— Например Лена!… Не, не би било възможно. Само мислите, които биха нахлували в главите им всеки път, когато седнат да се хранят. Ужасно! Ужасно!
— Много сте дребнав, Херман — рекох аз.
Той, изглежда, смяташе, че очевидно съвсем правилно било човек да бъде дребнав, ако тази дума означавала отвращение към поведението на Фалк; и като погледна сантиментално, ми обърна внимание върху ужасната съдба на жертвите — жертвите на онзи Фалк. Казах му, че не зная нищо за тях. Той изглеждаше учуден. Не било ли възможно човек да си го представи, без да знае? Той например чувствувал, че би желал да отмъсти за тях. „Ами — рекох — ако не е имало никакви жертви? Те може да са умрели така, естествено — от глад.“ Той потрепери. А това — да бъдат ядени след смъртта им! Да бъдат изядени! Той отново потрепери и внезапно запита:
— Смятате ли, че е истина?
Неговото възмущение, съчетано с личността му, би било достатъчно да провали истинността и на най-достоверния факт. Като го погледнах, аз се усъмних в тази история — обаче споменът за думите на Фалк, за неговите погледи, жестове не само я правеха да изглежда действителна, но й придаваха и пълната непосредственост на първичната страст.
— Истина е дотолкова, доколкото сте способни да я смятате за истина; и точно в онзи смисъл, в който бихте желали да бъде истина. Колкото се отнася до мен, когато ви слушам да вдигате врява за нея, не вярвам никак да е истина.
Оставих го да размишлява. Хората в моята лодка долу до страничната стълба на „Диана“ ми казаха, че капитанът на влекача отплавал с лодката си преди известно време.
Казах на момчетата да гребат бавно и спокойно; поради тежката роса ясното блещукане на звездите като че ли ме караше да се чувствувам студен и мокър. Имах някакво усещане, че в мислите ми се спотайва ужасна погнуса, размесена с ясни и странни образи. Гастрономическите бръщолевения на Шомберг бяха причина за това; и почти се надявах вече никога да не видя Фалк. Но първото нещо, което дежурният на котва на моя кораб ми каза, беше, че капитанът на влекача бил на борда. Бил отправил обратно лодката си и сега ме чакал в салона.
Фалк се беше изпънал в цялата си дължина на канапето откъм кърмата и заровил лице във възглавниците. Очаквах да видя лицето му разстроено, изкривено, отчайващо. Нищо подобно; беше си точно такова, каквото го бях виждал двадесетина пъти — спокойно и взиращо се с познатия проницателен поглед от мостика на влекача. Беше застинало невъзмутимо и жадуващо, както целия този мъж, под влиянието на целеустремеността на един-единствен инстинкт.
Той искаше да живее. Винаги беше искал да живее. Ние всички също така искаме да живеем, но в нас инстинктът е подчинен на едно комплексно схващане, докато у него този инстинкт съществуваше сам за себе си. Такова несложно развитие притежава гигантска сила и нещо като патоса на наивното и неудържимо желание на едно дете. Той желаеше тази девойка и пределното, което би могло да се каже за него, беше, че желаеше единствено и само нея.
Мисля, че тогава видях неясното начало, семето, което кълнеше в почвата на една неосъзната необходимост, първата издънка на онова дърво, което носи за узрялото човечество цвета и плода, безкрайното нюансиране в оттенъци и нотки на нашата проницателна любов. Той беше дете. И също като дете беше откровен. Беше гладен за момичето, ужасно гладен, както си беше ужасно гладен за храна.
Не се учудвайте, ако кажа, че по мое убеждение това беше същата нужда, същата болка, същото терзание. В неговия случай ни е позволено да разгледаме основата на всички чувства — онази единствена радост от усещането, че живееш, и онази единствена тъга, която е в дъното на неизброимите мъки. То беше ясно от начина, по който той говореше. Никога не бил страдал така. Разяждало го, изгаряло го, там вътре, ето така! И след като посочи под гръдната кост, направи силно въртеливо движение с ръце. Бързам да ви уверя, че както го видях със собствените си очи, не беше никак смешно. И пак, както скоро щеше да ми каже (правейки намек за някакъв по-раншен инцидент по време на онова пагубно пътуване, когато известно количество развалено месо било изхвърлено през борда), неусетно дошло времето, когато сърцето го боляло (това беше изразът, който той употреби) и той бил готов да си оскубе косите при мисълта за всичкото развалено говеждо месо, което били изхвърлили.
Чух всичко това; бях свидетел на физическите му терзания, виждайки как се мъчи и слушайки истинския глас на болката. Бях търпелив свидетел на всичко, защото веднага щом влязох в салона, той ме помоли да му помогна и аз, както изглежда, тактично му обещах да го сторя.
Възбуждението му бе внушително и тревожно в онази малка кабина — като мятането на голям кит, подгонен навътре в някое плитко заливче край брега. Той ставаше от мястото си, хвърляше се по очи, опитваше се да разкъса със зъби възглавницата и отново, като я притискаше бясно към лицето си, се хвърляше на канапето. Целият кораб като че ли чувствуваше труса от неговото отчаяние, а аз разглеждах с удивление високото му чело, благородното докосване на времето по откритите му слепоочия, непроменения жадуващ израз на лицето — така невероятно аскетично и така неспособно да изрази вълнение.
Какво трябваше да стори? Той живеел от това, че е близо до нея.
Седял… вечер… знаел съм, нали?… цял живот! Тя шиела. Главата й била наведена… така. Главата й… ето тъй… и ръцете й. Ах! Забелязал ли съм? Ето тъй.
Смъкна се на един стол, наведе мощния си врат, целия почервенял отзад, и размаха ръце във въздуха, смешен, възвишено глупав и понятен.
А сега не можел да я има? Не! Това било вече много. И като помислел, че… Какво бил сторил? Какво съм щял да го посъветвам? Да я вземе насила? Не? Не трябвало ли? Кой щял да го спре? За първи път видях да се раздвижва нещо на лицето му — едно войнствено, оголващо зъбите присвиване на устната… „Кой, Херман ли!“ И потъна в своя унес, сякаш се провали вдън земя.
Бих искал да отбележа, че мисълта за самоубийство очевидно нито за един-единствен миг не му беше идвала в главата. Мина ми през ума да го запитам:
— Къде се случи това корабокрушение с вас?
— Надолу, на юг — отговори той сепнато и неясно.
— Сега не сте там долу, на юг — казах аз. — Насилие няма да помогне. Ще ви я отнемат веднага. А как се казваше корабът?
— „Боргместер Дал“ — рече той. — Не беше корабокрушение.
Като че ли постепенно се събуждаше от този транс и се събуждаше успокоен.
— Не беше корабокрушение ли? Какво беше тогава?
— Авария — отговори той, идвайки на себе си с всеки миг. От това разбрах, че са били на параход. Дотогава бях смятал, че са били изправени пред гладна смърт в лодки или на някакъв сал, или може би на някоя гола скала.
— Значи корабът ви не потъна? — запитах изненадан. Той кимна.
— Съзряхме южните ледове — изрече Фалк унесено.
— И вие единствен оцеляхте? — Той седна.
— Да. За мен това беше ужасно нещастие. Всичко вървеше не както трябва. И хората, и те — не както трябва. Аз оцелях.
Като си спомних нещата, които човек чете, трудно беше да проумея истинския смисъл на отговорите му. Би трябвало веднага да разбера — но не можах; толкова трудно е за нашите умове, които помнят толкова много, които са така обучени, така осведомени, да проумеят истинската действителност досами нас. И с глава, пълна с предубеждения за това, как би трябвало да се третира един такъв случай на „канибализъм и нещастие в открито море“, казах:
— Тогава значи сте имали късмет при тегленето на жребия?
— Теглене на жребий? — рече той. — Какъв жребий? Да не би да смятате, че бих позволил животът ми да отиде заради теглене на жребий?
Не, явно не би позволил, стига да е имал възможност за това, без оглед чий друг живот би отишъл.
— Голямо нещастие беше. Ужасно. Отвратително — каза той. — Много глави сгрешиха, но най-добрите хора трябваше да оцелеят.
— Най-коравите, искате да кажете — рекох аз. Той се позамисли за думата. Може би беше чужда за него, въпреки че английският му беше толкова добър.
— Да — потвърди той и седна. — Най-добрите. Накрая се стигна дотам, че всеки трябваше да се бори за себе си, а корабът беше на разположение на всички.
Така от въпрос на въпрос се добрах до цялата история. Смятам, че това беше единственият начин, по който можех да му помогна онази нощ. Външно поне той беше отново дошъл на себе си; първият признак за това бе възвръщането на неуместната му привичка да прокарва ръце по лицето си — но сега тя си имаше смисъл, с онова леко потрепване на тялото и страстната мъка на тези ръце, които откриваха едно жадно, невъзмутимо лице, разширените зеници на вторачените, тихи, омайващи очи.
Това било железен параход с напълно приличен произход. Кметът на родния град на Фалк го построил. Бил първият кораб, пуснат на вода в този град. Дъщерята на кмета го кръстила. От километри наоколо селяните се стекли с каруците си да го видят. Всички тези подробности ми каза. Получил назначение като първи помощник-капитан. Смятал, както изглежда, че това е нещо, с което може да се гордее, а в своя роден край този влюбен в живота мъж бил от добър произход.
Кметът имал напредничави идеи в корабоплаването. По онова време не всеки притежавал достатъчно познания, за да се реши да изпрати товарен параход в Тихия океан. Той обаче го натоварил с трупи от смолист бор и го изпратил да си търси късмета. Уелингтън трябвало да бъде първото им пристанище, както предполагам. Но това в края на краищата е без значение, защото на 44° южна ширина, някъде на половината път между Добра Надежда и Нова Зеландия, гребната ос се счупила и витлото изпаднало.
По това време те плавали под пълна пара със свеж вятър откъм кърмата и били вдигнали всички платна, за да помогнат на машините. Но сами платната не били достатъчни да поддържат движението на кораба. Когато витлото паднало, корабът се завъртял изведнъж със страната си към вятъра и мачтите били издухани през борда.
Лошото в липсата на мачти било това, че нямали нищо, на което да вдигнат флагове, за да могат да ги видят отдалеч. През първите дни няколко кораба не успели да ги забележат, а силният вятър ги отнасял настрани от обичайния курс. Още от самото начало пътуването не било нито много успешно, нито много спокойно. На кораба имало свади. Капитанът бил умен, но меланхоличен човек и не особено добре държал екипажа в ръцете си. Корабът бил достатъчно снабден за това пътуване, но по един или друг начин при отварянето на няколко бурета с месо установили, че то се е развалило, и го изхвърлили в морето скоро след като отплавали от родината, като санитарна мярка. По-късно екипажът на „Боргместер Дал“ си спомнял за тази мърша със сълзи на съжаление, завист и отчаяние.
Корабът се носел на юг. Отначало имало някаква привидна организираност, но скоро връзките на дисциплината започнали да се разхлабват. Последвало мрачно безделие. С навъсени очи гледали към хоризонта. Вятърът се усилвал, корабът се носел сред вълните и те спокойно го заливали. Една страхотна нощ, когато очаквали всеки миг негодното им корито да се прекатури заедно с тях, голяма вълна се стоварила на борда, помела складовете и повредила по-голямата част от останалите провизии. Изглежда, ключалката не била добре затворена. Този пример на небрежност е показателен за пълното падане на духа. Фалк се опитал да вдъхне малко сили на капитана, но не успял. От този момент нататък той се затворил в себе си, стараейки се винаги да направи всичко, което можел при създалото се положение. А то все повече се влошавало. Следвали буря след буря с черни планини от вода, които се нахвърляли върху „Боргместер Дал“. Някои от хората въобще не напускали койките си; мнозина започнали да стават заядливи. Главният механик, стар човек, отказвал да приказва въобще с когото и да било. Други се уединявали в койките си да плачат. В спокойни дни параходът се носел по оловното море под мрачно небе или когато имало слънце, се разкривала запустялостта му като на захвърлена сред вълните вещ, изсъхналата бяла сол по него, ръждата, назъбените изпотрошени места. После бурите налетели отново. Хората продължавали да поддържат силите си с малки дажби. Веднъж един английски кораб, който се носел бързо сред бурята, се опитал мъжествено да ги доближи откъм подветрената страна. Вълните заливали палубите му. Хванали се здраво за въжетата, моряците от английския кораб, облечени в мушами, ги наблюдавали как правят отчаяни знаци. Внезапно, при един страшен порив на бурята, топселът на притеклия се кораб бил отнесен заедно с реите и всичко останало. Корабът трябвало да лавира по вятъра с голи мачти, после изчезнал.
Случвало се отначало да срещат платноходи, но те отказвали да бъдат взети на борда им, защото очаквали да получат помощ от някой параход. Но по онова време параходите били съвсем малобройни по тези ширини и когато вече искали да напуснат този мъртъв и носещ се по морето труп, вече никакъв кораб не се появявал. Били отнесени далече, южно от познатите на човека области. Не успели да привлекат вниманието на някакъв самотен китоловен кораб; и много скоро ръбът на ледената шапка на полюса изплувал от вълните и закрил хоризонта на юг като стена. Една заран изпаднали в тревога, когато се видели да плават сред откъснали се ледени парчета. Но страхът от потъване изчезнал както силите им, както надеждите им; ударите на ледените блокове, блъскащи се в стените на кораба, не могли да ги пробудят от апатията, в която били изпаднали. И „Боргместер Дал“ изплавал отново невредим в открити води. Те почти не забелязали промяната.
Коминът бил отнесен през борда при едно от дълбоките гмурвания; две от трите им лодки били изчезнали, пометени при лошо време, и висилките се люшкали свободно насам-натам с увиснали по скрипците протъркани краища на въжетата. Нищо не се вършело на кораба и Фалк ми разказа как често слушал водата да се плиска из потъналото в тъмнина машинно отделение, където машините, замрели завинаги, бавно се разлагали в маса от ръжда, така както спрялото сърце започва да се разлага в безжизненото тяло. Отначало, след като корабът останал без двигателна сила, румпелът бил здраво пристегнат с въжета. Но с течение на времето те прогнили, покрили се с ръжда и едно по едно се скъсали; и кормилото, освободено, се блъскало тежко насам-натам ден и нощ, предавайки тъпите удари по целия корпус на кораба. Това било опасно. Но никой не се погрижил да си мръдне и малкия пръст. Той ми каза, че и сега дори, когато понякога се събуждал нощем, чувал глухите, трептящи удари. Болтовете се износили и кормилото най-после изпаднало.
Окончателната развръзка настъпила с изпращането на единствената им останала лодка. Фалк бил този, който успял да я запази здрава, и сега било решено някои от хората да отплават с нея към обичайния път на корабите, за да доведат помощ. Тя била снабдена с всичката храна, която могли да отделят за шестимата, които щели да заминат. Чакали хубаво време. А то закъсняло много. Най-после една заран я спуснали във водата.
Сред деморализираната тълпа на кораба веднага настъпило безредие. Двама мъже, които нямали никаква работа там, скочили в лодката под претекст да отвържат въжетата, а през това време на палубата станало спречкване между изтощените, залитащи призраци, в каквито се били превърнали хората от екипажа. Капитанът, който в продължение на дни живял уединен и недостижим в щурманската рубка, излязъл при парапета. Той заповядал на двамата мъже да се качат обратно на борда и ги заплашил с револвера си. Те се направили, че ще изпълнят заповедта, но внезапно срязали въжето, с което лодката била привързана към кораба, отблъснали я от стената му и се приготвили да вдигнат платното.
— Стреляйте, сър! Застреляйте ги! — изкрещял Фалк. — Аз ще скоча във водата да хвана лодката. — Но капитанът, след като се прицелил с нерешителна ръка, изведнъж се обърнал и си отишъл.
Понесъл се гневен рев. Фалк се втурнал към каютата си за своя пистолет. Когато се върнал, било твърде късно. Други двама мъже били скочили във водата, но онези в лодката ги отбили с лопатите, вдигнали платното на лодката и отплавали. И повече не чули нищо за тях.