Не си отидох, преди да мине полунощ, дълго след като жените се бяха оттеглили. Херман бе търгувал в Изтока в продължение на повече от три години, пренасяйки най-вече товари ориз и дървен материал. Корабът му бе добре познат във всички пристанища от Владивосток до Сингапур. Беше негова собственост. Печалбите му не били особени, но тази търговия се оказала достатъчно добра, докато децата са още малки. След някоя и друга година се надявал да може да продаде старата „Диана“ на една фирма в Япония на добра цена. Възнамерявал да се завърне у дома си, в Бремен, с пътнически кораб, втора класа, с госпожа Херман и децата. Разказа ми всичко това флегматично, като смучеше бавно лулата си. Съжалявах, когато, очуквайки пепелта от нея, той започна да трие очи. Бих седял с него до сутринта. За какво да бързам да се върна на собствения си кораб? За да се сблъскам със строшеното разграбено чекмедже в моята стая. Уф! Самата мисъл за това ме караше да се чувствувам недобре.
Станах техен всекидневен гост, както знаете. Мисля, че госпожа Херман още от началото гледаше на мен като на някаква романтична личност. Аз, разбира се, не си бях скубал косите Coram populo10 за понесената загуба и тя прие това като гордо равнодушие. По-късно им разказах някои от моите приключения — както си бяха в действителност — и те много се удивляваха на големия ми опит. Херман превеждаше онези пасажи, които смяташе за най-забележителни. Изправяйки се на крака и сякаш произнасяйки лекция по някакъв особен въпрос, той се обръщаше с жестове към двете жени, които оставяха ръкоделието да падне бавно на коленете им. През това време аз седях пред чаша от Хермановата бира, като се опитвах да изглеждам скромен. Госпожа Херман поглеждаше към мен бързо и повтаряше леко „Ах!“ Девойката никога не издаде никакъв звук. Никога. Но и тя понякога вдигаше светлите си очи, за да ме погледне със своя непроницателен, кротък маниер. Погледът й в никакъв случай не беше безчувствен; той грееше мек и разливащ се така, както луната грее над природния пейзаж — твърде различно от изпитателната светлина на звездите. Потъваш в него и си представяш, че имаш вид на замаян. И все пак същият този поглед, когато биваше насочен към Кристиан Фалк, сигурно се оказваше така ефикасен, както прожекторът на боен кораб.
Фалк беше другият постоянен посетител на кораба, но от държанието му човек би помислил, че идва да види кабестана на задната палуба. Той наистина имаше обичай да се взира твърде много в този кабестан, когато ни правеше компания навън пред вратата на рубката; мускулестата му ръка лежеше върху облегалото на стола, а големите му, добре оформени крака, обути в силно прилепнали бели панталони, бяха протегнати напред и завършваха с чифт черни обувки, големи като лодки. С пристигането си той се здрависваше с Херман и измърморваше нещо неясно, покланяше се на жените и заемаше небрежната си мизантропска поза до нас. Тръгваше си внезапно, със скок, преминавайки сякаш панически през ритуала на мърморенията, здрависванията и поклона. Понякога, с нещо като сдържано и конвулсивно усилие, той се приближаваше към жените и разменяше тихо няколко думи с тях, пет-шест най-много. При тези случаи обичайният поглед на Херман ставаше съвсем безжизнен, а благото лице на госпожа Херман се изчервяваше. Девойката не показваше никога никакъв признак на смущение.
Фалк беше датчанин или може би норвежец, не бих могъл да кажа. Във всеки случай някакъв скандинавец и на това отгоре прекален монополист. Възможно е той да не беше запознат с тази дума, но имаше ясна представа за нейното съдържание. Неговата тарифа за изтегляне корабите на буксир навътре и навън от пристанището беше най-безмилостният документ от този род, който съм виждал. Той беше капитан и собственик на единствения влекач по реката, много спретнат бял кораб от 150 или повече тона, елегантен като яхта, с кръгла рубка за кормчията, издигаща се високо като стъклена кула над заострения му нос, и с една стройна, лакирана мачта отпред.
Сигурен съм, че все още има неколцина капитани на кораби, които си спомнят много добре за Фалк и неговия влекач. Той изтръгваше своята лира и половина от всеки един от нас, капитаните на търговски кораби, с някакво непоколебимо безразличие, и това беше причина да го ненавиждат и дори да се страхуват от него. Шомберг имаше обичай да казва: „Не желая да приказвам за тая птица. Не вярвам да има и шест пъти през цялата година да е идвал да пийне нещичко при мен. Но моят съвет, господа, е: недейте има нищо общо с него, ако това ви е възможно.“
Като изключим неизбежните отношения във връзка с работата, този съвет можеше лесно да бъде следван, защото Фалк не се натрапваше на никого. Струва ми се странно да сравнявам един капитан на влекач с кентавър, но той някак си ми напомняше за една картина в малка книжка, която имах като дете и която представляваше кентаври край река; и особено един между тях, на преден план, изправен на задните си крака с лък и стрели в ръка, с правилни строги черти и огромна къдрава брада, която падаше на вълни над гърдите му. Лицето на Фалк ми напомняше за този кентавър. Вярно, не беше човек-кон, а човек-лодка. Живееше на борда на своя влекач, който непрестанно сновеше нагоре-надолу по реката от ранна утрин до късна вечер. При последните лъчи на залязващото слънце човек можеше да различи брадата му горе на белия кораб, който дигаше пяна край брега срещу течението, за да се прибере и хвърли котва за през нощта. Виждаше се облечен в бяло, с гъстия кичур кестенява коса, а надолу под кръста — нищо освен напречните бели линии на парапета на мостика, които отвеждаха погледа към острите бели линии на носа, порещ калните води на реката.
Отделно от корабчето си той поне на мен изглеждаше незавършен. А самият влекач, без неговата глава и труп на мостика, ми се струваше осакатен, така да се каже. Но той много рядко го напускаше. През цялото време, докато бях в пристанището, го видях само два пъти на брега. Първия път това беше при наемателите на моя кораб, където той влезе като мизантроп, за да му платят за изтеглянето на буксир на един френски платноход. Втория път едва можех да повярвам на очите си, защото го съзрях, отпуснал тяло под гъстата си брада, в едно плетено кресло в билярдната на Шомберговия хотел.
Беше много смешно да наблюдаваш как Шомберг подчертано го пренебрегва. Неговото изкуствено държане беше в силен контраст с естествената незаинтересованост на Фалк. Едрият елзасец разговаряше на висок глас с другите си клиенти, като ходеше от маса на маса, а покрай мястото, където Фалк си почиваше, минаваше с поглед, насочен право напред. Фалк седеше там с недокосната чаша пред себе си. Той сигурно познаваше по лице и по име всеки един от белите мъже в помещението, но не каза нито дума на никого. Моето присъствие той отбеляза само с едно спускане на клепачите и това беше всичко. Изтегнал се разкрачен в креслото, той от време на време плъзваше дланите на двете си ръце по лицето си, като в същото време леко, почти незабележимо потреперваше.
Това си беше негов навик и аз, разбира се, бях съвсем добре запознат с него, защото не бихте могли да останете и час дори в неговата компания, без да бъдете принудени да се удивлявате на подобен поривист и необясним жест, който нарушаваше дълъг период спокойствие. Имаше обичай да го прави по най-различно време; много вероятно, предполагам, и след като бе слушал бръщолевенията на малката Лена за многострадалната й кукла. Хермановите деца винаги го обсаждаха плътно около нозете, макар той по един благ начин малко да се дърпаше от тях. Все пак, изглежда, чувствуваше голяма привързаност към цялото семейство. И особено към самия Херман. Търсеше компанията му. В случая, за който става дума например, трябва да го е очаквал, защото веднага щом Херман се появи, Фалк стана бързо и двамата излязоха заедно. Тогава Шомберг в мое присъствие изложи пред трима-четирима души тезата си, че Фалк си правел устата за племенницата на капитан Херман, като твърдеше самоуверено, че нищо нямало да излезе от това. „Същата история беше и миналата година, когато капитан Херман пак товареше тук“, рече той.
Естествено, не вярвах на Шомберг, но признавам, че известно време наблюдавах внимателно какво става. Всичко, което можах да открия, бе известно нетърпение от страна на Херман. При вида на Фалк, прекрачващ мостчето към кораба, този чудесен човек започваше да мърмори и дъвче между зъбите си нещо, което звучеше като германски ругатни. Както казах обаче, не разбирам този език и благото, кръглооко лице на Херман оставаше непроменено. Взирайки се безстрастно напред, той го поздравяваше с „Wie geht’s?“ или на английски „Как сте?“, с гърлен изговор. Девойката вдигаше очи за момент и устните й леко помръдваха, а госпожа Херман отпускаше ръце на скута си, за да му каже за минутка цял куп думи с приятния си глас, и след това продължаваше шиенето си. Фалк се тръсваше на някой стол, проточваше едрите си крака и най-често прокарваше поривисто ръце по лицето си. По отношение на мен той не беше явно нахален; по-скоро като че не можеше да се почувствува смутен от такива незначителни неща като моето съществуване; истината е, че като монополист той нямаше никаква нужда да се показва мил и любезен. Беше сигурен, че ще получи от мен изнудваческото си възнаграждение за изтеглянето на буксир на кораба ми, независимо от това дали се мръщи, или се усмихва. В действителност той не правеше нито едното, нито другото; но преди да минат много дни, успя да ме учуди доста и накара езика на Шомберг да се раздрънка повече от всякога.
Това стана така. При устието на реката имаше плитък пясъчен нанос, който би трябвало да бъде изгребан, но точно тогава държавните власти бяха благочестиво заети да позлатяват наново голямата будистка пагода, та не разполагаха с излишни пари за изгребване на наноса. Не зная какво е положението сега, но по онова време, за което ви разказвам, този пясъчен нанос създаваше големи неприятности на корабите. Едно от последствията бе, че плавателни съдове, които газеха на известна дълбочина, като Хермановия и моя, не можеха да завършват изцяло натоварването си в реката. След като поемеха колкото е възможно от товара, те трябваше да излязат навън в морето и там да бъдат натоварени докрай. Цялата тази процедура беше абсолютно досадна работа. Щом като сметнеш, че вече на борда на кораба си имаш толкова, колкото той може да пренесе безопасно през наноса, отиваш при агентите, за да ги уведомиш. Те от своя страна уведомяваха Фалк (явно когато това не бе в разрез с останалата му работа, но ако трябва да се каже истината, чисто и просто когато се чувствуваше подтикнат от капризното си настроение), който, проверил грижливо в агенцията, че имаш достатъчно пари да изплатиш сметката, се приближаваше без всякакво съчувствие, втренчил от мостика жълтите си очи в теб, и те изтегляше навън, с неоправени въжета, с разхвърляна палуба, с жестока бързина, сякаш те отвеждаше на екзекуция. На всичко отгоре те заставяше да поемеш края на собственото му дебело телено въже, за използуването на което, разбира се, имаше допълнителна такса. В отговор на гласните ти възражения срещу подобно изнудване това стърчащо туловище, с едната си ръка на телеграфа към машинното отделение, само поклащаше брадатата си глава над плясъка, глъчката и облаците дим, сред които влекачът, движещ се на заден ход и обхванат от пръските на биещите във водата гребни колела, се държеше като озверено и нетърпеливо същество. За екипаж Фалк беше събрал най-нахаканата сбирщина ласкари, която съм виждал, и им позволяваше да крещят по теб най-безочливо, а веднъж въжето вързано, те издърпваше рязко от мястото ти на кея, сякаш не го беше никак грижа какво може да блъсне или смаже. Трябваше да се мъкнеш след него осемнадесет мили надолу по реката, а после още три покрай морския бряг до мястото, където група необитавани скалисти островчета ограждаха едно заслонено място, където корабите стояха на котва. Там трябваше да стоиш на единична котва с оголени мачти, обърнати към морето над онези пусти отломки от сушата, пръснати сред много синята вода. Нямаше нищо, на което да спреш погледа си, освен на голия бряг, разкаляния край от кафявата равнина с извивките на реката, която току-що си напуснал, очертани в мътнозелено, и голямата пагода, извисяваща се самотно и плътно с блестящи заоблености и островърхи кубета, като величествен каменен разцъфнал кичур тропически канари. Нямаше какво друго да правиш, освен да чакаш нетърпеливо да докарат останалия товар, който идваше откъм реката с най-голяма нередовност. Можеше само да се утешаваш с мисълта, че в края на краищата тази фаза от главоболия означава, че отпътуването ти от тези брегове най-сетне наистина е наближило.
И Херман, и аз трябваше да преминем през тази фаза, а между корабите ни имаше един вид мълчаливо съревнование кой пръв ще бъде готов. Почти до финала вървяхме гърди до гърди, но аз спечелих състезанието, като отидох, преди да бе станало обед, лично да уведомя, че съм готов, а Херман, който много бавно взимаше решение да слезе на брега, се яви в канцеларията на агенцията чак късно през деня. Там му казали, че моят кораб бил първи наред за следващата сутрин, и предполагам, че той им е отговорил, че не бърза. По-удобно му било да замине вдругиден.
Тази вечер на борда на „Диана“ Херман беше седнал с втренчен поглед, широко разтворил закръглените си колене, и смукваше от извития мундщук на лулата си. Скоро той каза с известно нетърпение на племенницата си нещо за слагане на децата да спят. Госпожа Херман, която разговаряше с Фалк, млъкна внезапно и погледна неспокойно съпруга си, но девойката веднага стана и поведе пред себе си децата. След малко госпожа Херман трябваше да ни остави, за да усмири някакъв опасен бунт, както личеше от глъчката, която се чуваше отвътре. Херман измънка нещо на себе си. В продължение още на половин час Фалк, останал сам с нас, нервничеше на стола си, въздишаше леко и най-после, след като прокара ръце по лицето си, стана и сякаш изоставил надеждата да бъде разбран (той не бе отворил уста нито веднъж), каза на английски:
— Е… лека нощ, капитан Херман.
Спря за момент пред моя стол и погледна към мен, бих казал дори, че ме гледаше втренчено, и стигна дотам, че издаде някакъв дълбок звук от гърлото си. Всичко това бе така подчертано, че за първи път през ограниченото ни само с кимания и мънкания общуване възбуди в мен известен интерес. Но в следващия миг той ме разочарова, защото отмина с бързи крачки, без дори да ми кимне.
Маниерът му обикновено беше чудноват, това е вярно, и аз несъмнено не му обръщах много внимание; но този род неясно намерение, което се спотайваше зад неговото безразличие като хитър стар шаран в някое блато, никога преди не бе излизало така близо до повърхността. Фалк определено беше възбудил в мен надежди. Не бих могъл да кажа какво очаквах, но в никакъв случай не съм очаквал онова невероятно развитие на нещата, което той изненадващо ми поднесе още на разсъмване на следния ден.
Спомням си само, че онази вечер имаше достатъчно неща в поведението му, които да ме накарат, след като побягна, да изкажа гласно почудата си какво всъщност е искал да каже. На това Херман, като кръстоса със замах нозе и се отдръпна озлобено със стола си, каза:
— Тоя приятел сам не знае какво иска.
Може би имаше някакво прозрение в тази забележка. Не отговорих нищо, а Херман, все още отвратен, добави:
— Когато бях тук миналата година, той беше съвсем същият. — Едно изригване на тютюнев дим обгърна главата му, сякаш гневът му бе избухнал като барут.
Бях почти решил да го попитам направо дали той поне знае защо Фалк, добре известен като необщителен човек, се е пристрастил да посещава кораба му с такова усърдие. В края на краищата, разсъдих изведнъж, това е нещо твърде забележително. Чудя се сега какво ли би казал Херман. Както се оказа, той не ме остави да го попитам. Явно забравил всичко за Фалк, той започна монолог за бъдещите си планове: за продаване на кораба, за своето прибиране в родината; и като изпадна в настроение на размисъл и пресмятания, мънкаше за разноските през редовни изригвания дим. Необходимостта да плаща пътни за цялото си семейство, изглежда, го тревожеше по начин, който беше толкова по-поразителен, като се има предвид, че иначе не показваше никакви признаци на склонност към стиснатост. И въпреки това се тюхкаше пред перспективата за пътешествието до дома с пасажерски кораб като бакалин, решил да види света. Беше по природа пестелив, предполагам, и за него сигурно беше нещо съвсем ново да открие, че ще трябва да плаща за пътуването — за пътуване по море, което бе нормалното състояние на живот за семейството, за повечето от тях още от люлката. Виждах как го боли за всеки шилинг, който трябваше да бъде разходван по такъв глупав начин. Беше много смешен. Натъжаваше се, а сетне с неспокойна въздишка заявяваше, че нямало какво да се направи друго, освен да вземе три второкласни билета — при това имал и четири деца, за които също трябвало да се плаща. Много пари, да ги похарчиш така наведнъж. Твърде много пари.