Разкази и новели (Съчинения в пет тома. Том първи) - Джозеф Конрад 26 стр.


Седях така с него, слушайки (не за пръв път) тези угризения на съвестта, докато съвсем ми се приспа, и тогава го оставих и се върнах на моя кораб. На разсъмване бях разбуден от воя на пронизителни гласове, съпроводени от силно раздвижване във водата, и от кратките заядливи сигнали на парна свирка. Фалк с влекача си бе дошъл за мен.

Започнах да се обличам. За отбелязване бе, че онзи глъч, с който отговориха от моя кораб, и трополенето на крака над главата ми бяха секнали внезапно. Чух обаче далечни гърлени викове, които сякаш изразяваха изненада и безпокойство. После до мен достигна гласът на помощника ми, който отправяше увещания към някого надалеч. Други гласове се присъединиха към неговия, явно възмутени; отговори им цял хор с думи, които звучаха като ругатни. От време на време парната свирка пропищяваше.

Целият този излишен вой беше в състояние да ядоса човека, но там долу, в каютата ми, аз го приех спокойно. След някой и друг миг, мислех си, ще поема надолу по тая проклета река, а след седмица най-много ще съм се откъснал напълно от това омразно място и от всичките омразни хора в него.

Силно ободрен от тази мисъл, грабнах четките за коса и гледайки се в огледалото, започнах да си реша косата. Изведнъж някакво затишие настъпи сред шума навън и аз чух (илюминаторите на каютата ми бяха отворени) дълбок спокоен глас, не на борда на моя кораб обаче, да се провиква решително на английски, но със силно чуждестранно носово произношение: „Давай напред!“

В живота на хората може да има приливи и отливи, които, уловени в благоприятния момент… и тъй нататък. Лично аз все още продължавам да очаквам този важен поврат. Страхувам се обаче, че повечето от нас са предопределени от съдбата да се боричкат вечно в мъртвите води на едно блато, чиито брегове са наистина безплодни. Но зная също, че често в хорските дела настъпват неочаквано — дори нелогично — озаряващи мигове, когато някой иначе незначителен звук или може би някой съвсем обикновен жест е достатъчен да ни разкрие всичката глупост, всичката безсмислена глупост на нашето благодушие „Давай напред“ не са особено поразяващи думи, дори когато са произнесени с чужд акцент; и все пак те ме вкамениха в същия онзи момент, когато се гледах усмихнат в огледалото. А после, не искайки да вярвам на ушите си, но вече кипящ от възмущение, аз излязох бегом от каютата и се качих на палубата.

Беше истина. Невероятна, абсолютна истина. Не виждах нищо друго освен „Диана“. Нея изтегляха на буксир. Беше напуснала мястото на закотвянето и се носеше напреко през реката.

— Начинът, по който тоя там умопобъркан изтегли оня кораб, е нещо изключително — каза с изпълнен със страхопочитание глас моят помощник близо до ухото ми.

— Хей! Ало! Фалк! Херман! Какъв е тоя дяволски номер? — крещях побеснял.

Никой не ме чу. Фалк сигурно не можеше да ме чуе. Неговият влекач обръщаше с пълна скорост нататък, към другия бряг. Дебелото телено въже между него и „Диана“, проточило се изопнато като струна на арфа, трептеше тревожно.

Високият черен кораб се килна на една страна под страхотния напън. Силно пращене се чу откъм него, последвано от разтрошаване и разцепване на дърво.

— Ето! — рече изпълненият със страхопочитание глас в ухото ми. — Той им отнесе буксирния клюз. — И после извика възбудено: — О! Вижте! Вижте, сър! Вижте ония там холандци на бака как подскачат, бягайки от въжето. Надявам се много, че ще им счупи някоя и друга пищялка, преди да е свършил с тях.

Продължих с викове напразните си протести. Лъчите на изгряващото слънце, пробягващи хоризонтално по продължение на равнината, топлеха гърба ми, но аз бях достатъчно разгорещен от гняв. Не бих могъл да повярвам, че една проста буксирна маневра може така очевидно да ти даде представа за отвличане, за похищение. Фалк просто отвличаше „Диана“.

Белият влекач се движеше с пълна скорост навътре към средата на реката. Червените лопатки на гребните му колела, които се въртяха с бясна бързина, раздираха в пяна цялото водно пространство около него. В средата на реката „Диана“ завалсува по водата с толкова грация, колкото можеше да се очаква от един стар хамбар, и хукна подир похитителя си. През разкъсаната мъгла от дим, която се носеше над водата, зърнах четвъртитите неподвижни рамене на Фалк под голяма колкото колело на каруца шапка, червеното му лице, жълтите му, взиращи се втренчено очи, голямата му брада. Вместо да гледа внимателно напред, той съзнателно обръщаше гръб на реката, за да наблюдава кораба, който бе взел на буксир. Високият тежък плавателен съд, с който никога през живота му не се бяха отнасяли така, сякаш беше полудял; той направи стремителен завой около кърмата си и за момент се насочи право към нас, застрашителен и тромав, като подплашена планина. Вдигна една бликнала, съскаща и кипяща вълна нагоре до половината на тъпия си нос, моят екипаж нададе силен вой — и после дъхът ни спря. За малко не… Но Фалк го държеше! Държеше го здраво в лапите си. Въобразих си, че чувам теленото въже как свисти, когато се мяташе през бака на „Диана“ и хората на борда бягаха от него във всички посоки. За малко. Херман с разчорлена коса, с изцапана фланелена риза и панталони с цвят на горчица бе изтичал да помага при щурвала. Видях ужасеното му кръгло лице; видях дори зъбите му, разкривени в страшна гримаса; и с големи подскачащи вълни между двата кораба „Диана“ се плъзна толкова близо край нас, че можех да замеря Херман по главата с някоя от двете четки за коса, защото, както изглежда, през всичкото време ги бях държал в ръцете си. Госпожа Херман бе седнала кротко на люка, с вълнен шал на раменете. В отговор на възмутеното ми жестикулиране прекрасната женица развя носна кърпичка; тя кимаше и се усмихваше по най-любезния възможен начин. Момченцата, още недооблечени, подскачаха радостни по задната палуба, като показваха ярките си презрамки; а Лена, с къса алена фуста, със заострени лакти и тънки голи ръце, люлееше усърдно парцалената кукла. Цялото семейство премина пред очите ми, сякаш влачено по сцена с невиждана ярост. Последното, което видях, беше Хермановата племенница с малкия Херман на ръце, застанала отделно от другите. Великолепна в плътно прилепналата си рокля от имприме, тя представляваше нещо толкова внушително с очебийното съвършенство на фигурата си, че слънцето сякаш изгряваше само за нея. Потокът светлина подчертаваше с възхвала разкошните й форми и силата на младостта й. Тя премина покрай мен съвсем неподвижна, сякаш потънала в съзерцание; само крайчецът на полата й се вееше леко от въздушното течение; слънчевите лъчи се пречупваха в лъскавата й кестенява коса; а онзи плешив палавник Николас я удряше по рамото. Видях пълничката му малка ръчичка да се вдига и сваля по всички правила на изкуството. И после четирите селски прозорчета на „Диана“ се появиха и отминаха, отдалечавайки се бързо надолу по реката. Те бяха отворени и едно от белите басмени перденца се развяваше навън като тесен дълъг флаг над развълнуваната вода в браздата зад кораба. Да бъдеш изигран и предаден по такъв начин бе нещо нечувано. В канцеларията на моята агенция, където отидох веднага, за да се оплача, ми възразиха с извинения, че не могли да разберат как е станала грешката; Шомберг обаче, когато по-късно се отбих при него, за да закуся набързо, макар и изненадан, че ме вижда, беше напълно готов с обяснението си. Заварих го седнал на края на дълга тясна маса, точно срещу съпругата си — мършава дребна жена с дълги къдрици и един посинял зъб, която се усмихваше широко и глупаво и изглеждаше уплашена, когато някой я заговореше. Между тях се люлееше голямо ветрило, спускащо се от тавана над двадесетина празни стола с плетени седалки и над две редици лъскави чинии. Трима китайци с бели сака се шляеха с кърпи в ръка около тази пустота. Любимата table b’hôte11 на Шомберг нямаше много успех този ден. Той се хранеше ядосан и сякаш преливаше от гняв.

Започна, като поръча с груб глас да донесат отново котлетите за мен, и завъртайки се на стола си, рече:

— „Грешка“ ли ви казаха? Ни най-малко! Хич нито за момент не го вярвайте, капитане! Фалк не е човек, който прави грешки освен с цел.

Неговото твърдо убеждение беше, че през всичкото време Фалк се бил опитвал да се подмазва евтино на Херман.

— Евтино — ясно ли ви е? Не му струва и цент да ви сервира тая обида, а капитан Херман взима един ден преднина пред вашия кораб. Времето е пари! А? Вярвам, че сте голям приятел с капитан Херман, но човек не може да не бъде доволен от всяко малко преимущество, което може да получи. Капитан Херман е добър търговец, а приятел в търговията — такова нещо няма. Нали? — Наведе се напред и започна да хвърля скришом погледи, както обикновено. — Но Фалк е и винаги си е бил мръсно човече. Ненавиждам го.

Смотолевих нервно, че не питая особено уважение към Фалк.

— Ненавиждам го — упорствуваше Шомберг с вид на явна загриженост за мен, което би ме забавлявало, ако не бях така силно обзет от недоволство. Един млад човек, съвсем съвестен и с добри намерения, какъвто само младият човек може да бъде, приема като особена жестокост всеки обикновен случай, когато животът се отнесе зле с него. Младостта, която е достатъчно зелена да вярва във вина, в невинност и в себе си, винаги ще се съмнява да не би случайно да е заслужила съдбата си. С мрачни мисли и без апетит продължих да се боря с котлетите, докато госпожа Шомберг седеше с вечната си глупава усмивка, а приказките на Шомберг набираха скорост като плъзгаща се в улей смет.

— Да ви кажа ли? Всичко е заради онова момиче. Не зная какво си мисли капитан Херман, но ако ме попиташе, бих му казал някои неща за Фалк. Той е мръсно същество. Тоя човек е същински роб. Така го наричам. Роб. Миналата година започнах с тази table b’hôte и разпратих покани, знаете. Мислите, че се е хранил поне веднъж тук? Че поне е опитал тая новост? Нито веднъж. Сега е хванал един готвач от Мадрас — един проклет мошеник, когото изгоних от кухнята си с тръстикова тояга. Той не беше годен да готви за бели хора. Не, дори и за кучетата на белите не! Но виждате ли, всеки проклет туземец, който може да свари гърне с ориз, е достатъчно добър за господин Фалк. Ориз и малко риба, която купува за няколко цента от рибарските лодки по реката — с това живее той. Мъчно бихте повярвали, а? И бял човек при това…

Той обърса с презрение устните си със салфетката, като ме гледаше. Мина ми бързо през ума сред унинието, в което бях изпаднал, че ако всичкото месо в града беше като тези тук котлети, нямаше защо чак толкова да виним Фалк. На езика ми беше да го кажа, но втренченият поглед на Шомберг ме възпря.

— Може пък да е вегетарианец — смънках вместо това.

— Той е скъперник. Жалък скъперник — наблягаше хотелиерът. — Месото тук не е така добре приготвено, както вкъщи, разбира се. И скъпо при това. Но я ме погледнете. Аз взимам само един долар за закуската и долар и петдесет цента за вечерята. Посочете ми нещо по-евтино. Защо го правя? В тая игра печалбата е малка. Фалк не би й обърнал внимание. Правя го заради тези млади бели приятели тук, които нямаше къде да отидат и да получат прилична храна, да се нахранят прилично в добра компания. На моята маса винаги има първокласна компания.

Изпълненият с убеждение начин, по който огледа празните столове, ме накара да се почувствувам като човек, който се е натрапил на закуската на духове.

— Белият човек трябва да се храни, както подобава на един бял човек, да му се не види — изригна той буйно. — Трябва да яде месо, да, трябва да има месо. Аз успявам да се снабдявам с месо за моите клиенти през цялата година. Не е ли така? Не приготовлявам храна за някаква проклета банда от кули. Вземете още един котлет, капитане… Не? Хей, момче, прибирай!

Облегна се назад и зачака навъсен кърито. Полуотворените жалузи леко затъмняваха помещението, което беше пропито от миризмата на прясно варосани стени; рояк мухи бръмчаха и кацаха поред, а усмивката на горката госпожа Шомберг сякаш изразяваше квинтесенцията на всичката онази сбирщина глупаци, която бе разговаряла, дишала и се бе хранила с лошо биволско месо между тези голи стени. Шомберг не отвори уста, докато не бе готов да натика вътре в нея лъжица с мазен ориз. Той завъртя смешно очи, преди да погълне горещото ядене, и едва тогава започна отново:

— Такова унизително нещо! Носят му храната покрита горе в кабината на рулевия и той затваря и двете врати, преди да започне да се храни. Факт! Би трябвало да се срамува от себе си. Питайте механика. Той не може без механик — не виждате ли — и тъй като не може да се очаква от един почтен човек да търпи такава храна, Фалк им отпуска по петнадесет долара на месец допълнително за храна. Уверявам ви, така е! Просто запитайте господин Фердинанд да Коста. Той е неговият механик сега. Може да сте го виждали тук при мен — слаб, тъмнокос млад мъж, с много хубави очи и малки мустачки. Дойде преди година от Калкута. Между нас казано, предполагам, че тамошните лихвари са го подгонили. Той бърза да дойде тук да се нахрани, винаги когато има възможност, защото, я ми кажете, що за удоволствие е за един добре възпитан млад човек да се храни сам-самичък в кабината си — като див звяр? Това е то, което Фалк очаква — механиците му да търпят за петнадесет долара допълнително. Ами гюрултиите на борда всеки път, когато лека миризма на готвено стигне до палубата! Няма да повярвате! Онзи ден Да Коста накарал готвача да му опържи парче месо — при това парче от костенурка, а не говеждо — и мазнината нещо загоряла, що ли? Младият Да Коста лично ми разправяше за това тук, в тая стая. „Господин Шомберг — каза ми той, — да бях допуснал някой калъф на цилиндър да изхвръкне поради небрежност, капитан Фалк нямаше да се държи така дивашки. Така сплаши готвача, че той вече няма да смее да тури нищо на огъня за мен.“ Бедният Да Коста — в очите му имаше сълзи! Опитайте се да се поставите на негово място, капитане — такъв чувствителен, благороден млад човек. Да не би да искат от него да яде храната си сурова? Но такъв си е той, вашият Фалк. Запитайте когото искате. Предполагам, че петнадесетте долара, които трябва да дава допълнително, не престават да го глождят — тук вътре.

И Шомберг потупа мъжките си гърди. Седях полузашеметен от неуместното му бръщолевене. Внезапно той сграбчи ръката ми с изразителен, предпазлив маниер, сякаш искаше да ме въведе в самото лоно на доверието.

— Това е само завист, нищо друго — рече той с приглушен глас, който подействува възбудително на уморения ми слух. — Не вярвам да има някой в този град, на когото той да не завижда. Слушайте какво ви казвам, опасен е. Дори аз самият не се чувствувам сигурен с него. Знам положително, че се опитвал да отрови…

— Е, стига де! — извиках възмутен.

— Ама знам го с положителност. Хората сами дойдоха и ми го казаха. Ходел и разправял навсякъде, че съм бил по-лош бич за тоя град, отколкото холерата. Откакто отворих този хотел, непрекъснато говори против мен. Той отрови ума и на капитан Херман. Последния път, когато „Диана“ товареше тук, капитан Херман имаше обичай да се отбива всеки ден да пийне нещо или да изпуши една пура. Сега не е идвал в заведението ми дори два пъти седмично. Как си обяснявате това?

Той стисна ръката ми, докато не изтръгна от мен няколко измънкани думи.

— Фалк изкарва десеторно повече пари от мен. За мен има друг един хотел, с който трябва да водя борба, а втори влекач по реката няма. Не му преча с нищо, нали? Той не би бил способен да държи хотел, ако се опита. Но такава си му е природата. Не може да се помири с мисълта, че си изкарвам добре хляба. Дано само това да го направи наистина нещастен. Такъв си е във всяко нещо. Той сигурно би желал да си има прилична трапеза. Но не — заради няколко цента само. Просто не може да го направи. То е извън силите му. Ето това е, което наричам да си роб на нещо. Но е достатъчно долен да вдига врява, когато носът му бъде погъделичкан малко. Ясно ли ви е? Това стига, за да го изрисува. Стиснат и завистлив. Не можете да го обясните по никакъв друг начин. Можете ли? Аз съм го изучавал тези три години.

Назад Дальше