Много му се искаше да се съглася с неговата, теория. И наистина, като поразмислеше човек, тя би била приемлива, ако само не беше това постоянно, чувство за лъжливост, което идваше от безотговорността на Шомберговпте приказки. Както и да е, не бях разположен да изучавам психологията на Фалк. Точно тогава бях зает унило с яденето на парче изсъхнало холандско сирене и бях прекалено съкрушен, за да обърна внимание какво поглъщам аз самият, а още по-малко, за да тормозя ума си с представите на Фалк за гастрономията. Не можех да очаквам, че с изучаването им ще се добера до някакво обяснение за поведението му по деловите въпроси, което ми се струваше, че е без всякакви задръжки от морално естество, та дори и от най-обикновено благоприличие. „Колко незначителен и окаян трябва да изглеждам, за да се осмели тоя приятел да се отнася с мен така“ — помислих си изведнъж, гърчейки се в мълчалива агония. И пращах Фалк и всичките му чудноватости по дяволите с такова усърдие на мисълта, че забравих съществуването на Шомберг, докогато той не сграбчи настойчиво ръката ми.
— Да, можете да размишлявате и размишлявате, докато изпопадат всичките косми от главата ви, капитане, но не ще можете да го обясните по друг начин.
За да има мир и спокойствие, съгласих се набързо, че наистина не мога; и бях убеден, че той ще спре. Но единственият резултат беше, че влажното му лице засия с гордостта на лукавството. Пусна ме за момент, за да отпъди черния рояк мухи от захарницата, и пак хвана ръката ми.
— Разбира се. По същия начин всеки вижда, че Фалк би желал да се ожени. Само той не може да го разбере. Да ви цитирам един случай. Да, преди две години една госпожица Ванло, много изискана девойка, пристигна тук от родината си, за да води домакинството на брат си Фред, който държеше на брега на реката работилница за дребни поправки. Изведнъж Фалк придоби навика да ходи в тяхното бунгало след вечеря и да седи там с часове на верандата, без да говори. Горкото момиче не знаеше за нищо на света какво да прави с такъв човек и продължаваше да свири на пианото и да му пее вечер подир вечер, докато стигна до припадане. Пък и не беше, да кажеш, някоя силна жена. Беше на тридесет години и климатът й действуваше много зле. После — разбирате, нали — Фред беше принуден да остава с тях за благоприличие и по цели седмици наред не му се удаваше случай да си легне преди полунощ. Това не е приятно за един изморен човек, нали? А освен това Фред си имаше и главоболия тогава, защото работилницата не му носеше печалба и загубите му в пари растяха бързо. Той просто мечтаеше да се махне оттук и да опита късмета си другаде, но заради сестра си продължаваше да упорствува, докато затъна до гуша в дългове — мога да ви уверя. Аз самият бих могъл да покажа цяла купчинка негови разписки за храна и пиене в чекмеджето ми. Не можах обаче да открия откъде Фред намери всичките тия пари в края на краищата. Друго не може да бъде, освен да е измъкнал нещо от оня там негов брат, търговец на въглища в Порт Саид. Както и да е, той се разплати на всички, преди да отпътува, но момичето едва не се съсипа. Разочарование, естествено, а на нейната възраст, разбирате, нали?… Госпожа Шомберг тук беше добра приятелка с нея и може да ви разкаже. Страшно отчаяние. Припадъци. Беше цял скандал. Истински скандал. До такава степен, че старият господин Зигерс, не сегашният ви агент, а Зигерс бащата, възрастният мъж, който се оттегли от работа, след като бе натрупал състояние, и бе погребан в морето на път за родината, се видя принуден да разпита Фалк в частния си кабинет. Беше човек, който знаеше как да те нахока, а освен това фирмата Зигерс бе подпомагала Фалк с доста парички още от самото начало. Всъщност може да се каже, че те го и създадоха до известна степен. Така се случи, че тъкмо по времето, когато той се появи тук, тяхната фирма наемаше много кораби всяка година и за работата им беше добре дошло да има удобства за изтегляне корабите на буксир по реката. Ясно ли ви е?… Е, винаги ще се намери някое ухо да се залепи на ключалката, не е ли тъй? Всъщност — той понижи глас поверително — в този случай това беше един мой добър приятел; един човек, когото можете да срещнете тук всяка вечер. Само че те разговаряли доста тихо. Все пак моят приятел е сигурен, че Фалк се опитвал да се оправдава по различни начини, а старият господин Зигерс кашлял доста. И все пак Фалк през всичкото време имаше и желанието да се ожени. Но да! На всички бе известно, че човекът мечтаеше години наред да си уреди собствен дом. Само че не може да се примири с разноските. Щом се стигне до момента, в който трябва да бръкне в джоба си — това го кара да се откаже. Самата истина, нищо повече. Винаги съм го казвал и сега вече всеки е съгласен с мен. Какво ще речете за това, а?
Той призоваваше доверчиво моето възмущение, но понеже бях решил да го дразня, отбелязах, че „всичко туй ми се струва достойно за съжаление, ако е вярно“.
Той подскочи на стола си, сякаш го бях мушнал с игла. Не зная какво би казал, ако в този момент не бяхме чули през полуотворената врата на билярдната стъпките на двама мъже, които влязоха откъм верандата, два гласа, които бърбореха нещо. При рязкото удряне с монета по масата госпожа Шомберг се понадигна нерешително.
— Не мърдай — изсъска мъжът й към нея и после с гостоприемен весел глас в поразителен контраст с гневния поглед, който бе накарал жена му да се смъкне на стола си, извика високо: — Тук още се сервира закуска, господа.
Не последва отговор, но гласовете изведнъж престанаха. Келнерът китаец излезе. Чухме издрънчаване на лед в чашите, шум от наливане, влачене на крака, тътрене на столове. Шомберг, след като с тихо мърморене изрази учудването си кой по дяволите би могъл да бъде оттатък по това време на деня, става с кърпа през ръка да надникне предпазливо през вратата. Той бързо се дръпна назад на пръсти и шепнейки с ръка на уста, ми съобщи, че Фалк, лично Фалк бил оттатък и, нещо повече, с него бил и капитан Херман.
Завръщането на влекача беше неочаквано, но възможно, защото Фалк бе взел на буксир „Диана“ в пет и половина, а сега беше два часът. Шомберг искаше от мен да видя, че нито един от тия двама мъже няма да похарчи и долар за закуска, от каквато те сигурно се нуждаеха. Но докато се приготвя да изляза от трапезарията, Фалк си бе отишъл. Чух последните стъпки от големите му обувки по дъските на верандата. Херман беше седнал съвсем сам в широкото дървено помещение с двете безжизнени маси за билярд, покрити с калъфи на райета, и усърдно бършеше лицето си. Беше облякъл най-хубавите си дрехи за слизане на брега, с колосана яка, черно сако, широка бяла жилетка и сиви панталони. Чадър за слънце от бял памучен плат с тръстикова дръжка стоеше облегнат между краката му, бакенбардите му бяха добре сресани и явно се бе бръснал скоро преди това. Той имаше само далечна прилика с онзи разчорлен и изплашен мъж с омацаната риза и прости стари панталони, когото бях видял сутринта облегнат на щурвала на „Диана“.
При влизането ми той се сепна и веднага ме заговори с известно смущение, но с истинско усърдие. Имаше силното желание да обясни, че нямал нищо общо с (както той я нарече) „проклетата история“ от сутринта. Създала му големи неприятности. Разчитал на още един ден в града, за да оправи сметките си и да подпише някакви книжа. Имало също така още малко стока да идва за товарене и разни дребни неща от „моята железария“, както странно я нарече, дадени на поправка, които били останали на брега. Трябвало сега да намери някоя местна лодка да отнесе всичко това до кораба. Щяло да му струва пет или шест долара може би. Не бил получил никакво предупреждение от Фалк. Нищо… Той удари по масата с дебелия си юмрук. Der verfluchte Kerl12 дошъл сутринта като „проклет разбойник“, вдигнал голяма врява и го повлякъл. Помощникът му не бил готов, корабът му бил още на котва — протестирал, че било скандално да се нахвърлят върху човека по такъв начин. Скандално! Но такава бе властта на Фалк по тая река, че когато намекнах с хладен тон как той би могъл просто да откаже корабът му да бъде извлечен, Херман беше съвсем поразен от тази мисъл. Никога преди това не бях почувствувал така добре, че ние живеем във века на парата. Фактът, че Фалк единствен притежаваше парен котел на кораба си, му бе осигурил надмощие над всички нас. Окопитвайки се, Херман умолително ми изтъкна, че съм знаел много добре колко рисковано било да противоречиш на този приятел. На това аз само леко се усмихнах.
— Der Kerl!13 — извика той. Съжаляваше, че не му отказал. Наистина съжаляваше. Повредите! Повредите! Защо били нужни всичките тези повреди! Нямало никаква причина за повреди. Зная ли аз какви големи повреди му бил нанесъл? Аз бях донякъде удовлетворен да му кажа, че съм чул как старият му сандък пращи отпред и отзад, когато мина покрай мен.
— Минахте съвсем близо до мен — добавих многозначително.
Той вдигна и двете си ръце към небето при спомена за това. В едната стискаше белия чадър по средата и странно приличаше на продавача в една карикатура в един от неговите германски хумористични вестници.
— Ах! Опасно беше! — извика той. Стана ми забавно. Но веднага добави с вид на чистосърдечен човек: — Стената на вашия железен кораб щеше да бъде смачкана като… като тая кибритена кутия.
— Така ли мислите? — изръмжах и вече ми беше много по-малко забавно. Но докато стигна до решението, че тази му забележка не е отправена като злобна насмешка срещу мен, той вече бе изпаднал в състояние на силно негодувание срещу Фалк. Неприятностите, повредите, разходите! Gott verm!14 Да го вземат дяволите дано, тоя приятел! Зад тезгяха Шомберг с пура между зъбите си даваше вид, че пише нещо с молив на един голям лист хартия; и колкото повече нарастваше възбуждението на Херман, с толкова по-голямо облекчение съзнавах собственото си спокойствие и превъзходство. Дойде ми наум обаче, докато слушах ругатните му, че в края на краищата този хубостник е дошъл с влекача. Да кажем, че (тъй като трябваше да дойде в града) не е имал друг избор. Но очевидно той бе пил по чашка с Фалк, като или беше приел неговото предложение, или пък сам бе предложил да пийнат. Какво означаваше това? Проверих го, като казах надменно, че се надявам той да накара Фалк да заплати всяка стотинка от нанесените повреди.
— Точно така! Точно така! Не го оставяйте! — извика Шомберг от тезгяха, като хвърли молива си и потри ръце.
Не обърнахме внимание на шумните му викове. Но възбуждението на Херман изведнъж прекипя, както когато дръпнеш тенджерата от огъня. Наблегнах на съображението, че той вече няма работа с Фалк и с проклетия му влекач. Той, Херман, вероятно нямаше да се появи пак в тая част на света години наред, тъй като щеше да продаде „Диана“ още в края на сегашното пътуване. („Отивам си у дома като пътник на пасажерски кораб“ — бе измънкал той механически.) Затова се намираше извън всякаква опасност от злобата на Фалк. Всичко, което трябваше да стори, беше да изтича до агентите си и да спре изплащането на буксирната такса, преди Фалк да има време да отиде и дигне парите.
Нищо не би могло да бъде по-малко в духа на моите съвети от грижливия маниер, с който той се мъчеше да облегне чадъра си, изправен до ръба на масата.
Докато наблюдавах учудено съсредоточените му усилия, той ми хвърли един-два смутени, полубоязливи погледа. После седна на стола.
— Всичко това е много добре — рече замислено. Нямаше съмнение, че душевното равновесие на този човек е било нарушено с изтеглянето му извън пристанището против неговото желание. Апатичността му е била дълбоко разтърсена, инак той никога не би решил да ме запита неочаквано дали не съм забелязал, че Фалк хвърля погледи към племенницата му.
— Не повече от мен — отговорих и това беше буквалната истина. Девойката беше такава, че човек по необходимост я заглеждаше, тъй да се каже. Тя не вдигаше никакъв шум, но изпълваше по най-задоволителен начин доста голямо пространство.
— Обаче вие, капитане, не сте от тези хора — отбеляза Херман.
Щастлив съм да заявя, че не бях в състояние да отрека това.
— А какво ще кажете за дамата? — не се стърпях да запитам.
Той се загледа за известно време в лицето ми сериозно и понечи да промени темата. Чух го как започна да мънка нещо неочаквано за децата си, че щели да пораснат и да тръгнат на училище. Щял да ги остави на сушата при баба им, когато поемел новото си назначение, което очаквал да получи в Германия.
Тези постоянни приказки за подреждането на домашните му работи ми се струваха смешни. Предполагам, че за него те бяха като надежда за пълна промяна в живота му. Нова ера. А щеше и да се раздели с „Диана“! На нея той бе служил години наред. Беше я получил като наследство. От някакъв вуйчо, ако си спомням добре. Бъдещето се очертаваше голямо пред него, то бе завладяло изцяло мислите му с всичките си възможни перспективи, както това става в навечерието на някоя решителна стъпка в живота. Седеше там, мръщейки се и хапейки устна, и изведнъж започна да пуши и нервничи.
За моментно мое забавление открих, че той, изглежда, си въобразява, че аз мога, че би трябвало или съм длъжен да предизвикам по някакъв начин Фалк да се обясни. Подобна надежда бе непонятна, но смешна. Освен това въвличането ми в цялата тази глупава история ме раздразни. Казах ядосано, че не съм видял никакви признаци, но че ако е имало такива — тъй като той, Херман, е толкова сигурен, — тогава положението би било още по-лошо. Какво удоволствие намираше Фалк да мами хората по такъв именно начин, не можех да разбера. Мой свещен дълг беше обаче да предупредя Херман. Наскоро, казах, ми е станало известно, че имало един човек (и то не преди много време), който бил измамен точно по същия начин.
Думите изрекох полугласно и в този момент Шомберг, вбесен от нашата потайност, излезе от помещението, като тръшна вратата с трясък, който просто ни накара да подскочим от столовете. Това или пък нещо, което бях казал, засегна моя Херман. С презрително кимване към вратата, която още трепереше, той изказа предположението, че съм чул някоя от глупавите приказки на онзи там мъж. Наистина изглеждаше като че ли умът му е съвсем отровен срещу Шомберг. „Неговите приказки бяха… бяха — той повтори, като търсеше думата — боклук.“ Да, те били боклук, пак повтори той, и освен това аз съм бил още млад…
Тази ужасна клевета (съжалявам, че вече не съм предмет на такъв род обиди) засегна пък мен. Чувствувах се готов в собствените си мисли да поддържам всяко твърдение на Шомберг и по всеки въпрос. Само след миг, дявол знае защо, Херман и аз вече се гледахме един-друг най-враждебно. Той повдигна шапката си за поздрав, без да каже нищо, а аз пък си направих удоволствието да извикам след него:
— Последвайте съвета ми и накарайте Фалк да заплати за повреждането на кораба ви. Няма вероятност да измъкнете нещо друго от него.
Когато се качих на борда на моя кораб, старият ми помощник, който беше под впечатлението на събитията от сутринта, забеляза:
— Видях влекача да се връща откъм външното пристанище точно преди два след пладне. — Той никога, при никакъв случай не употребяваше думите „сутрин“ или „следобед“. Винаги „преди пладне“ или „след пладне“, в стила на корабния дневник. — Добра си му е работата. Човекът винаги бърза. Един от онези, дето изхвърлят навън хората, които смущават реда, нали, сър? Зная няколко кръчми в лондонския Ист Енд, за които би било добре да имат един такъв като него около тезгяха. — Захили се на шегата си. — Един от онези, дето изхвърлят навън смутителите. Той вече изхвърли презглава оня холандец; предполагам, че утре заранта е вашият ред.
На разсъмване всички бяхме на палубата (дори и болните, горките, бяха изпълзели навън), готови да вдигнем котва в един миг само. Нищо не дойде. Фалк не дойде. Най-сетне, когато бях започнал да мисля, че може пък и машината му нещо да се е повредила, съзряхме влекача да отминава с пълен ход надолу по реката, като че ли ние изобщо не съществувахме. За момент в мен се бе стаила безумната мисъл, че в следващия участък от реката той ще завие и обърне влекача към нас. След това наблюдавах как димът му се появява над реката, ту тук, ту там според нейните лъкатушения. И изчезна. После, без да продумам, слязох на закуска. Да, просто слязох долу да закуся.
Нито един от нас не издаваше и звук дори, докато най-после помощникът ми, след като погълна — смучейки от чинийка — втората си чаша чай, извика: