Сърцето на мрака
1
Малката яхта „Нели“ пусна котва, без да трепнат платната й, и застана неподвижно. Бе дошъл приливът, вятърът бе почти стихнал и тъй като тя трябваше да пътува надолу по реката, не и оставаше нищо друго, освен да изчака отлива.
Устието на Темза се простираше пред нас като началото на безкраен воден път. Далеч от брега морето и небето се сливаха в едно. В сияйното пространство потъмнелите, високо изправени платна на шлеповете се поклащаха с отлива и стояха на червени кичури, по които се гонеха отблясъците на излъсканите мачти. Небето над Грейвсенд тъмнееше, а още по-навътре изглеждаше сгъстено в печален мрак, неподвижно замислен над най-големия и велик град на земята.
Капитан и домакин ни беше директорът на компаниите. Ние, четиримата, с обич наблюдавахме гърба му, докато той стоеше на носа на яхтата, загледан в морето. По цялата река той имаше най-подчертан морски вид. Приличаше на лоцман, което е истинско олицетворение на благонадеждност за всеки моряк. Човек трудно би си представил, че работата му не е свързана с блестящото устие ей там, а със замисления мрак зад него.
Срещу нас беше морето, което ни свързваше един с друг. Освен че бе свързвало сърцата ни през дълги периоди на раздяла, морето ни бе направило търпими към разказите, дори към убежденията ни. Поради напредналите си години и множество добродетели адвокатът — превъзходен възрастен човек, се ползуваше от единствената възглавница на палубата и лежеше на единствения килим. Счетоводителят бе вече извадил кутия домино и като архитект подреждаше от него разни фигури. Марлоу седеше по турски, с лице към кърмата, облегнат на бизанмачтата. Бузите му бяха хлътнали, цветът на лицето му бе восъчен, гърбът му бе изправен, а видът му — аскетичен. С отпуснати ръце и с обърнати нагоре длани, той напомняше някакъв идол. Доволен, че котвата бе пусната както трябва, директорът дойде и седна при нас. Разменихме лениво няколко думи. След това на палубата настана мълчание. Не зная защо, но не започнахме играта на домино. Чувствувахме се по-разположени към размисъл и спокойно съзерцание. Денят догаряше със застинал, стихнал и великолепен блясък. Водата сияеше неподвижно; от безкрайната шир на небето, без нито едно петънце, струеше блага и чиста светлина; мъглите над блатата в Есекс приличаха на лека и блестяща материя с прозрачни дипли, спусната над ниския бряг от залесените склонове на сушата. Само мракът на запад, над горното устие, ставаше все по-черен с всеки изминал миг, сякаш се сърдеше на залязващото слънце.
Слънцето потъна неусетно в ослепително бяла светлина, след това стана мътночервено и изгуби лъчите и топлината си, сякаш изгасна изведнъж, поразено смъртоносно при допира с мрака, който тежеше над нас.
Незабавно настъпи промяна във въздуха над водата и ведрината изгуби блясъка си, но увеличи силата си. С широкото си устие древната река лежеше гладка при залез-слънце след векове, прекарани в служба на хората, които населяваха бреговете и. Тя се простираше със спокойното достойнство на воден път, водещ към най-затънтените краища на земята. Ние гледахме вековната река не в яркия цвят на един къс ден, който идва и си отива завинаги, а във вечния зрак на неугасващите спомени. И наистина няма нищо по-лесно за човек, който, както се казва, е „бил по море“, изпълнен с благоговение и обич, да пробуди в душата си гордия дух на миналото, когато се намира при устието на Темза. Реката се движи с прилива напред-назад в непрекъснатата си служба, изпълнена със спомени за хора и кораби, които течението е довеждало у дома или е отвеждало към морски битки. Течението е познавало мъжете и е служело на тези, които са били гордостта на нацията: от сър Франсис Дрейк до сър Джон Франклин, на всички рицари с титли и без титли — на великите странствуващи рицари на морето. Морето бе носило кораби, чиито имена блестят като скъпоценни камъни в нощта на времето, от „Златната кошута“, върнала се пълна със съкровища и посетена от нейно кралско величество, до „Еребус“ и „Терър“, тръгнали към друг вид завоевания, които изобщо не се завърнаха. Реката бе познавала кораби и хора. Те бяха тръгвали от Детфорд, от Гринуич, от Ерит — авантюристи и заселници; кораби на крале и кораби на търговци; капитани, адмирали, тъмни контрабандисти от Изток и официално произведени „генерали“ от флотилиите на Ист Индия. Златотърсачи или преследвачи на слава, те всички бяха тръгвали по тази река, със сабята, а често и с факела в ръка, посланици на могъществото на страната, пазители на искра от свещения огън. Какво величие бе плувало по тази река към тайните на непознати земи!… Бляновете на хора, семето и зародишът на империи.
Слънцето залезе; мракът се спусна над реката и по брега заблещукаха светлини. Заблестя фарът Чапман — трикрака постройка, издигната върху калния бряг, — засия ярко. Светлинки на кораби се движеха по реката: дълга броеница от светлинки, които сновяха нагоре-надолу по течението. А още по на запад страхотният град се отразяваше злокобно върху небето, като замислен мрак, огрян от слънчева светлина, като зловещ блясък под звездите.
— Това също — каза Марлоу внезапно — е било едно от тъмните петна на земята.
Сред нас той бе единственият, който все още „беше по море“. Но той не представляваше професията си. Бе колкото моряк, толкова и странник, докато повечето моряци водят, ако можем така да се изразим, заседнал живот. Нагласата на съзнанието им е свързана с дома им — корабът е винаги с тях, а също и тяхната родина — морето. Всички кораби си приличат, а и морето е винаги едно и също. В неизменното им обкръжение чуждите брегове, чуждите лица, променящата се безкрайност на живота се плъзгат покрай тях, забулени не от чувство на загадка, а от презрително невежество; защото за един моряк няма друго загадъчно освен морето, което е господар на съществуването му; и неведомо като съдбата. Защото времето след работа, една случайна разходка например или случаен гуляй са достатъчни да му разкрият тайната на цял континент, но той не счита, че си заслужава да узнае тази тайна. Разказите на моряците притежават простотата и смисълът им се побира в черупката на един орех. Но Марлоу не бе обикновен моряк (като се изключи склонността му да разказва) и за него смисълът на случката не се криеше вътре, като ядката на ореха, а отвън; този смисъл блестеше като жарава, като мъгла, осветена призрачно от лунна светлина.
Забележката му не ни изненада. Бе съвсем в стила на Марлоу. Тя бе приета с мълчание. Никой не се потруди дори да промърмори нещо и скоро той каза много бавно:
— Мислех си за старите времена, когато римляните са дошли тук преди хиляда и деветстотин години — завчера… Светлината идва от тази река от времето на — вие казвате рицарите? Да, но тя е като бродещ огън сред полето, като светкавица в облаците. Ние живеем с трептенето на този блясък — дано той свети, докато Земята се върти! Но тук до вчера лежеше мрак. Представете си чувствата на капитана на някоя изящна — как ги наричате? — трирема в Средиземно море, който изведнъж получава заповед да замине на север; пресича набързо Галия; командувайки някой от тези съдове, които римските легионери — те сигурно са били много сръчни хора — са строели очевидно със стотици за месец или два, ако, разбира се, вярваме в това, което четем. Представете си го тук — на края на света, сред море с цвета на олово, под небе с цвета на дим, който пътува с кораб, подобен на хармоника, нагоре по тази река. Пясъчни брегове, блата, гори, диваци — никаква храна, подходяща за цивилизован човек, никаква вода за пиене освен водата на Темза. Никакво фалернско вино, никакво слизане на брега. Тук-там военен лагер, захвърлен сред пустошта, като игла в копа сено — студ, мъгли, бури, болести, заточение и смърт; смърт, която дебне във въздуха, във водата, в горите. Да, той е устоял. Без съмнение е устоял, без да мисли много, а по-късно може би се е хвалил с това, което е преживял. Той е бил достатъчно силен, за да срещне мрака. А може би го е крепяла надеждата, че ще бъде прехвърлен скоро във флотата на Равена, ако е имал добри приятели в Рим и ако преживее ужасния климат. Или помислете си за някой млад, възпитан гражданин в тога, който е загубил може би на комар и дошъл тук като придружител на префект или бирник, или дори търговец, за да спечели пари. Слиза в някое блато, тръгва на поход през горите и в някой лагер във вътрешността изведнъж започва да чувствува, че варварщината, късната (абсолютната) варварщина, го огражда отвсякъде — тайнственият живот на пустинята, който надига глава в гората, в пустошта, в сърцата на варварите. Никой не го посвещава в тази тайна. Той трябва да живее сред неразгадаемото, което е и отвратително. А в същото време върху него започва да действува магията. Магията на отвращението, разбирате, нали? Представете си растящото съжаление, копнежа за бягство, безпомощното отвращение, отстъплението, омразата.
Той млъкна.
— Имайте предвид — започна Марлоу отново и повдигнал ръка с обърната нагоре длан, с крака, прибрани пред себе си, приличаше на Буда, проповядващ в европейски дрехи, без лотосов цвят, — обърнете внимание: никой от нас не би се почувствувал така. Спасява ни нашата експедитивност — нашата преданост към експедитивността. Но онези хора не са притежавали това качество. Те не са били заселници; тяхното управление е било само грабеж и нищо повече. Те са били завоеватели, а за това е нужна груба сила, с която не можеш да се хвалиш, когато я имаш, защото силата е само една случайност — резултат от слабостта на другите. Те са грабили заради плячката. Това е било просто обир с насилие, убийство в огромни размери и хората са се хвърляли в него слепешката — както подхожда на тези, които трябва да победят мрака. Завоюването на земята, което обикновено означава да отнемеш нещо от други, които имат различен цвят на кожата, или малко по-плоски носове от нашите, е грозно, когато се вгледаш в него. Само идеята го спасява. Идеята, скрита в него; не сантиментална преструвка, а идея; не егоистична вяра в идеята — а нещо, което можеш да издигнеш на пиедестал, да му се кланяш и да му принасяш жертви…
Той спря. По реката се плъзгаха пламъчета, зелени пламъчета, бели пламъчета, които се гонеха, настигаха, пресичаха и след това се разделяха бързо или бавно. В тъмнеещата нощ животът на големия град течеше по безсънната река. Ние продължавахме да гледаме, да чакаме търпеливо — само това ни оставаше до прилива; но след дълго мълчание, когато Марлоу изрече колебливо:
— Вероятно си спомняте, че веднъж за кратко време плавах по река — ние разбрахме, че ни е съдено, преди да дойде приливът, да чуем историята на някаква странна преживелица.
— Няма да ви отегчавам с това, което стана с мен — поде отново той, като показа с тази забележка слабостта на много разказвачи, които често не съзнават какво най-много искат да чуят слушателите им; — и все пак, за да разберете какво въздействие упражни върху мен преживяното, трябва да знаете как отидох там, какво видях, как стигнах по реката до мястото, където за първи път се срещнах с онзи нещастник. Това бе най-затънтеното място и връхна точка на преживелиците ми. Сякаш то освети всичко, което ме заобикаляше — а също и мислите ми. Беше достатъчно мрачно преживяване — и тъжно, — не необикновено, нито пък много ясно. Не, не много ясно. И все пак то сякаш излъчваше някаква светлина.
По това време току-що се бях завърнал в Лондон, след като бях плавал дълго из Индийския и Тихия океан и Китайските морета — бях прекарал достатъчно дълго в Ориента, шест години или нещо подобно. Мотаех се и ви пречех да работите, като ви идвах на гости, сякаш ми бе възложена небесната мисия да ви цивилизовам. За известно време това ми бе приятно, ала твърде скоро започнах да се изморявам от почивката. Започнах да си търся кораб, а вероятно това е най-трудната задача на света. А корабите дори не поглеждаха към мен. Изморих се и от тази игра.
Когато бях малко момче, изпитвах страст към географските карти. С часове можех да гледам Южна Америка, Африка или Австралия и да се опивам от славата на изследователите. По това време на картата имаше много празни места и когато видех някое особено привлекателно (но те всички изглеждат така), слагах пръста си на това място и казвах, че ще отида там, когато порасна. Помня, че Северният полюс бе едно от тези места. Там още не съм ходил и сега едва ли ще отида. Очарованието му е пресъхнало вече. Другите места бяха пръснати от двете страни на екватора (околовръст), в най-различни географски ширини из двете полукълба. В някои съм бил… Е, сега няма да говорим за това. Но имаше едно място, най-голямото, най-празното, така да се каже — за което жадувах най-много.
Наистина по онова време то не беше вече празно. От детството ми то се бе пълнило с реки, езера и имена. Бе престанало да бъде празно бяло петно, пропито с очарователна загадъчност, за което едно момче може само да мечтае. То бе станало място на мрака. Но там течеше една река, огромна река, която се виждаше на картата и която приличаше на грамадна змия, с глава в морето, с тяло над обширната страна и с опашка, потънала в недрата на земята. Когато гледах картата във витрината на някой магазин, тя ме хипнотизираше, както змия може да хипнотизира птичка. Малка глупава птичка. Тогава си спомних, че един голям концерн, една компания търгуваше по тази река. По дяволите! — помислих си аз. Те не могат да търгуват без плавателни съдове! Параходи! Защо не опитам да стана капитан на един от тях! Продължих да вървя по Флийт Стрийт и не можех да се освободя от тази мисъл. Змията ме бе хипнотизирала.
Става дума за един европейски концерн, за една търговска компания; но аз имах много роднини, които живееха в Европа, защото, казват, там било по-евтино и не толкова отвратително, както изглежда.
Със съжаление трябва да си призная, че започнах да им досаждам. Това бе ново и за мен. Не бях свикнал да получавам нещата по този начин. Дотогава винаги бях следвал пътя си и бях стигал със собствените си крака, където поискам. Сам не бих повярвал, че съм способен на това. Но, както разбирате, чувствувах, че трябва да отида там на всяка цена. И така, започнах да им досаждам. Мъжете казваха „Млади момко“ и не правеха нищо. След това, няма да повярвате, опитах с жените. Аз, Чарли Марлоу, накарах жените да ми намерят работа. Небеса! Ясно ви е, че тази идея ме тласкаше към това. Имах леля, мила, въодушевена душа. Тя ми писа: „Чудесно! Готова съм да направя всичко за теб. Идеята е блестяща. Познавам съпругата на една високопоставена личност в администрацията, а също и един човек, който има голямо влияние пред…“ Тя бе решила да стори всичко възможно, за да ме назначат капитан на речен параход, щом желая това.
Разбира се, получих назначението си, получих го много бързо. Оказа се, че един от капитаните на Компанията бил убит в сблъсък с туземци. И така, щастието ми се усмихна и аз изпитах още по-силно желание да замина. Месеци, месеци по-късно, когато се бях опитал да открия тленните останки на предшественика си, разбрах, че спречкването започнало заради някакви кокошки. Да, две черни кокошки. Фреслевен — това бе името на човека, датчанин; той решил, че е излъган в пазарлъка, отишъл на брега и започнал да налага с пръчка вожда на селото. Никак не бях изненадан да чуя това, а също и уверението, че Фреслевен бил тих и кротък като божа кравичка. Сигурно е така; но след като бил там от няколко години, в служба на благородното дело, и той вероятно е почувствувал нуждата най-накрая да изяви самоуважението си по някакъв начин. Следователно набил безмилостно стария негър, докато голяма тълпа местни жители наблюдавали изумено сцената. Най-сетне някой, вероятно синът на вожда, отчаян от писъците на стареца, замахнал нерешително с копието си към белия човек и, разбира се, копието потънало между ключиците му. След това цялото население избягало в гората в очакване на всякакъв род беди. От друга страна, параходът, на който Фреслевен бил капитан, също изпаднал в паника и вдигнал котва под командата на механика. Никой не се бе заинтересувал за тленните останки на Фреслевен до момента, в който заех неговото място. Разбира се, не можех да оставя така тази работа. И когато удобният случай ми даде най-накрая възможност да се срещна с предшественика си, тревата, избуяла между ребрата му, бе скрила костите. Всичко стоеше на мястото си, както е било преди. Никой не се бе докоснал до свръхестественото същество след смъртта му. Селото бе опустяло, колибите зееха черни и изгнили сред порутените плетове. Това бе наистина нещастие. Хората бяха изчезнали. Див ужас бе разпръснал мъже, жени и деца из джунглата и те не бяха се завърнали повече. Нито пък узнах какво бе станало с кокошките. Вероятно делото на прогреса бе обсебило и тях. Както и да е, получих назначението си поради този славен епизод.
Започнах да се приготовлявам трескаво и след четиридесет и осем часа вече прекосявах Ламанша, за да се представя на работодателите си и да подпиша договора. След няколко часа пристигнах в един град, който винаги ми е напомнял бяла гробница. Вероятно предубеждение. Лесно открих канторите на Компанията. Тя бе най-голямата фирма в града и всички говореха за нея. Тя щеше да управлява цяла задморска империя и търговията щеше да й донесе несметни богатства.