Изведнъж той седна пак, изпълнен с подозрение.
— Какви неща? — рече Херман навъсен. — Дотегнаха ми вече неговите глупости. Никакви неща няма и Фалк го знае много добре; момичето си няма нищо на света. Тя дойде при нас с една тъничка рокля, когато брат ми почина, а аз си имам моето подрастващо семейство, за което трябва да се грижа.
— Не би могло да бъде нещо от този род — казах мнението си аз. — Той е отчаяно влюбен във вашата племенница. Не зная защо не го е казал досега. Честна дума, мисля, че не го е сторил, защото се е страхувал може би, че ще бъде лишен от блаженството да седи близо до нея на вашата палуба.
Споделих убеждението си, че любовта на Фалк е толкова силна, щото е станала някак боязлива. Последствията от една голяма страст са необясними. Знае се, че тя кара мъжа да бъде плах. Но Херман ме гледаше така, сякаш говорех насън. А здрачът бързо се топеше в тъмнина.
— Вие не вярвате в силата на страстта, нали, Херман? — продължих весело. — Големият страх може да направи смел притиснатия до стената плъх. А Фалк е притиснат до стената. Той ще отнесе племенницата от вашите ръце с единствената й тънка рокличка, с която е дошла при вас. А след десетгодишната й служба това не е неизгодна сделка — добавих аз.
Далеч от мисълта да се почувствува обиден, той отново възприе израза на добродетелен човек. Изведнъж тъмнината се спусна върху него, докато се взираше кротко по палубата, вкарваше между дебелите си устни извития мундщук на лулата и после, след изхвърлената струя дим, го изваждаше. Нощта се спусна върху него и бързо скри бакенбардите, изпъкналите очи, подпухналото му бледо лице, тлъстите колена и огромните плоски чехли на краката му. Останаха да се виждат единствено късите му ръце в приличните бели ръкави на ризата, подпрени като перките на излегнал се на брега тюлен.
— Фалк не пожела да уреди нищо във връзка с поправките. Каза най-напред да установя колко дървен материал ще ми е нужен и после щял да види — забеляза той; и докато продължаваше да бъбри спокойно в мрачината, чухме върху водата ударите от лопатките на влекача. В тиха нощ нищо не дава по-добра представа за бясно и неудържимо бързане от честите удари на гребните колела на кораб, който пори спокойните води на морето, а Фалк се приближаваше към съдбата си, сякаш подтикван от нетърпеливо и бурно желание. Машините трябва да бяха насилени до пределната възможност на оборотите. Чухме ги да забавят хода си най-после и смътно различим, белият корпус на влекача се появи, плъзгащ се на фона на черните островчета, а през това време едно бавно и ритмично пляскане, сякаш от хиляди ръце, се понесе по всички страни. То спря изведнъж малко преди Фалк да пусне котва. Единственият рязък плясък бе последван от продължително дрънчене на желязна верига през страничния клюз. После над морето настъпи тържествена тишина.
— Той скоро ще бъде тук — прошепнах аз и зачаках, без да промълвя нито дума. През това време, вдигайки очи, видях небето да блести високо над мачтите на „Диана“. Множеството звезди, събрани на гроздове, в редици, накуп, на групи, светеха всички заедно, единодушно — а малкото отделни звезди, които светеха сами сред тъмните петна на небосвода, сякаш бяха от по-висш род и неугасими. Отекнаха бързи, широки крачки по палубата; високата надстройка на „Диана“ правеше тъмнината още по-дълбока. Станахме бързо от столовете и Фалк, целият в бяло, се появи и спря пред нас.
Отначало никой не проговори, сякаш бяхме обзети от смущение. Пристигането му бе буйно, но бялото му туловище с неопределена форма и без отличителни черти го правеше да блести като снежен човек.
— Капитанът тук ми разправяше… — започна Херман с непринуден и дружелюбен глас, а Фалк се засмя тихо и нервно. Хладният му, нехаен, сподавен глас беше равен, но силната възбуда го караше да говори несвързано. Бил винаги мечтал да си има дом. Трудно било да живееш самотен, макар той да не бил виновен. Обичал да си има дом, бил се сблъсквал и с други трудности, но откакто видял Хермановата племенница, установил, че вече му станало невъзможно да живее сам. „Казвам невъзможно“ — повтори той, без някак да подчертава това, с малки паузи само, но тази дума се наби в мисълта ми със силата на някаква нова идея.
— Не съм й съобщавал още нищо — отбеляза Херман тихо. А Фалк отклони това: „Няма значение. Естествено. Съвсем правилно.“ Нужна била пълна откровеност — особено когато ставало въпрос за женитба. Херман, изглежда, го слушаше с внимание, но използва първата възможност да ни покани в рубката.
— Впрочем, Фалк — рече той невинно, докато влизахме вътре, — дървеният материал ще струва не по-малко от четиридесет и седем долара и петдесет цента.
Сваляйки шапка, Фалк се спря за момент в коридора.
— Друг път — каза той, а Херман ме побутна с лакът ядосано (не зная защо). Самичка в рубката, девойката шиеше, седнала на известно разстояние от масата. Фалк се спря рязко на вратата. Без да каже дума, без никакъв знак, без и най-лекото навеждане на костеливата си глава, само с мълчаливата сила на своя поглед той като че положи херкулесовото си тяло в краката й. Тя отпусна бавно ръце и вдигнала ясните си очи, го обгърна с благия си, сияещ поглед от глава до пети в бавна и нежна прегръдка. Той беше много възбуден, когато седна; тя, с наведена глава, продължи да шие; на светлината на лампата шията й беше съвсем бяла; но Фалк, закривайки лице с дланите си, изведнъж потрепери. После смъкна ръце чак до брадата и откритите му очи ме изненадаха с напрегнатото си и безразсъдно изражение — като да беше току-що поел огромна глътка алкохол. Това изражение изчезна, когато той ни замоли да запазим всичко в тайна. Не че имало някакво значение, но не обичал да говорят за него; а аз наблюдавах чудесните, прекрасни, царствени коси на девойката, сплетени стегнато в онази единствена, удивителна моминска плитка. Всеки път, когато тя обръщаше хубавата си глава, плитката се поклащаше тежко на гърба й. Тънкият памучен ръкав прилепваше като кожа към безукорно закръглената й ръка, а самата й рокля, опъната на гърдите, като че ли трептеше като жива тъкан. Колко хубави бяха фигурата, закръглените меки бузи и нежната, извита раковина на розовото й ухо! За да издърпа иглата, тя държеше малкия си пръст встрани от останалите; струваше ти се, че прахосва силите си, когато я гледаш да шие, вечно да шие, с онова прилежно и точно движение на ръката, вечно, по всички океани, под всички небеса, в безброй пристанища. Изведнъж чух гласа на Фалк да заявява, че не можел да се ожени за жена, ако тя не знаела нещо от неговия живот, което се било случило преди десет години. Било някакво премеждие. Нещастен случай. Щяло да засегне домашния ред в техния дом, но веднъж казано, нямало нужда да се намеква за него през целия им останал живот.
— Бих искал жена ми да ми съчувствува — рече той.
И как би могъл да запази спомена само за себе си — питаше ни той — в продължение на дълги години съвместен живот? Що за съвместен живот би било това? Той премислил. Една съпруга трябвало да знае всичко. Тогава защо не веднага? Разчитал на любезността на Херман да представи тази история във възможно най-добра светлина. А лицето на Херман, дотогава озадачено, доби много кисел израз. Крадешком той ми хвърли любопитен поглед. Поклатих смутено глава. Някои хора смятали, продължи Фалк, че такова преживяване променя човека за цял живот. Не можел да каже дали е така. Тежко било, ужасно, не можел да го забрави, но не се смятал за по-лош човек, отколкото по-рано. Само че сега приказвал насън, така предполагал… Най-после започнах да мисля, че случайно е убил някого — може би някой приятел или баща си, знам ли, когато продължи, като каза, че вероятно сме знаели, че не ядял никакво месо. През всичкото време говореше на английски — заради мен, разбира се.
Той се наклони силно напред.
Девойката, с ръце, вдигнати пред светлите очи, вдяваше конец в иглата. Той я погледна и мощното му тяло засенчи масата, очертавайки по-ясно пред нас широките му рамене, дебелия врат, онази несъответствуваща глава на пустинник, загоряла в пустинята, хлътнала и мършава сякаш в резултат на прекомерни бдения и пост. Брадата му падаше внушително надолу, скривайки се от погледа между двете му мургави ръце, стиснали ръба на масата, а настойчивият поглед, мрачен поради силно разширените зеници, ни действуваше омайващо.
— Представете си — каза той с обичайния си глас, — аз съм ял човек.
Можах само да издам някакво слабо „Ах!“ Но Херман, зашеметен от прекомерния шок, не можа да не измърмори:
— Господи! Защо?
— Моето ужасно нещастие се състои в това, че съм извършил такова нещо — рече Фалк с отмерен, сподавен глас. Девойката, безчувствена, продължаваше да шие. Госпожа Херман отсъствуваше — беше в една от каютите, при Лена, която беше болна от треска; но Херман ненадейно вдигна силно ръце нагоре. Бродираната му шапчица падна и в един миг само той бе успял да разчорли цялата си коса по най-необичаен начин. В това състояние се мъчеше да каже нещо; с всяко усилие очите му сякаш изпъкваха все по-силно навън; главата му изглеждаше като разръфан парцал. Той се задушаваше, задъхваше се, преглътна и успя да изкрещи единствената дума:
— Звяр!
От този момент нататък, докато Фалк излезе от рубката, девойката, скръстила ръце над работата в скута си, не свали очи от него. А неговите очи, заслепени от чувствата на сърцето, се мятаха из цялата рубка, търсейки само да избягнат гледката на Хермановата ярост. Тази ярост беше глупава и ставаше почти ужасна поради безмълвието на останалите присъствуващи. Тя заслужаваше презрение и беше още по-страшна поради ужаса, който бе завладял този човек — от страхотната откровеност, сгромолясала се върху него с признанието на подобен факт. Той се движеше с големи крачки, задъхваше се. Искаше да узнае от Фалк как се е осмелил да дойде и да му каже това? Смятал ли той, че му подобава да седи в тази рубка, където живеели жена му и децата му? Да кажел на племенницата си! Очаквал от него да каже на племенницата си! На дъщерята на собствения му брат! Безсрамник! Чувал ли съм някога подобна наглост, обърна се той към мен.
— Този човек тук би трябвало да се махне и да се скрие от погледите на хората, вместо да…
— Но това е голямо нещастие за мен! Но това е голямо нещастие за мен! — възкликваше Фалк от време на време.
Херман обаче продължаваше да налита все по-често върху ъглите на масата. Най-после, загубил единия си чехъл и скръстил ръце на гърдите, той отиде с един бос крак много близо до Фалк, за да го попита дали смята, че някъде по земята има толкова занесена жена, която да се омъжи за подобно чудовище. „Смята ли? Смята ли? Смята ли?“ Опитах се да го задържа. Той се отскубна от ръцете ми; намери чехъла си и мъчейки се да го обуе, се развилня, както стоеше на един крак — а Фалк, с невъзмутимо лице и отвръщайки поглед от него, обхвана цялата си мощна брада с огромната си длан.
— Правилно ли беше тогава за мен аз самият да умра? — запита той замислено. Сложих ръка на рамото му.
— Идете си — прошепнах поверително, без ясна причина за този ми съвет: само желаех да се тури край на отвратителния шум, вдиган от Херман. — Идете си.
Той погледна изпитателно Херман за момент, преди да се помръдне. Излязох и аз от рубката, за да го изпратя на кораба. Но на кърмата той се спря.
— Това е моето нещастие — изрече със спокоен глас.
— Бяхте неразумен да го изтърсите по такъв начин. В края на краищата не чуваме подобни откровения всеки ден.
— Какво иска да каже този човек? — размишляваше той полугласно. — Някой трябваше да умре, но защо аз?
Известно време остана в тъмното, без да продума, почти невидим. Съвсем ненадейно ме сграби за лактите и ги притисна силно до тялото ми. Почувствувах се съвършено безсилен така, както ме беше пристегнал, а гласът му, шепнейки в ухото ми, трепереше.
— По-лошо от глад беше, капитане, разбирате ли какво значи това? А можех да убия тогава — или да бъда убит. По-добре оня железен лост да ми беше разбил черепа преди десет години. А сега съм принуден да живея. Без нея. Разбирате ли? Може би за дълги години. Но как? Какво може да се направи? Ако си бях позволил да я погледна веднъж, щях да си я отнеса пред оня човек, на ръце — ей така.
Усетих как бях грабнат от палубата и после изведнъж пуснат долу — и политнах назад, смутен и натъртен. Какъв мъжага! Всичко наоколо беше спокойно; той си беше отишъл. Чух гласа на Херман да вилнее в рубката и влязох вътре.
Отначало не бях в състояние да разбера нито една дума, но госпожа Херман, която, привлечена от шума, бе дошла известно време преди това и на чието лице личеше израз на изненада и леко неодобрение, сега показваше всички признаци на дълбока, безпомощна тревога. Съпругът й изстреля по нея цяла серия гърлено произнесени думи, а тя, посягайки мигновено с едната си ръка към стената, сякаш за да се предпази да не залитне, стисна с другата роклята, която падаше свободно на гърдите й. Той говореше крайно разпалено на двете жени, почти цялата му риза бе изскочила навън от колана и провиснала; удряше с крак, обръщайки се ту към едната, ту към другата, понякога вдигаше внезапно и двете си ръце нагоре над разчорлената си глава и ги държеше в това положение, докато изричаше високо цяла тирада закани; после ги скръстваше на гърдите си и съскаше с възмущение, като повдигаше рамене и протягаше напред глава. Девойката плачеше.
Тя не беше променила позата си. От спокойните й очи, които, следвайки Фалк при излизането му, бяха останали загледани тъжно във вратата на рубката, сълзите се сипеха бързо по ръцете, върху работата в скута й, едри, топли и тихи като пролетен дъжд. Тя плачеше без гримаси, без шум — много трогателно, много тихо, с изписано на лицето повече съжаление, отколкото болка, така както човек плаче повече от съчувствие, отколкото от скръб, — а Херман, застанал пред нея, вилнееше. Долових на няколко пъти думата „Mensch“ (човек); а също така и „fressen“, която след това видях в моя речник. Тя значи „изяждам“. Херман като че ли искаше някакъв отговор от девойката; цялото му тяло се люлееше. Тя продължаваше да бъде няма и съвършено спокойна; най-сетне възбудата му взе връх над нея; тя събра дланите на ръцете си, устните й се разтвориха, но не издаде никакъв звук. Гласът му гълчеше рязко, ръцете му вършееха като вятърна мелница — внезапно той размаха дебелия си юмрук към нея. Тя избухна в силни ридания. Той изглеждаше потресен.
Госпожа Херман се впусна напред, като бързо избърбори нещо.
Двете жени се прегърнаха и прихванала с една ръка племенницата си през кръста, госпожа Херман я изведе навън. Очите на лелята просто течаха, цялото й лице беше обляно в сълзи. Тя поклати глава назад към мен отрицателно, чудя се и до ден-днешен защо. Главата на девойката се беше съвсем отпуснала на рамото й. След миг двете жени се изгубиха от очи.
Тогава Херман седна и заби поглед в пода на рубката.
— Ние не сме запознати с всички обстоятелства — дръзнах да наруша мълчанието аз. Той отговори троснато, че не желаел да ги знае. Според неговите представи никакви обстоятелства не можели да извинят едно престъпление и в никакъв случай такова престъпление. Това било общо мнение по въпроса. Дълг било на едно човешко същество да умре от глад. Фалк следователно бил звяр, животно; подъл, долен, мерзък, отвратителен, безсрамен и лукав. Той го мамел от миналата година. Херман бил обаче склонен да смята, че Фалк се е побъркал не много отдавна, защото никой здравомислещ човек не би признал без нужда, без полза, без най-малка причина и без оглед на чувството за собствено достойнство и душевно спокойствие, че е ял човешко месо. „Защо ще го казва? — викаше той. — Кой го питаше?“ Това потвърждавало жестокостта на Фалк, защото в края на краищата егоистично причинил (на Херман) много болка. Херман предпочитал да не знае, че такова нечисто създание е прегръщало неговите деца. Надявал се все пак, че аз не ще разкажа нищо за цялата тази история на брега. Не желаел да се разнесе мълва, че е бил близък с един човекоядец — един обикновен канибал. Колкото до сцената, която той, Херман, направил (аз я преценявах като съвсем ненужна), нямало да се главоболи и да се въздържа заради някакъв си господин, който само обикалял, за да ухажва и завърта главите на момичетата, когато знаел много добре, че никоя благовъзпитана и привързана към дома си девойка не би и помислила да се омъжи за него. Поне той не можел да си представя как някоя девойка би могла да стори това.