Ужас и отчаяние обзели останалата част от екипажа, апатията от пълната безнадеждност се възцарила отново. Този ден един от огнярите се самоубил, изтичвайки на палубата с разрязано от ухо до ухо гърло, за ужас на всички. Изхвърлили го в морето. Капитанът се заключил в щурманската рубка и Фалк, който напразно чукал да го пусне да влезе, го чул да повтаря безспир на глас имената на жена си и децата си не за да ги призове или за да ги препоръча богу, а по-скоро някак механически, сякаш упражнявал паметта си. На другия ден вратите на щурманската рубка се люлеели отворени в такт с клатушкането на кораба, а капитанът бил изчезнал. Сигурно през нощта бил скочил в морето. Фалк заключил и двете врати и задържал ключовете у себе си.
Всякакъв организиран живот на кораба престанал. Солидарността на хората се изпарила. Те станали безразлични един към друг. Фалк бил този, които поел в свои ръце разпределянето на храната, колкото останала. Понякога шепот на омраза се чувал между бездушните скелети, които се носели безкрайно насам-натам, на север и на юг, на изток и на запад из този кораб-труп.
И тук именно е странният ужас на тази мрачна история. Последната крайност, проявена от моряци, когато се нахвърлят върху малката лодка или някакво несигурно плавателно средство, като че ли може да се разбере по-лесно поради пряката опасност от вълните. Ограниченото пространство, близкият допир, грозящата заплаха на вълните, изглежда, сближават хората, макар обезумели, страдащи и изпаднали в отчаяние. Но това бил цял кораб — сигурен, удобен, просторен: кораб с легла, завивки, ножове, вилици, с удобни каюти, стъклени чаши и порцелан и с напълно комплектувана кухня за готвача, но пропит, управляван и завладян от безмилостния призрак на гладната смърт. Маслото на лампите било изпито, фитилите изрязани за храна, свещите изядени. Нощем корабът се носел в пълен мрак и всявал ужас сред своя екипаж. Един ден Фалк се натъкнал на човек, който гризял треска от бор. Изведнъж той захвърлил парчето дърво, с преплитащи се крака се запътил към парапета и се прекатурил през него. Фалк, който закъснял да предотврати това му действие, го видял да драска с нокти по стената на кораба, преди да потъне. На следния ден друг направил същото, след като изрекъл страхотни проклятия. Той обаче по някакъв начин успял да се хване за скъсаните вериги на кормилото и висял там безмълвно. Фалк започнал да прави опити да го спаси, а през всичкото време човекът, хванал се с две ръце, го гледал тревожно с хлътналите си очи. И после, точно когато Фалк бил вече готов да му подаде ръка, той се отпуснал и потънал като камък. Фалк размишлявал върху тези картини. Сърцето му се бунтувало срещу ужаса на смъртта и той си казал, че ще се бори за всяка скъпа минутка от живота си.
Един следобед — както си лежали оцелелите, проснати по задната палуба — дърводелецът, висок мъж с черна брада, заговорил за последната жертва. На борда не било останало нищо, което да може да се яде. Никой не казал нито дума; но групата мъже бързо се разпръснала — тези равнодушни, немощни призраци се измъкнали крадешком един по един, за да се скрият от страх един от друг. Фалк и дърводелецът останали заедно на палубата. Фалк харесвал едрия дърводелец. Той бил най-добрият от всички, отзивчив и готов да се притече на помощ, докато имало още нещо да се прави, който най-дълго време хранил надежда и до края запазил малко енергия и решителност.
Те не си проговорили. От този момент нататък не се чували никакви гласове да разговарят тъжно на борда. След известно време дърводелецът отминал напред, залитайки; но същия ден по-късно Фалк, отивайки при помпата за прясна вода, почувствувал необходимост да си обърне главата. Дърводелецът се бил примъкнал крадешком подир него и събирайки всичките си сили, тъкмо се прицелвал да го удари с един железен лост по черепа.
Като успял да се извърти тъкмо навреме, Фалк избягнал удара и хукнал към каютата си. Докато зареждал револвера си, той чул шум от силни удари на мостика. Ключалките на вратите на щурманската рубка били слаби, вратите се отворили и дърводелецът, добрал се до револвера на капитана, дал един изстрел за сплашване.
Фалк бил почти намислил да излезе на палубата и да реши спора без отлагане, когато забелязал, че един от илюминаторите на каютата му имал господствуващо положение по отношение на подстъпите към помпата за чиста вода. Вместо да излезе навън, той останал вътре и барикадирал вратата. „Най-добрият ще оцелее“ — казал си Фалк, а другият, така разсъдил той, все ще трябва по някое време да дойде да пие вода. Измъчваните от глад хора искат често да пият вода, за да залъжат болките на глада. Но и дърводелецът също, изглежда, забелязал положението на илюминатора. Те двамата били най-добрите мъже на кораба и сега играта трябвало да се реши между тях. През целия останал ден Фалк не видял никого и не чул никакъв звук. През нощта той напрягал зрението си. Тъмно било — чул шумолене веднъж, но бил сигурен, че никой не би могъл да се доближи до помпата. Шумът дошъл отляво на илюминатора, който гледал към палубата, и той не би пропуснал да види приближаващия се човек, защото нощта била ясна и звездна. Не видял нищо. Към сутринта друг слаб шум го изпълнил с подозрения. Съзнателно и спокойно той отключил вратата. Не бил спал и не се поддал на ужаса от положението. Искал да живее.
Но през нощта дърводелецът, без дори да се опита да се приближи до помпата, успял да пропълзи безшумно покрай дяснобордовия парапет и незабелязан, да се сниши и притаи долу точно под илюминатора на Фалк — този илюминатор гледал към палубата. Когато се разсъмнало, дърводелецът се изправил ненадейно, погледнал вътре и като проврял ръката си през кръглия, обкован в месингова рамка отвор, стрелял по Фалк от около един фут разстояние. Не улучил и Фалк, вместо да се опита да хване ръката, която държала оръжието, отворил вратата неочаквано и почти опирайки в страната на другия дулото на револвера си, го застрелял на място.
Най-добрият оцелял. Отначало и двамата едва имали сили да се държат на краката си, и двамата показали отчаяна решителност, издръжливост, хитрост и смелост — всички качества на класическия героизъм. Фалк веднага изхвърлил през борда револвера на капитана. Той бил роден водач. После, след отекването на двата изстрела, последвано от дълбока тишина, в студената, жестока утрин на Антарктика от различни скривалища върху палубата на този оголен кораб-труп — който се носел по сивите води на океана, който имал сърце от лед и сред който господствувала желязната необходимост — започнали да изпълзяват навън, да се виждат как се примъкват един по един внимателно, жадуващи, с блеснали очи, мръсни, цяла банда гладни и мъртвобледни скелети. Фалк стоял изправен срещу тях, притежател на единственото огнестрелно оръжие на борда; а вторият най-добър мъж след него — дърводелецът — лежал мъртъв помежду им.
— Той бе изяден, разбира се — казах аз.
Фалк наведе бавно глава, потрепери леко, плъзгайки ръце по лицето си, и рече:
— Никога не се бях карал с този човек. Но между него и мен се решаваше въпросът за нашия живот.
Защо да продължавам историята на този кораб, тази история, пред която — с помпата за питейна вода, като извор на смърт, с мъжа с оръжието, с морето, управлявано от закона за желязната необходимост, с купа призраци, люшкани от ужас и надежда, с нямото и неискащо да чуе нищо небе — приказката за „Летящият холандец“ с обичайното си престъпление и сантиментално възмездие избледнява като изящен венец, като облаче бяла мъгла? Какво остава друго да се каже, което който и да било от нас не би отгатнал сам за себе си? Предполагам, че Фалк с револвер в ръка е тръгнал да обиколи кораба, за да прибере всички кибрити. Онези умиращи от глад нещастници имали доста много кибрит! Той нямал никакво намерение да види кораба подпален под краката си било от омраза, било от отчаяние. Живеел на открито, на мостика, държейки тази позиция, която господствувала над цялата задна палуба и над единствения път към помпата. Той живеел! Някои от другите също така живеели — скрити, нетърпеливи, излизайки един по един от скривалищата си при съблазнителния ек на всеки изстрел. И не бил егоист. Всичко делели по равно. Но само трима от всички останали живи, когато един китоловен кораб на връщане от района си за лов едва не се сблъскал с пълния с вода корпус на „Боргместер Дал“, който, изглежда, в края на краищата получил по една пробойна и в двата си трюма, но понеже бил натоварен с трупи, не можел да потъне.
— Те всички умряха — рече Фалк. — Тези тримата също. Но аз не исках да умирам. Всички умряха — всички! — от това ужасно нещастие. Но трябваше ли и аз да захвърля живота си! Можех ли? Кажете ми, капитане? Бях сам там, съвсем сам, точно както и другите. Всеки един от екипажа беше сам. Трябваше ли да предам револвера си? На кого? Или трябваше да го хвърля в морето? Каква полза би имало от това? Само най-добрият измежду всички щеше да оцелее. Това беше голямо, ужасно и жестоко нещастие.
Той бе оцелял! Видях го пред себе си сякаш съхранен като свидетел на могъщата истина на един непогрешим и вечен принцип. По челото му имаше едри капки пот. И изведнъж това чело се удари тежко в масата, когато той политна напред, разпервайки ръце.
— А сега е по-лошо — извика той. — По-страшна болка ме измъчва! Това е по-ужасно.
С тази дълбока убедителност на своя вик той накара сърцето ми силно да се разтупти. И след като ме остави, за да си отиде на кораба, аз призовах мислено пред очите си образа на девойката, както я бях видял да плаче тихо, обилно, търпеливо и сякаш неудържимо. Помислих за тъмнокафявите й коси. Представих си как, ако бяха разплетени, те биха я покрили от всички страни, чак до бедрата, като косите на сирена. А тя го бе омагьосала. Представете си мъжа, защищавал живота си с непреклонността на една безмилостна и невъзмутима съдба, да бъде докаран до положението да скърби за това, че някога един железен лост не улучил черепа му! Сирените пеят и мамят до смърт, но тази бе плакала мълчаливо, сякаш за неговия жалък живот. Тя беше нежната и безгласна сирена на този страшен мореплавател. Той очевидно искаше да изживее цялата своя представа за живота. Нищо друго не би го удовлетворило. Тя също беше подчинена на този живот, който сред смъртта призовава с висок глас нашия разум. Тя бе забележително подходяща да изпълнява за него женската роля в този живот. А по свой собствен път, със собственото си изобилие на чувствен чар тя сякаш илюстрираше вечната истина на един непогрешим принцип. Не зная обаче що за принцип илюстрираше Херман, когато се появи рано-рано на борда на моя кораб със съвсем объркан израз на лицето. Все пак имах впечатлението, че и той би направил всичко, за да оцелее. Изглеждаше много успокоен по въпроса за Фалк, но все още напълно погълнат от него.
— Какъв казахте, че съм бил снощи? Как беше… — запита той след кратък предварителен разговор. — Много… много… не зная. Една много смешна дума.
— Дребнав? — подхвърлих аз.
— Да. Какво значи то?
— Че преувеличавате нещата — за себе си. Без да разпитате и тъй нататък.
Той като че ли прехвърляше думата в ума си. Продължихме да разговаряме. Този Фалк бил бич на живота му. Така разстроил всички! Госпожа Херман не се чувствувала добре тази сутрин. Племенницата му още плачела. Нямало кой да наглежда децата. Той удари с чадъра си по палубата. Момичето щяло да продължи така месеци наред. Представям ли си аз как той мъкне по целия път до дома във втора класа едно съвсем безполезно момиче, което плаче през всичкото време! Било лошо и за Лена, отбеляза той, но по каква причина, не можах да отгатна. Може би заради лошия пример. Детето вече достатъчно скърбяло и плачело над парцалената кукла. Николас бил наистина най-несантименталният човек от семейството.
— Защо плаче племенницата ви? — запитах аз.
— От съжаление — извика Херман.
Невъзможно било да разбереш жените. Госпожа Херман била единствената жена, която той смятал, че разбирал. Тя била много, много разстроена и изпълнена със съмнение.
— Съмнение за какво? — запитах пак.
Той отклони погледа си и не отговори. Невъзможно било човек да ги разбере тези жени. Например племенницата му плачела за Фалк. А той би искал да му извие врата — но… Предполагал, че има много нежно сърце.
— Кажете откровено — запита той най-сетне — какво мислите за онова, което чухме снощи, капитане?
— Във всички тези разкази — посочих аз — винаги има твърде много преувеличения.
И без да го оставя да се окопити от изненадата си, го уверих, че зная всички подробности. Помоли ме да не ги повтарям. Сърцето му било прекалено чувствително. Тези подробности щели да го накарат да не се чувствува добре. После, забил поглед в краката си и много бавно, той изказа предположението, че не било необходимо да се среща с тях, след като сключели брак. Защото действително не можел да понася Фалк. От друга страна, смешно било да заведе у дома едно момиче, чиято глава е завъртяна. Момиче, което реве през всичкото време и не са състояние да окаже никаква помощ на леля си.
— Сега ще можете да се оправите само с една кабина при пътуването си до родината — казах аз.
— Да, мислил съм за това — рече той почти радостно. Да! Той, жена му, четири деца — една кабина може би щеше да им бъде достатъчна. Докато ако и племенницата му тръгнеше с тях…
— А какво казва госпожа Херман за това? — продължих да разпитвам.
Госпожа Херман не знаела дали такъв човек би могъл да направи щастливо едно момиче — тя много се била излъгала в капитан Фалк. Прекарала много лоша нощ.
Тези добри хора, изглежда, не бяха способни да запазят едно впечатление дори в продължение на дванадесет часа. Уверих го въз основа на личните ми сведения, че Фалк притежава всички качества, за да осигури цветущо бъдеще на племенницата му. Каза, че бил радостен да чуе това и щял да го съобщи на жена си. След това стана ясно каква е целта на посещението му. Искал от мен да му помогна да поднови отношенията си с Фалк. Племенницата му, каза той, изразила надеждата, че съм щял да имам любезността да го сторя. Очевидно той много искаше да го направя, защото макар, както изглежда, да беше забравил девет десети от снощните си мнения и всичкото си възмущение, все пак явно се страхуваше да не бъде натирен.
— Казахте ми, че бил много влюбен — заключи Херман лукаво и намигна по селски.
Веднага щом Херман си отиде от моя кораб, сигнализирах на Фалк да дойде — влекачът още стоеше в заливчето. Той посрещна новината със спокойна сериозност, сякаш през всичкото време се бе уповавал на звездите да се борят за него.
Видях ги още веднъж заедно и само веднъж — на юта на „Диана“. Херман седеше и пушеше по риза, обгърнал с лакът облегалото на стола си. Госпожа Херман шиеше сама. Когато Фалк пристъпи по мостчето, племенницата на Херман с леко свистене на полата и дружелюбно кимване към мен се плъзна покрай стола ми.
Двамата се срещнаха в светлината на слънцето до главната мачта. Той взе ръцете й и погледна надолу към нея, а тя вдигна очи към него с прямия си невиждащ поглед. Струваше ми се, че се бяха събрали, сякаш привлечени, теглени и водени един към друг по силата на някакво тайнствено въздействие. Те бяха съвършена двойка. В сивата си рокля, трептяща от живот, с прекрасни форми, класическа и обикновена, тя беше наистина сирената, която би могла да омае този мрачен мореплавател, този безмилостен почитател на петте сетива. Отдалеч усетих мъжката сила, с която той сграби ръцете, протегнати към него с женска готовност. Лена, леко побледняла, люлеейки в ръце любимата си купчинка от мръсни парцали, изтича към големия си приятел; и тогава сред сънната тишина на добрия стар кораб гласът на госпожа Херман прокънтя толкова променен, че ме накара да се завъртя на стола си, за да видя какво става.
— Лена, ела тук! — изкряска тя. И тази добродушна женица ми хвърли колеблив поглед, мрачен и изпълнен със страхотно недоверие. Детето учудено изтича обратно до скута й. Но двамата, изправени един срещу друг в светлината на слънцето, с хванати ръце, не бяха чули нищо, не бяха видели нищо и никого. На една крачка от тях, в сянката, един моряк седеше на напречната греда, съвсем погълнат в снаждането на някакъв ремък, и потапяше пръсти в котлето с катран, сякаш съвсем не подозираше за тяхното съществуване.
Когато около пет години по-късно се върнах там като капитан на друг кораб, господин и госпожа Фалк бяха напуснали онова място. Не бих се учудил, ако езикът на Шомберг бе успял най-сетне да уплаши и прогони Фалк завинаги; и, разбира се, из града все още се носеше някаква мъглява история за някой си Фалк, собственик на влекач, който спечелил на карти жена си от капитана на един английски кораб.