Седях, без да се помръдна, а той, след като ме изгледа някак със съчувствие в очите, избухна в дрезгав шепот:
— Ама пък такова прекрасно парче е това момиче, такова прекрасно парче! — и измляска с дебелите си устни. — Най-прекрасното парче, което някога съм… — продължи той със сладостна охота, но поради някаква причина спря. Искаше ми се да запратя нещо по главата му. — Не ви упреквам, капитане. Да пукна, ако ви упреквам — каза той с покровителствен тон.
— Благодаря — изрекох аз безропотно. Нямаше смисъл да се бори човек срещу тази вероломна съдба. Не зная дори дали самият аз бях сигурен къде всъщност започва истината в цялата тази история. В резултат на многобройните удари, които чувството ми за сигурност бе понесло, в мен се беше набило убеждението, че всичко това ще завърши катастрофално. Започнах да приписвам необикновена мощ на фактори, сами по себе си безсилни. Сякаш Шомберговите неоснователни интриги притежаваха способността да доведат злината или абстрактната враждебност на Фалк да предизвика засядането на моя кораб.
Обясних вече колко фатално би било, ако това станеше. Младостта ми, неопитността ми, дълбоката ми загриженост за здравето на моя екипаж са извинението за следващите ми действия. А самите тези действия, когато ги предприех, бяха просто резултат на някакъв подтик. Те бяха предприети по твърде нетактичен начин, просто с появяването на Фалк на вратата на столовата.
По това време помещението бе пълно и бръмчеше от множество гласове. Всеки ме бе загледал с любопитство, но как да опиша усещането, предизвикано от появата на самия Фалк, застанал на вратата? Напрежението на очакването би могло да се измери с дълбочината на онази тишина, която настъпи веднага — чуваше се звукът от удрянето на билярдните топки. Колкото до Шомберг, той изглеждаше безкрайно уплашен; мразеше смъртно всякакъв вид свади (fracas15, както той ги наричаше) в заведението си. Такива fracas били лошо нещо за търговията му, твърдеше той; в действителност обаче този внушителен, на средна възраст екземпляр от мъжки пол беше човек с боязлив характер. Не зная (като се има предвид моето присъствие в помещението) какво се надяваха всички там да произлезе от това. Нещо като бой между самци навярно. Или може би предполагаха, че Фалк е влязъл само за да ме унищожи напълно. Всъщност Фалк бе дошъл, защото Херман го помолил да попита за скъпия му бял памучен чадър, който сред грижите и вълненията на предишния ден той забравил до масата, на която двамата водихме нашия кратък разговор.
Това бе за мен добра възможност. Не мисля, че бих отишъл да търся Фалк навън. Не. Не смятам, че бих го сторил. Има граници на всичко. Но ето че за мен се откриваше една възможност и аз я използвах — вече се опитах да обясня защо. Сега само ще кажа, че щом го прави, за да изведе болнавия си екипаж на чист морски въздух и да осигури бързото отправяне на своя кораб, един капитан би трябвало да бъде оправдан, ако отиде твърде далеч, стига да не извърши престъпление. Той би трябвало да потъпче гордостта си; може би да слуша интимни излияния; да обясни невинността си, сякаш е негов грях; да се възползва от недоразумения, желания и слабости; да прикрива ужаса и други силни чувства и ако е замесена съдбата на някое човешко същество, особено когато се касае за една великолепна девойка — той непременно би трябвало да има предвид тази съдба (каквато и да бъде тя), без ни най-малко да се смущава. Ето, аз извърших всички тези неща и обяснявах, и изслушвах, и се преструвах — дори си позволих свобода на действие и смятам, че сега никой, нито дори племенницата на Херман, няма повод да хвърля камъни по мен. Във всеки случай поне Шомберг няма, тъй като от началото до края, щастлив съм да го кажа, нямаше и следа от „fracas“.
Като преодолях нервното свиване в гърлото си, успях да извикам: „Капитан Фалк!“ Сепването му от изненада беше абсолютно естествено, но след това той нито се усмихна, нито се намръщи. Просто чакаше. После, когато казах: „Трябва да поговоря с вас“ — и посочих към един стол на моята маса, той се приближи, но не седна. Шомберг обаче с голяма чаша в ръка се бе благоразумно насочил към нас и тогава открих единствения признак на слабост у Фалк. Към Шомберг той изпитваше отвращение, подобно на онзи физически страх, който някои хора изпитват при вида на жаба. Може би за един човек, така всецяло и мълчаливо съсредоточен в себе си (макар че той можеше твърде добре да говори, както щях скоро да се уверя), безотговорната бъбривост на другия, която обхващаше всяко човешко същество, попаднало на езика му, изглеждаше неестествена, отблъскваща и чудовищна. Изведнъж той показа признаци на нервност — също като кон, който е готов да се изправи на задните си крака — и като измънка набързо, сякаш пронизан от силна болка: „Не. Не мога да понасям тая птица“, се приготви да побегне. Тази негова слабост ми даде предимство още от самото начало.
— Верандата? — предложих аз, сякаш да му направя услуга, и хващайки го за ръка, го поведох навън. Препънахме се в няколко стола. Имахме усещането, че сме на открито пространство, и почувствувах свежия дъх на реката — свеж, но пълен със зараза. Сред тази шир, потънала в мрак, осеяна нарядко с блещукащи искрици, каквато един източен град представлява нощем, китайските театри на отвъдната страна на реката образуваха лумнали в светлина средища на далечна и силна глъчка. Усетих го как ненадейно се остави пак да бъде воден като животно, като благонрав кон, когато отстранят предмета, който го е уплашил. Да. Чувствувах там в тъмнината колко послушен беше той, без ни най-малко убеждението ми в неговата неотстъпчивост — или по-скоро може би упоритост — да отслабне. Дори ръката му, отпуснала се в моята, както го бях хванал, бе твърда като мрамор — като излята от желязо. Чух обаче вътре възбудено тътрене на крака. Онези отвратителни идиоти се трупаха към прозорците, като се катереха по гърбовете един на друг, зад жалузите, щеките за билярд и какво ли не. Някой строши едно от стъклата на прозорците и при звука на падащите парчета стъкло, така ясно намекващи за бъркотия и опустошение, Шомберг се залюля навън след нас, а паниката, която го бе обзела, му попречи да се раздели с коняка и содата. Сигурно е треперел като лист от трепетлика. Парчето лед във високата чаша, която държеше в ръка, дрънчеше и оставяше впечатление за тракащи зъби.
— Аз ви моля, господа — заубеждава ни той с дрезгав глас. — Хайде! Трябва най-сериозно сега да настоя…
Как се гордея с моето присъствие на духа!
— Хей — извиках начаса с висок и наивен тон, — някой там троши прозорците ви, Шомберг. Бъдете любезен да кажете на едно от момчетата ви да донесе тук колода карти и малко светлинка. И две високи чаши с нещо за пийване. Ще кажете, нали?
Моята поръчка веднага го успокои. Това си беше търговия. „Разбира се“ — изрече той с огромно облекчение. Нощта беше дъждовна, с периодични пориви на вятъра. Докато чакахме свещите, Фалк каза, сякаш за да оправдае смущението си:
— Не се меся в работите на никого. Никога не давам повод да се приказва. Аз съм почтен човек. Но този приятел винаги си измисля нещо невярно и не може да се успокои, докато не накара някого да му повярва.
Това бе първото нещо, което узнах от Фалк. Този стремеж да бъде уважаван, да бъде като всеки друг, беше единственото зачитане, с което той благоволи да удостои организацията на човешкото общество. Иначе той би могъл да бъде член на някое стадо, по не и на общество. Самосъхранението бе единствената му грижа. Не самолюбие, а единствено самосъхранение. Самолюбието предполага съзнание, избор, присъствието на други хора, но неговият инстинкт действуваше така, сякаш той беше последният от цялото човечество, който пазеше този закон като единствено пламъче на някакъв свещен огън. Не искам да кажа, че би се задоволил да живее гол в някоя пещера. Той очевидно беше създание на условията, при които се беше родил. Несъмнено самосъхранение значеше също така и съхраняване на самите тези условия. Но по същество то означаваше нещо много по-просто, естествено и силно. Как да го изразя? То означаваше съхраняването на петте сетива на тялото — да кажем, — взето както в най-тесния, така и в най-широкия смисъл. Смятам, че скоро ще се съгласите със справедливата ми оценка. Но така или иначе, както седяхме заедно на мрачната веранда, аз не бях успял още нищо да преценя, пък и нямах желанието да преценявам, защото това е празна работа в края на краищата. Свещите все още се бавеха.
— Разбира се — казах с тон на взаимно разбиране, — играта на карти не е всъщност онова, което искам от вас.
Видях го да прокарва ръце по лицето си — неясното движение на този негов поривист и безсмислен жест, но той продължаваше да чака с мълчаливо търпение. Едва когато ни беше донесена светлина, Фалк отвори уста. Доколкото разбрах мънкането му, искаше да каже, че не знаел никаква игра на карти.
— По този начин Шомберг и всичките други глупаци ще се видят принудени да стоят настрана — обясних, разкъсвайки обвивката на колодата. — Чухте ли, че всички мислят за нас, че се караме заради една девойка? Знаете за кого става дума, разбира се. Наистина срамувам се да попитам, но възможно ли е да ми правите тази чест, като ме смятате за опасен?
Като изричах тези думи, долавях колко абсурдно е това, но се чувствувах и поласкан — защото наистина какво друго би могло да бъде? Неговият отговор, произнесен с обичайния му равнодушен полуглас, ми даде да разбера, че действително е така, но не точно толкова ласкателно, както предполагах. Той ме считал за опасен повече по отношение на Херман, отколкото на девойката; що се отнася до скарването ни, изведнъж видях колко неподходяща е тази дума. Между нас нямаше никакъв спор. Природните стихии не влизат в спор. Не можеш да се караш с вятъра, който ти създава неприятности и те унижава, когато духне шапката ти на изпълнената с хора улица. Кавга с мен той нямаше. Както не би имал и камъкът, попаднал върху главата ми. Той бе попаднал върху мен в съответствие със закона, според който се движеше — не закона за гравитацията, на който се подчинява откъсналият се камък, а закона за самосъхранение. Естествено това е по-скоро широкото тълкуване. Строго казано, той бе съществувал и би могъл да съществува, без да се ожени. И все пак ми заяви, че му се виждало все по-трудно и по-трудно да живее самотен. Да. Каза ми това с характерния си тих, небрежен глас — до такава степен на доверие бяхме стигнали след половин час само.
Почти толкова време ми беше необходимо, за да го убедя, че никога не съм и сънувал да се женя за племенницата на Херман. Нима можеше да има по-фантастична необходимост? А трудността да го убедя в това беше толкова по-голяма, защото той самият бе така увлечен, че не можеше да си представи който и да било друг мъж да е способен да остане безучастен. Изглежда, си мислеше, че всеки мъж, който има очи, задължително ще пожелае такова великолепие на телесните форми. Това дълбоко убеждение се изразяваше чрез маниера, с който той ме слушаше, седнал странишком към масата и играейки си разсеяно с няколкото карти, които му бях раздал най-произволно. И колкото по-дълбоко вниквах в душата му, толкова по-пълно разкривах неговата същност. Вятърът люлееше пламъка на свещите така, че обгорялото му от слънцето лице с коси до очите сякаш последователно блясваше в розово към мен и изчезваше. Видях необикновената широчина на високите му скули, удължените черти, масивното чело, отвесно като канара, оголено на върха и в голяма степен непокрито при слепоочията. Истината е, че никога преди това не го бях виждал без шапка; а сега, сякаш моят жар го бе разгорещил, той я беше свалил и поставил леко на пода. Нещо особено във формата и нагласата на жълтите му очи им придаваше предизвикателната тиха сила, характерна за погледа му. Но лицето му беше слабо, набръчкано, увехнало; открих това през кичура коса, както може да се види възлестата форма на стъблото на едно дърво през гъстата растителност около него. Тези обрасли бузи бяха хлътнали. Това беше костеливата глава на пустинник, гримирана с брадата на капуцински монах и прикрепена към херкулесово тяло. Не искам да кажа атлетическо. Херкулес според мен не е бил атлет. Той е бил силен мъж, податлив на женския чар, който не се страхувал от коварство. Така беше и с Фалк, един силен мъж. Той беше извънредно силен, както девойката (защото си ги представям и двамата заедно) беше великолепно привлекателна с властната сила на плътта и кръвта, изразена във форми, размери, стойка — чрез прякото въздействие върху сетивата. Същевременно неговият ум, погълнат предварително от стремежа към благопристойност, се бе свил от страх пред езика на Шомберг и изглеждаше абсолютно недостижим за моите възражения, а аз отидох толкова далеч, щото заявих тържествено, че по-скоро бих помислил да се оженя за преданата готвачка на майка ми (милата старица!), отколкото за племенницата на Херман. По-скоро това, заявявах аз в отчаянието си, наистина по-скоро това, но не изглеждаше той да вижда нещо възмутително в подобно предположение и в скептичната си неотстъпчивост сякаш таеше довода, че във всеки случай готвачката била много далеч, много далеч. Трябва да отбележа, че тъкмо преди това бях направил грешка, като за доказателство се бях позовал на поведението си при посещенията на „Диана“. Никога не съм се опитвал да се доближа до девойката: да я заговоря или само да я погледна по някакъв особен начин. Нищо не би могло да бъде по-ясно. Но тъй като неговата собствена представа за — да го наречем — ухажване, изглежда, се състоеше именно в това да седи безмълвно в продължение на часове близо до любимия обект, тази насока на моите доводи го изпълни с недоверие. Взирайки се в протегнатите си нозе, той изсумтя — сякаш искаше да каже: „Всичко това е чудесно, но мен не можеш заблуди.“
Най-сетне направих последно усилие и му рекох:
— Защо не уредите въпроса, като поговорите с Херман? — И добавих, намеквайки: — Или може би очаквате от мен да говоря заради вас?
На това той отговори с много висок за него глас:
— Бихте ли го сторили?
И за първи път вдигна глава, за да ме погледне с удивление и недоверчивост. Вдигна глава така рязко, че не можеше да има никаква грешка. Бях засегнал някаква пружина в него. Съзрях голямата възможност, която ми се откриваше, и почти не можех да повярвам.
— Ами че… защо да не поговоря… Да, разбира се — продължих аз много бавно, наблюдавайки го с голямо внимание, защото, честна дума, страхувах се да не би да е шега. — Може би не с младата дама лично. Вие знаете, аз не говоря немски. Но…
Прекъсна ме с разпаленото уверение, че Херман имал най-високо мнение за мен; и изведнъж почувствувах необходимостта да бъда крайно тактичен в този критичен момент. Започнах да се колебая, колкото да го подмамя. Фалк се облегна назад, но освен ясно забележимото увеличение на зениците, така че ирисите на очите му станаха мънички като две тесни жълти колелца, лицето му, бих казал, не бе способно да изрази някаква възбуда.
— О, да! Херман наистина има най-високо…
— Вземете си картите. Ето Шомберг пак наднича през жалузите! — казах аз.
Започнахме да правим движения, като че ли играем екарте. Непоносимият клюкар бързо се оттегли, вероятно за да осведоми хората в билярдната, че ние, двамата на верандата, играем като луди комар.
Не играехме комар, но и нашето беше игра; игра, в която чувствувах, че аз държа козовете. Залогът, грубо казано, беше успехът на пътешествието — за мен, а той, така поне смятах, нямаше какво да загуби. Близостта ни назряваше бързо и преди да си бяхме разменили много думи, разбрах, че чудесният Херман ме е използвал. Този простодушен и хитър тевтонец, както изглежда, ме бе представял пред Фалк в светлината на съперник. Бях достатъчно млад, за да бъда поразен от такова голямо двуличие.
— И той ви каза това с такива подробности? — запитах възмутен.
Не, не бил. Херман само бил намекнал; и, разбира се, не трябвало много, за да разтревожи Фалк; но вместо да потърси обяснение, Фалк взел мерки да освободи семейството от моето влияние. Той беше съвършено прям, като ми го каза — прям като керемида, която пада върху главата ти. В този човек нямаше никакво двуличие и когато го поздравих за съвършенството, с което бе изпипал всичко — чак до подкупването на нещастния Джонсън в моя вреда, — той енергично запротестира. Никога не си служел с подкуп. Знаел, че човекът не би работил, докато има няколко цента в джоба си, за да се напие, и естествено (той така каза — „естествено“) му дал един-два долара. Сам бил моряк и предвиждал какво становище щял неминуемо да вземе друг моряк като мен. Освен това бил сигурен, че щяло да ме сполети нещастие. Не се бил блъскал нагоре-надолу по тази река току-така цели седем години. За мен това нямало да бъде никакъв срам, но твърдеше убедено, че моят кораб щял много лошо да заседне на някакво място на две мили под голямата пагода…