И не показа никаква зла воля във връзка с всичко това. То беше очевидно. Това беше една криза, при която единствената му цел е била да печели време — така предполагам. И веднага спомена, че бил писал за някакво бижу, истински хубаво бижу — бил писал до Хонконг за него. Щяло да пристигне след един-два дни.
— Е, тогава — казах весело — всичко е наред. Ще трябва само да го поднесете на дамата заедно със сърцето си и след това да заживеете щастливо.
Общо взето, той като че ли бе съгласен с това становище, що се касае до девойката, но наведе очи. Все още имаше нещо, което да пречи. Херман го мразел толкова много. А по отношение на мен, напротив, сякаш не можел достатъчно да ме нахвали. И госпожа Херман, и тя. Не знаел защо така го мразели. А това правело всичко много трудно.
Слушах го спокоен, чувствувайки, че ставам все по-тактичен. Думите му не бяха прозрачно ясни. Той беше един от онези хора, които сякаш живеят, чувствуват, страдат в някаква психическа тъмнина. Що се отнася обаче до това, че беше очарован от девойката и завладян от желанието да се задоми с нея — то си беше ясно като бял ден. И понеже толкова много бе заложено на карта, той се страхуваше да го рискува с обяснението си. Освен това имало и още нещо. А като се има предвид, че Херман бил така настроен срещу него…
— Разбирам — казах замислено, а сърцето ми туптеше силно от възбуждението на дипломатическите ми ходове. — Нямам нищо против да попитам Херман. Всъщност, за да ви покажа колко сте грешили, готов съм да направя всичко за вас в това отношение.
Той не успя да удържи леката въздишка. Прокара ръце по лицето си и то се показа, скулесто, без да промени израза си, сякаш всичките му тъкани се бяха вкостенили. Всичката му страст беше в тези негови големи мургави ръце. Беше доволен. Освен това имаше още онова, другото нещо. Ако въобще имало някой на земята, който би могъл да склони Херман да възприеме едно благоразумно становище, това съм бил аз! Имал съм познания за света и богат опит. Херман сам признал това. После, бил съм също моряк. Фалк смяташе, че един моряк е способен да разбере някои неща най-добре…
Той говореше така, сякаш Херманови бяха живели от памтивека в някое затънтено селце и аз единствен с житейския си опит съм годен за по-широко и снизходително гледище по отношение на някои случки. Тази работа изведнъж започна да не ми харесва.
— Слушайте, Фалк — запитах доста грубо, — да не би вече да си имате съпруга, скрита някъде?
Болката и отвращението, с които отрече, бяха забележителни. Нима не съм можел да разбера, че той бил толкова благопристоен, колкото кой да е бял мъж наоколо; че си бил изкарвал хляба честно? Страдаше от моето подозрение и приглушеният му глас правеше възраженията му да звучат много патетично. За момент той ме засрами, но без оглед на дипломатическите ми ходове в мен сякаш бе започнало да се развива чувството, че действително е в моя власт да реша успеха на това брачно мероприятие. Когато желаем нещо достатъчно настойчиво, можем да стигнем дотам, че да повярваме във всичко — всичко, което е в наша изгода. А аз го бях искал много настойчиво, защото имах за цел тепърва да бъда изтеглен на буксир благополучно надолу по реката. Обаче от съвест или глупост не можах да се въздържа да не намекна за историята с Ванло.
— Там май сте постъпили лошо. Не е ли така? — Това всъщност, се осмелих да кажа, защото логиката на нашето поведение е винаги във властта на необясними и непредвидени подбуди.
Разширените му зеници се отвърнаха от лицето ми, поглеждайки към прозореца с някакво уплашено настървение. Чухме иззад жалузите продължителното и внезапно чукане на топките от слонова кост, весело бръмчене на много гласове и гърления, мъжествен смях на Шомберг.
— Значи оная проклета дъртуша на хотелиера няма никога, никога да го забрави! — възкликна Фалк. Да, вярно! Това се бе случило преди две години. Когато се стигнало до решителния момент, призна той, не могъл да се реши да се довери на Фред Ванло — оня не бил моряк, пък бил и малко глупавичък при това. Не можел да му се довери, но за да му попречи да вдигне голям шум, му бил заел достатъчно пари да си плати всичките дългове, преди да отпътува. Бях силно изненадан да чуя това. Значи Фалк не можеше да бъде такъв скъперник в края на краищата. Толкова по-добре за момичето. Известно време той седя, без да проговори; после взе една карта и докато я гледаше, рече:
— Не трябва да мислите нищо лошо. То бе едно премеждие. Нямах късмет.
— Тогава, за бога, не споменавайте нищо за това.
В момента, в който тези думи излязоха от устата ми, аз си въобразих, че съм казал нещо безнравствено. Той поклати глава отрицателно. Трябвало да се каже. Смяташе, че се полагало роднините на дамата да го знаят. Без съмнение — така си помислих, — ако госпожица Ванло не е била на тридесет години и съсипана от климата, той би намерил за възможно да се довери на Фред Ванло. А после фигурата на Хермановата племенница се появи мислено пред очите ми, с изобилието на разкошните й форми, с богатата й младост, с разточителната й сила. С тази могъща и непорочна жизненост моминските форми просто са крещели за живот пред този мъж, докато горката госпожица Ванло е могла само да пее сантиментални песнички при дрънкането на едно пиано.
— А оня Херман ме мрази, зная го! — извика той със своя приглушен глас, с неочаквано съживено безпокойство. — Аз трябва да им кажа. Полага се те да знаят. Вие сам бихте казали същото.
След това той измънка някакъв съвсем тайнствен намек за необходимостта от особени домашни приготовления. Макар че любопитството ми бе подразнено, не исках да слушам нищо от тайните му. Страхувах се, че би могъл да ми довери нещо, което би направило отвратителна възприетата от мен роля на сватовник — колкото и недействителна да беше тя. Съзнавах, че той би могъл да получи момичето веднага, без никакви усилия; и потискайки желанието да му се изсмея в лицето, изразих твърда увереност в способността си да пропъдя омразата на Херман към него.
— Сигурен съм, че ще мога добре да я свърша — отбелязах аз. Той изглеждаше много доволен.
И когато станахме, нито дума не бе казана за изтеглянето на кораба ми! Нито дума! Играта бе спечелена и честта ми бе запазена. О! Да бъде благословен белият памучен чадър! Стиснахме си ръцете и аз с мъка се удържах да не затанцувам от радост, когато внезапно той се върна, прекосявайки верандата по цялата й дължина, и изрече със съмнение:
— Слушайте, капитане, имам вашата честна дума, нали? Вие… вие… няма да се отметнете?
Господи! Как ме изплаши. Зад неговия изпълнен с недоверие глас имаше нещо отчаяно и заплашително. Влюбеният до уши глупак! Но и аз бях на висотата на положението.
— Драги ми Фалк — казах му аз, започвайки да лъжа с такава смелост и безочие, които ме удивиха дори тогава, — доверие за доверие. — Той не ми беше доверил нищо. — Ще ви кажа, че вече съм сгоден за едно много очарователно момиче в родината си, тъй че вие разбирате, нали…
Той хвана ръката ми и я стисна силно, просто до смачкване.
— Простете. Всеки ден чувствувам, че ми е все по-трудно да живея сам…
— На ориз и риба — прекъснах го остроумно, кикотейки се от нервното напрежение след избегнатата опасност.
Той пусна ръката ми, сякаш изведнъж се бе нагорещила до червено. Последва момент на дълбоко мълчание, като че ли се бе случило нещо необикновено.
— Обещавам ви да получа съгласието на Херман — профъфлих най-после нерешително аз, но ми се стори, че той не може да не е почувствувал истината зад това измамно обещание. — Ако има още нещо за преодоляване, ще се постарая да ви помогна — продължих да отстъпвам аз, чувствувайки се някак победен и надмогнат, — но вие сам трябва да направите всичко възможно.
— Аз претърпях несполука веднъж — смънка той без всякакво вълнение и като ми обърна гръб, си замина, тропайки бавно и тежко по дъсчения под, сякаш краката му бяха обути в желязо.
На следната сутрин обаче той беше жив и подвижен като човек-лодка, съчетание от плясък и викове, от силното възбуждение долу и спокойния, властен блясък на моряшкия му шлем горе. Той ни изтегли съвсем по никое време, но беше едва към единадесет часа сутринта, когато ме докара на един кабелт от Хермановия кораб. Пък и така лошо го направи, бързо-бързо, и едва не пропусна съвсем ивицата от здраво дъно, понеже, няма как, бе зърнал племенницата на Херман на задната палуба. Съзрях я и аз, може би веднага след като той я бе забелязал. Видях скромното, сияйно великолепие на мургавата глава и плътното, сиво очертание на моминската щампована рокля, която тя изпълваше така съвършено, така убедително, със съблазънта на безукорните си форми — същинска нимфа на Диана, богинята на лова. А „Диана“, корабът, лежеше солидно с високите си стени като сграда върху гладката водна повърхност, най-строгият и благоприличен плавателен съд по всички морета, полезен и грозен, отдаден всецяло на това да поддържа семейните добродетели подобно на коя да е бакалница на сушата. Ненадейно Фалк замина под пълна пара, защото имал да върши някаква работа. Щял да се върне вечерта.
Той изтегли влекача си близо покрай нас, преминавайки бавно, без дори да се провикне за поздрав. Ударите на гребните колела, отекващи сред скалистите островчета като от разрушените стени на огромна арена, изпълваха мястото, където бяхме хвърлили котва, с безразборни, пляскащи звуци сякаш от мощни, спокойни аплодисменти. Изравнил се с кораба на Херман, Фалк спря машините; и дълбока тишина се спусна над скалите, брега и морето през времето, което му беше необходимо да вдигне високо шапката си пред нимфата в сивата щампована рокля. Бях сграбчил моя бинокъл и мога да гарантирам, че тя не се и помръдна, застанала до парапета, грациозна и изправена, с едната си ръка хванала едно въже на височината на главата й, докато движещият се по инерция влекач носеше бавно покрай нея продължителната и дълбока почит на мъжа. За мен тази картина имаше огромно значение, имах чувството, че съм свидетел на тържествено предложение. Жребият беше хвърлен. След такава открита проява той вече не можеше да се отметне. И като размислих, разбрах, че това вече не ме интересува. Със силна струя черен дим, избълвана внезапно от комина, и с бясно завъртване на гребните колела, предизвиквайки ненадейното избухване на странен и прибързан плясък, влекачът изхвръкна от безлюдната арена. Скалистите островчета лежаха върху водата като купчини гигантски развалини сред равнина; стоножките и скорпионите се спотайваха под камънаците; никъде не се виждаше нито едно стръкче трева, нито един гущер да се припича на слънце върху някой голям камък на брега. Когато погледнах отново към кораба на Херман, девойката беше изчезнала. Не можех да открия и най-дребната точица от птичка в безкрайния небосвод, а плоската повърхност на морето се сливаше с плоската равнина на сушата чак до голата линия на хоризонта.
Такава е картината, която сега е неразделно свързана с онова, което знаех за несполуката на Фалк. Моите дипломатични ходове ме бяха докарали на онова място и сега трябваше само да чакам да настъпи моментът, за да поема ролята на посланик. Моята практика се бе увенчала с успех; корабът ми беше в безопасност; старият Гамбрил щеше вероятно да оцелее; от „Диана“ се чуваха на пресекулки съвсем слабите удари на чук. През време на следобеда поглеждах понякога стария уютен кораб, вярна бавачка на Хермановото потомство, или се прозявах към далечния храм на Буда, стърчащ като самотен хълм сред равнината, в който бръснати свещеници лелеят мисълта за онова Унищожение, което е достойна награда за всички ни. Несполука! Той бил претърпял несполука веднъж. Е, това не беше чак толкова лошо, щом животът продължаваше да си тече. И какво, по дяволите, можеше да бъде естеството на тази несполука? Спомних си, че познавам по-отрано един човек, който бе заявил, че бил станал години преди това жертва на несполука, но онази негова несполука, чиито последици изглеждаха постоянни (той несъмнено бе в окаяно състояние), разгледана трезво, ми се струваше, че не може да бъде резултат от злоупотреба с доверие. Нима можеше да бъде нещо от подобно естество? Независимо обаче от абсолютната невероятност той да иска да разкаже за това дори на бъдещия си чичо, аз имах странното чувство, че физиката на Фалк го прави неспособен за подобен род простъпка. Както личността на Хермановата племенница излъчваше дълбокия физически чар на женствените й форми, така едрото тяло на нейния обожател олицетворяваше за моите сетива коравата, пряма мъжественост, за която се предполага, че би убила, но не би се унижила да лъже. Та това беше очевидно. Все едно да подозирам девойката, че има изкривяване на гръбначния стълб. Но ето че забелязах как слънцето се готви да залезе.
Димът от влекача на Фалк се появи някъде далеч при устието на реката. Време беше да влизам в ролята си на посланик и преговорите нямаше да бъдат трудни, само трябваше да се удържа да не се засмея. Всичко беше така необичайно глупаво и аз предположих, че ще бъде най-добре да възприема сериозно поведение. Упражнявах се в това, докато отивах с лодката си, но срамежливостта, която неусетно ме обзе в момента, в който стъпих на палубата на „Диана“, бе необяснима. Веднага щом разменихме поздрави, Херман нетърпеливо ме попита зная ли дали Фалк е намерил белия му чадър за слънце.
— Той сигурно ще ви го донесе лично — казах аз с голяма тържественост. — Междувременно натоварен съм да ви предам едно важно известие, към което той ви моли да се отнесете с благосклонно внимание. Влюбен е във вашата племенница…
— Ach so!16 — изсъска Херман с такава неприязън, че възприетото от мен сериозно държане се превърна в истинска тревога. Какво означаваше този тон? Побързах да продължа:
— Той желае, с ваше съгласие, разбира се, да й предложи да се омъжи за него веднага… преди да отплавате оттук. Щял да говори със своя консул.
Херман седна и запуши настървено. Пет минути минаха в това бясно размишление и след това, като извади дългата лула от устата си, той избухна в разпалени упреци срещу Фалк — срещу алчността, тъпотата (един човек, от когото едва можеш измъкна едно „да“ или „не“ по най-обикновения въпрос), жестокото отношение към корабите в пристанището (защото виждал, че били във властта му) и маниера му на движение, който според неговото (на Херман) мнение показвал едно просто нетърпимо високомерие. Нанесените на „Диана“ щети не бяха забравени, разбира се, и нямаше нищо от какъвто и да е характер, казано или извършено от Фалк (дори последното му предложение да пийнат нещо в хотела), което да не изглеждаше на Херман причина за обида. „Имал дързостта“ да го завлече в онази столова, сякаш едно почерпване от него би могло да компенсира четиридесет и седемте долара и петдесет цента (такава била стойността на дървения материал) само за поправяне на повредите, без да се брояли двата дни работа на дърводелеца. Разбира се, нямало да пречи на момичето. Отивал си у дома в Германия. Имало колкото щеш бедни момичета, които търсели работа в Германия.
— Той е много влюбен — това беше всичко, което можах да кажа.
— Да! — извика той. — И крайно време е, след като стана причина да приказват на сушата за него и за мен миналия път, когато бях тук, че и сега пак; да идва на кораба всяка вечер, да забърква ума на момичето и нищо да не казва. Що за поведение е това?
Седемте хиляди долара, за които онзи приятел винаги споменавал, не оправдавали по негово мнение такова поведение. Още повече, че никой не ги бил видял. Той (Херман) сериозно се съмнявал, че Фалк притежава седем хиляди цента дори, а влекачът несъмнено бил ипотекиран до върха на комина при фирмата на Зигерс. Но да не сме говорели за това. Той нямало да пречи на момичето. Главата й така се била завъртяла, че напоследък вече престанала да им бъде от полза. Неспособна била дори да сложи децата да спят без помощта на леля си. За децата това било лошо — станали непослушни, а вчера той дори се видял принуден да напердаши Густав.
И отговорността за това очевидно падала върху Фалк. Като гледах голямото, подпухнало и добродушно лице на моя Херман, знаех, че той не би си дал труда да пердаши, освен ако не е много разгневен (тогава би пердашил здравата, а после, какъвто си е тлъстичък, би се възмутил от необходимостта да го прави). По-трудно беше да се разбере как Фалк е успял да завърти ума на девойката. Предполагах, че Херман може би знае. Пък и нали преди това имаше онзи случай с госпожица Ванло! Не би могло да бъде нито сладкодумието му, нито изтънчената съблазнителност на маниерите му; от онова, което наричат „маниери“, той имаше толкова, колкото и едно животно, но, от друга страна, държането му не беше и не би могло никога да се нарече вулгарно. Следователно причината ще трябва да е била физическата му външност, която като брадата му създаваше преувеличена представа за мъжественост и напомняше за някаква постоянна жестокост. То си личеше от самия начин, по който се люлееше на стола си. Той нямаше намерение да обижда, но общуването му се характеризираше с онзи вид пренебрежение към чувствителността на другите, каквото един висок човек, който живее сред джуджета, би възприел естествено без ни най-малко да иска да бъде нелюбезен. Но сред хора с неговия или близък до неговия ръст това открито използване на тези предимства, при такива въпроси като безмилостните му сметки за изтегляне кораба на буксир например, предизвикваше безпомощно скърцане със зъби. Разгледано внимателно, това негово поведение ти се струваше понякога ужасно. Той беше странно животно. Но може би жените тъкмо това харесваха. Гледан в такава светлина, той беше достоен за укротяване, а предполагам, че в дъното на душата си всяка жена вижда себе си като укротителка на странни зверове. Но ето че Херман бързо стана да съобщи новината на жена си. Едва имах време, както се бе запътил към вратата на рубката, да го хвана за дъното на панталоните. Помолих го да почака, докато Фалк лично говори с него. Доколкото знаех, имало още някои дребни неща за уреждане.