— Къде по дяволите отиде тоя човек?
— Да ухажва — креснах аз с такъв демоничен смях, че старият приятел повече не отвори уста.
Тръгнах за агенцията напълно спокоен. Спокоен, с преливащ гняв. Очевидно те вече бяха узнали всичко и ми разиграха такава сцена, сякаш бяха ужасени от това, което се бе случило. Управителят, пълен мъж, който стъпваше меко и се задъхваше, стана да ме посрещне, а навсякъде из помещението младите чиновници, наведени над писалищата си, хвърляха погледи към мен. Тлъстичкият мъж, без да дочака оплакването ми, като пъхтеше тежко и с тон, сякаш сам не можеше да го повярва, ми съобщи новината, че Фалк… капитан Фалк… бил отказал… бил абсолютно отказал… да вземе кораба ми на буксир… да има каквото и да било вземане-даване с моя кораб… нито него ден, нито който да е друг ден. Никога!
Положих усилия да запазя хладнокръвие, но въпреки това трябва да съм показал колко съм изненадан, като ударен от гръм. Разговаряхме в средата на стаята. Изведнъж зад гърба ми някое говедо се изсекна със силен шум, а в същото време друг от писарушките стана и излезе бързо навън на стълбищната площадка. Мина ми през ума, че изглеждам глупав и смешен в това положение. Поисках ядосано да видя шефа в частния му кабинет.
Кожата на главата на господин Зигерс се виждаше мъртвешки бяла между стоманеносивкавите ивици коса, залепнали върху черепа му като превръзка, зализани напряко от ухо до ухо. Тясното му хлътнало лице имаше постоянен кафеникавооранжев цвят като пръстен съд. Той беше болнав, слаб и нисък, с китки като на десетгодишно момче. Но от това немощно тяло излизаше един заплашителен глас, страшно силен, рязък и ехтящ, сякаш произвеждан от някакво мощно механическо приспособление от рода на сигнална сирена за мъгла. Не зная какво правеше с този свой глас в частния си живот у дома, но в широката област на деловите работи той му даваше преимуществото да се налага при спор без най-малко усилие на ума, само със силата на звука. Бяхме имали вече няколко сблъсквания. Използвах всичките си познания, за да опазя интересите на моите собственици (които, забележете добре, никога не бях виждал), докато Зигерс (който се бе запознал с тях няколко години преди това по време на една служебна обиколка из Австралия) претендираше, че познава най-съкровените им мисли, и като използваше изрази от рода на „нашите много добри приятели“, винаги го подчертаваше.
Той ме погледна с предубедени очи (ние не се обичахме особено много) и веднага заяви, че това било странно, извънредно странно. Английското му произношение беше така необичайно, че дори не бих се опитал да го възпроизведа. Например той каза „исфънредно щранно“. Съчетано с гърмящата интонация на гласа му, то правеше родния ти език да звучи непонятно ужасно, а дори и човек да го приемеше само като някакъв безсъдържателен шум, отначало те изпълваше с удивление. „Те се били познавали — продължи той — с капитан Фалк в продължение на много години и никога не са имали повод…“
— Затуй идвам при вас, разбира се — прекъснах го аз. — Имам правото да зная какъв е смисълът на тая дяволска щуротия. — В полуосветената стая, която изглеждаше зеленикава, защото върхарите на дърветата закриваха прозореца, го видях да гърчи кльощавите си рамене. Мина ми през ума, както несвързани мисли идват по всяко време в главата на човека, че най-вероятно тази е стаята, в която, ако историята беше вярна, Фалк е бил хокан от господин Зигерс, бащата. Съкрушителният глас на господин Зигерс, сина, излизащ на метални струи, сякаш се мъчеше да произнася отчетливо думи през рупор, изразяваше голямото му съжаление за едно поведение, което се характеризирало със силно подчертана липса на благоразумие… Честна дума, ето че сега и на мен ми държаха лекция! Беше трудно да следиш оглушителните му брътвежи, но ставаше дума за моето поведение — моето! — което той… По дяволите! Нямах намерение да търпя подобно нещо.
— Каква цел гоните в края на краищата? — запитах възбудено. Сложих си шапката на главата (Зигерс младши никога на никого не предлагаше да седне) и тъй като за момента той сякаш беше онемял от моето неуважение, обърнах му гръб и си излязох. Гласовата му уредба избоботи подире ми няколко заплахи, че щял да дойде на кораба за денгубите на лихтерите и за всички останали разходи, които биха произлезли от евентуалното забавяне вследствие моето лекомислие.
Когато се намерих вън на слънце, главата ми се въртеше. Не ставаше вече въпрос само за едно обикновено забавяне. Виждах се заплетен в безнадеждни и унизителни нелепости, които ме водеха към нещо много близко до катастрофа.
— Нека запазим спокойствие — смънках на себе си и навлязох в сянката на една стена, ограда на двор за прокажени. От тази къса странична уличка можех да виждам широката главна улица, разораваща много хора и весела, бягаща надалеч-надалеч, между опъналите се от двете й страни рушащи се зидове, бамбукови огради, аркади от тухли и хоросан, къщурки от летви и кал, високи порти на храмове с дърворезба, колиби от скапани рогозки — една много широка, оживена улица, изпълнена, додето стигаше погледът, с босокрако и мургаво множество от хора, които шляпаха до глезените в праха. За момент имах чувството, че още малко и ще полудея от тревоги и отчаяние.
Трябва да се имат предвид и чувствата, които изпитва един млад човек, за първи път на отговорна длъжност. Мислех за моя екипаж. Половината от хората ми бяха болни и аз действително започвах да мисля, че някои от тях ще свършат, умирайки на борда, ако не успея по-скоро да ги отведа в открито море. Очевидно щях да се видя принуден да поема с кораба си надолу по реката било с помощта на платната, било като дрейфувам при прилив с влачеща се по дъното котва — действия, които са нещо обикновено за мнозина съвременни мореплаватели, но които аз знаех само на теория. Почти се страхувах да ги предприема без помощници и нужните ми хора и без да познавам коритото на реката, така необходимо за увереното направляване на кораба. Нямаше лоцмани, никакви сигнални светлини или шамандури; затова пък имаше едно наистина дяволско течение, което всеки можеше да забележи, безбройно много плитчини и най-малко два явно много трудни завоя на канала между мен и морето. Но колко опасни бяха тези завои, това не знаех. Не знаех дори на какво е способен моят кораб! Никога през живота си не бях имал работа с него. Едно неразбирателство между човека и неговия кораб при една трудна река без достатъчно пространство, за да поправиш грешките, неминуемо би завършило с неприятности. От друга страна, трябва да се признае, че нямах много основание да разчитам на някаква моя щастлива звезда. Ами ако имам нещастието да кача кораба на някоя дяволска плитчина? Това би означавало окончателен провал на пътуването. Съвсем ясно беше, че щом Фалк е отказал да ме извлече навън, той ще откаже и да ме издърпа, ако заседна. А това означаваше — какво? Един загубен ден — в най-добрия случай; но по-вероятно цели две седмици да се пържиш на някоя отвратителна ивица кал в отчаяни усилия да разтовариш стоката; повече от вероятно то означаваше да вземеш назаем пари при изнудвачески висок процент лихва — и от бандата на Зигерс при това. Те бяха сила в това пристанище. Ами онзи мой възстаричък моряк от екипажа, Гамбрил, който имаше съвсем лош вид, когато отидох да му дам дозата хинин същата сутрин. Той сигурно щеше да умре — да не говорим за другите двама-трима, които изглеждаха почти толкова зле, и за останалите, които бяха просто готови да хванат някоя от върлуващите тропически болести. Ужас, разорение и вечни угризения на съвестта. И никаква помощ. Никаква. Бях попаднал сред куп враждебно настроени и умопобъркани хора!
Каквото и да е, ако трябва сам да изведа кораба си, мой дълг е да намеря по възможност някой местен човек, който познава реката. Това обаче не беше лесно. Единственото лице за тази работа, за което можех да се сетя, беше някой си Джонсън, бивш капитан на кораб от вътрешността, който се бил оженил за една тамошна жена и съвсем пропаднал. Бях само чувал за него най-смътни неща — че живеел някъде скрит сред гъмжилото от двеста хиляди туземци и че се появявал на дневна светлина само с единствената цел да си набави малко ракия. Мислех си, че ако успея да го хвана, ще го накарам да изтрезнее на кораба и да го използвам за лоцман. По-добре, отколкото нищо. Морякът си остава моряк завинаги, а той бе познавал реката години наред. Но в нашето консулство (където пристигнах облян в пот след бърз ход пеша) не можеха да ми кажат нищо. Отличните младежи от персонала, макар и да искаха да ми помогнат, принадлежаха към кръга на бялата колония, за които хора от рода на Джонсън не съществуват. Тяхното предложение беше сам да се помъча да открия търсения човек с помощта на полицая от консулството — бивш старшина от хусарски полк.
Този човек, чието обичайно задължение очевидно се състоеше в това да седи на малка масичка в една от външните стаи на консулството, прояви доста енергия веднага щом му наредиха да ми помогне при търсенето на Джонсън, и показа удивителни познания за местните условия, така да се каже. Но той не прикри огромната си и скептична ненавист към цялата работа. През този следобед ние обиколихме безкрайно много кръчми с лоша слава, комарджийски вертепи и свърталища на пушачи на опиум. Минахме пеша по тесни пътеки, където нашата гари — мъничка кутийка на колела, прикрепена към едно нетърпеливо бирманско пони — не би могла да мине в никакъв случай. Полицаят, изглежда, беше в презрително интимни отношения с малтийци, евроазиатци, китайци и с метачите в един храм, с които той говори при портата. Разпитахме също така през решетката в измазана с кал стена в края на една задънена улица един необикновено снажен италианец, който, както бившият старшина небрежно отбеляза, бил „убил друг мъж миналата година“. След което го нарече „Антонио“ и „Стар лудетина“, макар че подпухналото тяло, което видимо изпълваше повече от половината от стаичката, подобна на килия, в която седеше този Антонио, напомняше по-скоро угоена свиня в кочина. Фамилиарно, но без да се отпуска, старшината погали — именно погали — под брадичката една страшно сбръчкана и съсухрена стара вещица, която се подпираше на тояга и която предложи да даде някакви сведения; и все със същия безучастен израз на лицето той поддържаше оживен разговор с групите забрадени мургави жени, които пушеха пури, седнали на праговете на дълга редица глинени къщурки. Слизахме от нашата гари и се качвахме в жилищата, проветриви като щайги, или се пъхахме в места, мрачни като изби. Отново се качвахме, продължавахме с нашата гари и пак слизахме, като че ли с единствената цел да надникнем зад някое купище смет. Слънцето залязваше; моят придружител беше рязък и язвителен в отговорите си, но, изглежда, не успявахме да улучим Джонсън никъде. Най-сетне нашето превозно средство още веднъж спря с друсане и кочияшът скочи долу и отвори вратичката.
Черна, разкаляна дупка преграждаше пътя ни. Купчината смет с мъртвото тяло на куче отгоре не ни възпря. Празна кутия от австралийска говежда консерва отскочи весело от тока на обувката ми. После се промъкнахме през един отвор в бодлива ограда…
Дворът беше много чист, а едрата туземка с боси, мургави нозе, дебели като крака на креват, която пълзеше подир един сребърен долар, дотърколил се отнякъде, беше самата мисис Джонсън.
— Вашият мъж си е вкъщи, нали? — рече бившият старшина и се дръпна настрана с абсолютно и подчертано равнодушие към онова, което можеше да последва.
Джонсън стоеше с гръб към къщата, построена от греди и със стени от рогозки. В лявата си ръка държеше банан. А с дясната подхвърли друг долар във въздуха. Жената този път го улови още докато той летеше, и в същия миг тупна на земята, за да ни огледа по-удобно.
„Моят човек“ беше с бледожълтеникаво лице, прошарена коса, небръснат, изкалян по лактите и гърба; там, където шевовете на сакото му от серж зееха, можеше да се види бялата голота на тялото му. Останки от книжна яка ограждаха шията му. Той ни измери с мрачен, предубеден поглед.
— Откъде идвате? — запита. Сърцето ми замря. Как можех да съм толкова глупав да прахосвам сили и време за това?
Но вече стигнал дотук, аз пристъпих малко по-близо и съобщих целта на моето посещение. Той трябваше да дойде веднага с мен, да прекара нощта на борда на моя кораб и утре още с първия отлив да ми окаже помощ да изведа кораба си в открито море без влекач. Шестстотинтонен барк, който гази девет фута отзад. Предложих да му дам осемнадесет долара за това, че щях да използвам познанията му за местните условия; и през всичкото време, докато говорех, той продължаваше внимателно да разглежда банана от различни страни, вдигайки го към очите си най-напред с единия му край нагоре, а после с другия.
— Вие забравихте да се извините — проговори той най-сетне с невероятна яснота. — Понеже сам не сте джентълмен, очевидно не можете и да почувствувате, когато безпокоите някой джентълмен. А аз съм именно такъв. Бих желал да разберете, че когато си имам парички, не работя, а сега…
Бих казал, че бе съвсем трезвен, ако не бе спрял да говори и не се бе помъчил с най-голяма загриженост да прокара ръка по една дупка на панталоните си — върху коляното.
— Имам си и пари, и приятели. Всеки джентълмен ги има. Може би бихте искали да знаете кой ми е приятел? Името му е Фалк. Бихте могли да вземете от него малко пари назаем. Помъчете се да запомните. Ф-А-Л-К. Фалк. — Тонът на гласа му рязко се промени. — Благородно сърце — рече той вече с пиян израз.
— Да не би Фалк да ви е давал някакви пари? — запитах, ужасен от изпипания до най-големи тънкости тъмен заговор.
— Заел, уважаеми господине, не дал — поправи ме той учтиво. — Срещна ме, когато бях излязъл да взема малко въздух снощи, готов както винаги да направи някому услуга… Защо по-добре не вървите по дяволите, не се махнете от моя двор?
Без повторно предупреждение той запокити банана, който не успя да улучи главата ми, но попадна точно под лявото око на полицая. Той се спусна върху нещастния Джонсън, пелтечейки от ярост. Двамата се строполиха… Но защо да се спирам на гнусотата, напрежението, падението, безсмислието, досадата, на подигравката и унижението и… на потта от усилията на онези моменти? Издърпах навън бившия хусар. Беше като див звяр. Изглежда, беше много ядосан, че си бе изгубил свободния следобед заради мен. Градината на неговото бунгало имала нужда от грижи, а лекият удар с банана го бе озверил неудържимо. Оставихме Джонсън да лежи по гръб все още почервенял от гняв, но започнал да се поуспокоява — краката му съвсем леко потрепваха. През всичкото това време едрата жена си бе седяла на земята, явно скована от безкраен ужас.
В продължение на половин час се друсахме в нашия сандък на колела един до друг, в пълно мълчание. Бившият старшина се опитваше да спре кръвта от една дълга драскотина на бузата си.
— Надявам се, че сте доволен — рече той ненадейно. — Това е резултатът от цялата тая идиотска история. Ако не бяхте се скарали с оня капитан на влекача заради някакво си там момиче, всичко това нямаше да се случи.
— Значи вие чухте тази история? — казах аз.
— Разбира се, че чух. И не бих се учудил, ако тя стигне до ушите на самия генерален консул. Как ще се явя пред него утре с това нещо на бузата! Вие трябваше да получите това!
После, когато нашата гари спря, той скочи от нея, без да се сбогува, като ругаеше упорито и ужасно; мънкаше такива страхотии, целенасочени войнишки псувни, че пред тях най-лошото, което един моряк би могъл да каже, би звучало като детски брътвеж. Що се отнася до мен, едва имах сили да се домъкна до столовата в хотела на Шомберг, където на малка масичка написах бележка на моя помощник, нареждайки му да подготви слизането ни по реката на следния ден. Не можех да се явя на кораба си. Да! Какъв умен капитан си имаше той, няма що — нещастно създание! Ужасна беда! Притисках глава с ръце. На моменти очевидната липса на всякаква вина от моя страна ме довеждаше до отчаяние. Какво бях сторил? Ако бях извършил нещо, за да доведа нещата до това положение, щях поне да извлека поука и да не го повтарям вече. Но аз се чувствувах невинен до степен на идиотизъм. Столовата все още беше празна; единствено Шомберг сновеше опулен около мен с някакво благоговейно, почтително любопитство. Няма съмнение, че той самият беше пуснал този слух, но имаше добро сърце и аз съм напълно убеден, че ми съчувствуваше заради моите неприятности. Той направи каквото можа за мен. Отмести тежката поставка за кибрит, оправи един от столовете, бутна леко с крак плювалника — дребни прояви на внимание към приятел в голямо нещастие, — въздъхна и най-после, неспособен да удържи езика си, се престраши:
— Е! Предупредих ви, капитане. Така става, когато човек се сблъска с господин Фалк. Тоя приятел не се спира пред нищо.