплаква съдбата си сред развалините, възкликна:
— Няма да го видите да съмне!
Китките на ръцете и коленете му се тресяха силно.
— Не, ей богу! Няма…
И отново притисна лицето си с юмруци.
Тялото на рулевия се раздвижи леко, но главата му не се помръдна — като каменна глава от някоя колона, закрепена здраво да гледа само в една посока. При едно силно наклоняване встрани, което едва не отнесе изпод него навлечените му в ботуши крака, и тъкмо когато се олюляваше, за да се задържи, капитан Макхуър каза строго:
— Не обръщайте внимание на приказките на оня човек. — И после с неопределена промяна в гласа, много сериозен, добави:
— Той не е на служба.
Морякът не каза нищо.
Бурята се усилваше, разтърсвайки малкото помещение, което сякаш бе затворено плътно за вятъра; и светлината на компаса трепкаше през всичкото време.
— За вас не е имало смяна — продължи капитан Макхуър, като гледаше надолу. — И все пак искам да останете на руля, докогато можете да издържите. Вече сте му намерили цаката. Ако дойде друг човек, може да обърка всичко. Няма да свърши работа. Не е детска игра това. Пък и хората вероятно са заети с някаква работа долу… Как мислите, ще можете ли?
Рулевият механизъм подскочи с рязко кратко издрънчаване и престана да пуши като главня; и бездушният човек, с неподвижен поглед, избухна, сякаш целият порив вътре в него се бе излял на устните му:
— Ей богу, сър! Мога да кормувам безкрай, само никой да не ми приказва.
— О! Да! Добре… — Капитанът вдигна за пръв път очи към него — … Хакет.
И като че ли пропъди тези грижи от главата си. Надвеси се над разговорната тръба за машинното отделение, духна в нея и наведе глава. Мистър Раут отдолу отговори и капитан Макхуър веднага залепя устни на мундщука.
Сред воя на бурята наоколо той долепваше ту устни, ту ухо до тръбата и гласът на механика се изкачваше до него дрезгав и идващ като че ли от разгара на някакъв бой. Един от огнярите бил излязъл от строя, другите били капитулирали, та вторият механик и сгурджията поддържали огъня. Третият механик бил при клапана за парата. Двигателите се обслужвали ръчно. Какво е положението горе?
— Твърде лошо. Разчитаме на вас най-вече — рече капитан Макхуър. Помощникът му там ли е вече? Не? Нищо, щял да бъде там всеки момент. Мистър Раут би ли му казал да се обади по тръбата? По тръбата за мостика, защото той — капитанът — отивал пак навън, право на мостика. Имало малко вълнение сред китайците. Биели се, както изглежда. Не можел все пак да позволи да се бият.
Мистър Раут беше оставил тръбата и капитал Макхуър долавяше с ухото си пулсирането на машините, сякаш чуваше ударите на корабното сърце. Гласът на мистър Раут там долу викаше нещо отдалеч. Корабът заби нос, пулсирането се засили със съскащ шум и спря съвсем. Лицето на капитан Макхуър остана спокойно, очите му се бяха вперили безцелно в свитата фигура на втория помощник. Гласът на мистър Раут се извиси отново от дълбините и пулсирането започна пак с бавни удари, които ставаха все по-чести.
Мистър Раут се бе върнал при тръбата.
— Не е толкова важно какво вършат — рече той бързо; и после с раздразнение прибави:
— Корабът се гмурка така, сякаш няма намерение да излезе отново на повърхността.
— Страхотни вълни — прозвуча отгоре гласът на капитана.
— Не ме оставяйте да го тикам под тях — излая Соломон Раут нагоре по тръбата.
— Тъмно и дъжд. Не мога да видя какво идва насреща — каза гласът. — Трябва да го държим в движение… поне колкото да се управлява… и да рискуваме — продължи той да говори отчетливо.
— Правя толкова, колкото мога да си позволя.
— Ние сме… блъскани… здравата тук, горе — продължи гласът с по-мек тон. — Караме… доста добре… все пак. Разбира се, но ако кормилната рубка отиде…
Като наведе внимателно ухо, мистър Раут смънка сърдито нещо под носа си.
Но осторожният глас там горе стана по-оживен и запита:
— Джукс появи ли се вече? — и после след кратко изчакване: — Бих искал да помогне. Искам да свърши там и да дойде тук при нас за всеки случай. Да се грижи за кораба. Аз съм сам. Вторият помощник загуби…
— Какво? — извика мистър Раут в машинното отделение, като дръпна настрани главата си. След това изкрещя в тръбата:
— Във водата ли падна? — И долепи ухо.
— Загуби самообладание — продължи сухо гласът отгоре. — Ужасно неловко положение.
При тези думи мистър Раут, който слушаше с наведена глава, отвори широко очи. Чу обаче шум от боричкане и сподавени възклицания отгоре. Напрегна слух; а през всичкото време Бийл, третият механик, с вдигнати ръце държеше между дланите си едно малко черно колело, което стърчеше от голяма медна тръба. Той като че ли се стремеше да го крепи над главата си, сякаш това беше правилната поза в някаква игра.
За да застане по-устойчиво, опря рамо о бялата стена, със свито коляно, а на бедрото му втикнат в колана висеше парцал за бърсане на потта. Гладките му бузи бяха изцапани и зачервени, а въглищният прах по клепките му, сякаш се бе гримирал с черен молив, засилваше прозрачния блясък на бялото на очите, придавайки на младежкото му лице донякъде женствен, екзотичен и очарователен вид. Когато корабът забиваше нос, той с бързи движения на ръцете въртеше силно малкото колело.
— Полудя — се чу внезапно гласът на капитана в тръбата. — Нахвърли се върху мен… Току-що. Трябваше да го сваля на пода… Точно в тази минута. Чухте ли, мистър Раут?
— Проклето човече! — смънка Раут. — Внимавай, Бийл!
Викът му прокънтя като звук от предупреждаваща тръба между железните стени на машинното отделение. Боядисани в бяло, те се издигаха високо в здрача на светлинния люк, наклонен като покрив; и цялото това високо пространство наподобяваше вътрешността на паметник, разделена на етажи от хоризонтални железни решетки, със светлини, блещукащи на различна височина, и гъста тъмнина, заседнала в средата сред движението на наредените в редица машини, под неподвижното усилване и затихване на цилиндрите. Силен и бесен отглас, съставен от всичките шумове на бурята, се носеше в спокойната топлина на въздуха. В него имаше миризма на горещ метал, на масло и лека мъгла от пара. Ударите на вълните като че ли преминаваха през него с глухо, замайващо сътресение от единия до другия край.
Блясъците потрепваха по полирания метал като бледи дълги пламъци; отдолу, от пода, огромните колена на коляновия вал изскачаха едно след друго с внезапното светване на месинг и стомана — и потъваха отново; а мотовилките, с големи глави като крака на скелет, ги тласкаха надолу и издърпваха пак нагоре с невероятна равномерност. А по-надълбоко в полумрака други прътове се плъзгаха преднамерено насам-натам, кръстоглави кимаха, метални дискове се триеха гладко един о друг бавно и меко в една смесица от сенки и отблясъци.
Понякога всичките тези мощни и безпогрешни движения забавяха хода си едновременно, сякаш бяха функция на жив организъм, поразен внезапно от силна умора; и очите на мистър Раут блясваха още по-мрачно на дългото му бледо лице. Тази битка той водеше обут в чифт пантофи. Къса износена куртка едва покриваше кръста му и белите му китки стърчаха навън от тесните ръкави, сякаш критичното положение бе увеличило ръста му, удължило крайниците му, засилило бледността му и направило още по-хлътнали очите му.
Той се движеше, качвайки се горе или изчезвайки някъде долу, с неспиращо, целенасочено усърдие, а когато заставаше неподвижен, хванал парапета пред задвижващия механизъм, често-често поглеждаше надясно към манометъра и водомерното стъкло, закрепени на бялата стена под светлината на една люлееща се лампа. Отворите на две разговорни тръби зееха безчувствено до лакътя му, а скалата на телеграфа на машинното отделение приличаше на часовник с голям диаметър, върху чийто циферблат вместо числа бяха написани кратки думи. Сбитите букви изпъкваха едро с черния си цвят, наредени около оста на стрелката — изразителни символи на силни възклицания: ПРЕДЕН, ЗАДЕН, БАВЕН, СРЕДЕН, ВНИМАНИЕ; и дебелата черна стрелка сочеше надолу към думата ПЪЛЕН, която, отделена така измежду другите, приковаваше погледа, както резкия вик привлича вниманието.
Облеченото в дървена обшивка тяло на цилиндъра за ниско налягане, което се мръщеше внушително отгоре, издаваше леко свистене при всеки тласък и като изключим това слабо съскане, машините движеха стоманените си ръце и крака бързо или бавно, с безшумна, установена равномерност. И всичко това — белите стени, движещата се стомана, дъските под краката на Соломон Раут, платформите от железни решетки над главата му, полумракът и блясъците — се издигаха и потъваха непрекъснато, единодушно, при рязкото биене на вълните по страничната стена на кораба. И цялото това просторно помещение, което ехтеше кухо под силния вой на вятъра и се люлееше в горния си край като дърво, се движеше, сякаш бе физическо тяло, носено насам-натам от страхотния напор на вихъра.
— Трябва да побързате да отидете горе — извика мистър Раут, щом видя Джукс да се появява в рамката на вратата, водеща за котелното.
Джукс гледаше с блуждаещ и замаян поглед; червеното му лице бе подпухнало, сякаш се бе успал. Със стръмен път се бе сблъскал той и бе минал по него с огромна енергия, като възбуждението му съответствуваше на напрегнатите телесни усилия. Той се бе измъкнал бързо от бункера, препъвайки се в тъмния коридор в куп смутени мъже, които, като газеше по тях, питаха: „Какво се е случило, сър?“ със страхопочитателно мърморене навсякъде около него; после надолу по стълбата към котелното, пропускайки в бързината си много от железните стъпенки, надолу в едно място, дълбоко като кладенец, черно като пъкъла, наклоняващо се ту напред, ту назад — като люлка. Водата в трюмовете се плискаше силно при всяко наклоняване и бучки въглища подскачаха насам-нататък от единия до другия край, дрънчейки като лавина от камъчета по склон от желязо.
Някой там вътре изпъшка от болка, а друг се виждаше наведен над нещо като простряно тяло на мъртвец; енергичен глас богохулствуваше; и огненият блясък, идващ изпод всяка врата на пещите, беше като локва горяща кръв, която сияеше тихо сред кадифения мрак.
Струя вятър лъхна Джукс в тила и в следващия миг той я усети как облизва мокрите му глезени. Вентилаторите на котелното бръмчаха; пред шестте вратички на пещите две развилнели се фигури, съблечени до кръста, се клатеха и навеждаха, борейки се с две лопати.
— Хей! Сега тяга има достатъчно — провикна се веднага вторият механик, като че ли през всичкото време бе очаквал да види Джукс.
Сгураджията, енергичен нисък мъж с ослепително светла кожа и мънички ръждиви мустачки, работеше с нямо увлечение. Те двамата поддържаха пълна пара и дълбоко боботене като празен фургон за пренасяне на мебели, подскачащ по някой мост, държеше басово исо на всички други шумове наоколо.
— Даваме пара през всичкото време — продължи да вика вторият механик. С шума на стотина умити тенджери отворът на един от вентилаторите изплю внезапно върху рамото му струя солена вода и той изстреля залп от проклятия по адрес на всичко, включително и на собствената си душа, като фучеше и беснееше, но не преставаше да си гледа работата. С остър звук на метал буйната мътна светлина на огъня блесна върху кръглата му глава, показвайки ломотещите му устни, безочливото му лице и с нов рязък звън се скри като ядосано премигване на желязно око.