Тясна и пуста улица, потънала в дълбока сянка. Високи къщи, безброй прозорци с венециански капаци, мъртва тишина, трева, покълнала между камъните, внушителни арки за каляски отляво и отдясно, грамадни двойни врати, които стояха полуотворени. Промъкнах се през една от тези пролуки, качих се по изметено и голо стълбище, безжизнено като пустиня, и отворих първата врата, която ми попадна. Две жени, едната пълна, а другата слаба, седяха на столове със сламени дъна и плетяха черна вълна. Слабата стана и тръгна право към мен, като продължаваше да плете с наведени очи — и тъкмо когато реших да се отместя от пътя й, тя застана неподвижно и ме погледна така, сякаш бе сомнамбул. Дрехата й беше проста, тя се обърна безмълвно и ме въведе в чакалнята. Казах името си и се огледах. Чамова маса в средата, прости столове, наредени покрай стените, в един край голяма лъскава географска карта, нашарена с всички цветове на дъгата. На нея се виждаше много червено — приятен цвят по всяко време, защото човек знае, че там се върши истинска работа; страшно много синьо, малко зелено, петна оранжево и на източния бряг едно мораво петно, което показваше къде веселите пионери на напредъка пият също тъй весело бирата си. Но аз нямаше да отида там. Заминавах за жълтата част. Точно в средата. Там беше реката — омайваща, смъртоносна — като змия. О! Отвори се една врата и белокоса секретарска глава се появи със състрадателен израз на лицето, а след това костелив показалец ме покани в светилището. Светлината бе неясна, в средата се мъдреше тежко бюро. Зад бюрото се появи някаква бледа тлъста фигура в сюртук. Самият големец! Както го прецених, той беше средно висок човек, който си играеше с пет-шест милиона. Ръкувахме се, той промърмори нещо и остана доволен от моя френски. Bon voyage17.
След четиридесет и пет секунди се озовах отново в чакалнята при състрадателния секретар, който, изпълнен с униние и съчувствие, ми даде да подпиша някакъв документ. Мисля, че между другото се задължих да не разкривам никакви търговски тайни. Няма да ги разкрия.
Започнах да се чувствувам малко неспокоен. Знаете, че не съм свикнал с такива церемонии, а в атмосферата имаше наистина нещо зловещо. Сякаш бях посветен в някакъв заговор — не зная. Нещо не съвсем редно; и ми се прииска да се махна оттук. Във външната стая двете жени плетяха трескаво черната вълна. Пристигаха хора и по-младата сновеше напред-назад, за да ги въвежда. Старата седеше на стола си. Плоските й чехли бяха подпрени на малко столче за крака, а в скута й почиваше котка. На главата си имаше бяла колосана шапчица, на едната й страна се чернееше брадавица, а на края на носа й висяха очила със сребърни рамки. Тя ме погледна над тях. Равнодушното спокойствие на този поглед ме разтревожи. В този миг водеха двама младежи с весели и глупави лица и тя им хвърли същия бърз поглед на равнодушна мъдрост. Сякаш знаеше всичко за тях и за мен. Овладя ме зловещо чувство. По-късно там, далеч, си спомнях често тези две жени, които пазеха Вратата на мрака, плетяха черна вълна, като за саван, едната въвеждаше, непрекъснато въвеждаше хора в неизвестното, а другата оглеждаше радостните и глупави лица с равнодушните си старчески очи. Стара плетачко на черна вълна. Ave! Morituri te salutant. Малцина от тях я виждаха повторно.
Предстоеше и посещение при лекаря. „Чиста формалност“ — ме увери секретарят, като си даваше вид, че взема живо участие във всичките ми митарства. От горния етаж се появи млад човек, който носеше шапката си, килната над лявото око: предполагам, че бе чиновник — сигурно е имало чиновници в компанията, при все че къщата бе тиха, като че ли се намираше в града на мъртвите, — и ме поведе. Видът му бе запуснат и опърпан, мастилени петна се синееха по ръкавите на палтото, вратовръзката му бе голяма и бухнала под брадата с форма на носа на стар ботуш. Бяхме подранили за лекаря и аз предложих да се почерпим, след което той стана изведнъж много сърдечен. Пиехме вермута си, а той славословеше Компанията. По едно време изразих небрежно изненадата си от това, че не заминава. Изведнъж той се вледени. „Не съм такъв глупак, какъвто изглеждам“ — казал Платон на учениците си — промълви той мъдро и изпи чашата си с подчертана решителност, след което станахме от масата.
Старият лекар ми премери пулса, като очевидно си мислеше за нещо друго. „Чудесен, чудесен е за там!“ — промърмори той, а след това с оживление ме попита дали ще му позволя да ми премери главата. Доста изненадан, аз казах: „Да!“. Тогава той извади нещо като шублер и взе измеренията ми отпред, отзад и отвсякъде, като през цялото време внимателно си водеше бележки. Той беше небръснат, дребен човек, с износено палто от габардин, с пантофи и аз реших, че е безобиден глупак. „В интерес на науката винаги моля за разрешение да измеря черепите на тези, които заминават за там“ — каза той. „И също, когато се завръщат?“ — попитах аз. „О, аз не ги виждам повторно.“ И добави: „Още повече че в черепа настъпват изменения. Разбирате, нали?“ — усмихна се той, сякаш това бе някаква шега. „Значи, вие заминавате за там. Чудесно. Интересно!“ Погледна ме изпитателно и отново си отбеляза нещо. „Имате ли луди в семейството ви?“ — попита с безразличен делови глас. Много се разсърдих. „И този въпрос ли е в интерес на науката?“ „Би било — каза той, без да обръща внимание на раздразнението ми — интересно за учения да наблюдава умствените промени в отделния човек на самото място, но…“ „Да не би да сте психиатър?“ — прекъснах го аз. „Всеки лекар би трябвало да е по малко“ — отговори този оригинал, без ни най-малко да се смути. „Съществува една теория и вие, господата, които заминавате за там, трябва да ми помогнете да я докажа. Това е моят дял от облагите, които ще пожъне страната ми, сдобила се с такава великолепна колония. Богатството оставям на другите. Извинете за въпросите ми, но вие сте първият англичанин, когото имам възможност да наблюдавам…“ Побързах да го уверя, че аз ни най-малко не съм типичен. „Ако бях такъв — казах аз, — сега нямаше да разговарям с вас. А това, което казвате, е вероятно погрешно.“ Той отговори със смях: „Избягвайте раздразнението повече от слънцето. Сбогом. Как казвате на английски — гуд бай? Е добре, гуд бай. Сбогом. В тропиците преди всичко трябва да запазим спокойствие…“ И ме предупреди, като вдигна пръст: „Du calme, du calme. Adieu.“18
Оставаше ми само едно — да се сбогувам с чудесната си леля. Тя ликуваше. Пих чай, последната чаша истински чай за много дълго време — в стая, която изглеждаше така, както бихте си представили гостната на една дама, и там говорихме дълго и спокойно до камината. По време на този поверителен разговор ми стана ясно, че съм бил представен пред съпругата на големеца и бог знае пред колко още други хора като изключително и надарено същество — невероятна находка за Компанията, — човек, какъвто не се среща всеки ден. Боже мой! Щях да командувам речно корабче с парна свирка. Стана също ясно, че съм един от работниците с капитал. Разбирате, нали? Нещо като посланик на светлината. Нещо като апостол от по-низша категория. По това време тези глупости се ширеха из печата и в частни разговори и чудесната жена, която живееше сред водовъртежа на тази измама, бе буквално не на себе си. Тя говореше за това, че е „необходимо да се отучат милиони невежи човешки същества от ужасиите им навици“, докато накрая се почувствувах съвсем неловко. Осмелих се да забележа, че Компанията е създадена да трупа печалби.
„Забравяш, скъпи Чарли, че работникът е достоен за своето възнаграждение!“ — каза тя оживено. Странно как жените не разбират истината. Те живеят в своя собствен свят и нищо друго не прилича на него. Този свят е прекалено красив и ако те трябва да го изградят, той ще рухне преди първия залез. Някой объркан факт, с който ние, мъжете, живеем доволно от сътворението на света, ще изскочи и ще събори цялата постройка.
След това тя ме прегърна, каза ми да нося фланелено бельо и да пиша често и т.н., и аз тръгнах. На улицата, не зная защо, ме обхвана особеното чувство, че съм мошеник. Странно бе, че аз, който преди бях тръгвал за най-далечни краища на света за двадесет и четири часа, замисляйки се по-малко от всеки тръгнал да пресича улицата, преживях миг — не бих казал на колебание, но на известно сепване пред това обикновено назначение. Най-добре ще го обясня, ако ви кажа, че за миг изпитах чувството, като че вместо към сърцето на един континент се отправям към сърцето на земята.
Заминах с френски параход, а той спираше във всяко загубено пристанище, доколкото можех да разбера, с единствената цел да остави на брега войници и митнически чиновници. Наблюдавах брега. Да наблюдаваш морския бряг, когато той се плъзга покрай кораба, е все едно да съзерцаваш неразгадаема загадка. Ето го пред вас — усмихнат, намръщен, примамващ, великолепен, нисък, блудкав или див, но винаги обкръжен с безмълвен шепот: „Ела и виж сам!“ Този бряг бе почти безличен, сякаш все още в процес на сътворяване, с еднообразен и мрачен вид. Краят на исполинската джунгла, толкова тъмнозелена, че изглеждаше почти черна, опасана с белите крайбрежни вълни, минаваше непосредствено покрай синьото море, чийто блясък бе приглушен от пълзящи мъгли. Слънцето печеше жестоко и земята искреше и изпускаше капки пара. Тук-таме се виждаха сивобелезникави петънца, скупчени до белите вълни на морето, над които се вееше флаг. Многовековни селища, като карфици върху девствената шир. Ние продължавахме, спирахме, оставяхме войници; продължавахме, оставяхме митничари да събират такси в тази страшна пустош и да живеят под ламаринен навес с развято знаме; оставяхме още войници — вероятно да пазят митничарите. Някои, както чувах, намирали смъртта си в прибоя край брега, но никой не се интересуваше от това. Просто ги захвърляха там, а ние продължавахме. Всеки ден брегът изглеждаше все същият, сякаш стояхме неподвижно; но минавахме покрай различни търговски пунктове — с имена като Големия Басан, Малкият Попо; имена, сякаш взети от долнопробен фарс, разиграван на зловещ фон. Безделието ми на пътник, самотата ми сред тези хора, с които нямах нищо общо, мазното лениво море и неизменната мрачност на брега сякаш ме криеха от истината и ме държаха в плен на някаква тъжна и безсмислена измама. Гласът на прибоя бе истинско удоволствие, като гласа на роден брат. Той беше естествен. Знаеше защо съществува, имаше смисъл. От време на време някоя лодка от брега ни връщаше за миг към действителността. Караха я винаги черни мъже. Отдалеч се виждаше блясъкът на бялото в очите им. Те викаха и пееха, а телата им се обливаха в пот. Лицата на тези хора бяха като чудновати маски; те имаха кости, мускули, неудържима жизненост, напрегната енергия в движенията, която бе естествена и истинска като прибоя край техния бряг. Те не търсеха извинение, че са тук. Беше много приятно да ги наблюдава човек. За известно време имах чувството, че съм все още част от свят на неизкривени факти; но това чувство не продължи дълго; винаги се случва нещо, което да го прогони. Спомням си, че веднъж се приближихме до военен кораб, пуснал котва недалеч от брега. А там нямаше дори и навес. Корабът обстрелваше джунглата. Французите водеха една от войните си в този район. Бойното знаме на кораба висеше като дрипа, дулата на шестинчовите оръдия стърчаха над ниския корпус; мазното и мръсно течение поклащаше лениво кораба и люлееше тънките му мачти. В безкрайното, пусто пространство от земя, небе и вода параходът стоеше неразгадаем и стреляше по цял един континент. Едно от шестинчовите оръдия гръмваше, малък пламък се изскубваше и изчезваше, разпръскваше се бяло облаче дим, мъничък снаряд изохкваше слабо — и нищо не ставаше. Нищо не можеше да стане. Тази дейност беше безумна и тази гледка представляваше печална комедия. Не изгубих това чувство и когато някой на палубата се опита да ме увери, че там се намирал лагер на местни жители — той ги нарече врагове! — скрити някъде на брега.
Предадохме пощата на военния параход (чух, че хората на този самотен кораб умирали по трима на ден от треска) и продължихме пътя си. Спряхме на още няколко места с фарсови имена, където се виеше веселият танц на смъртта и търговията в неподвижния, миришещ на пръст въздух като в претоплена катакомба; плавахме покрай безформения бряг, пазен от страшния прибой, сякаш самата природа искаше да пропъди нашествениците; влизахме и излизахме от реки, от течения на смъртта и живота, чиито брегове тънеха в кал, чиито гъсти като тиня води навлизаха в разкривени лесове, а те се гърчеха пред нас в безсилно отчаяние. Никъде не спряхме достатъчно дълго, за да получим подробно впечатление, но постепенно ме обхвана чувство на неясна и потискаща почуда. Сякаш това пътешествие бе морно поклонничество, някакъв свят от кошмари.
Бяха изминали повече от тридесет дни, когато зърнах устието на голямата река. Пуснахме котва до седалището на властите. Но работата ми щеше да започне двеста мили по-нагоре по реката. Затова веднага се приготвих да потегля към някакво населено място, отдалечено на тридесет мили от устието.
Пътувах с малък морски параход. Капитанът беше швед и след като разбра, че съм моряк, ме покани на мостика. Той бе млад човек, слаб, рус и намръщен, с права коса, който влачеше краката си, като вървеше. Когато напускахме малкия жалък кей, той посочи презрително с глава към брега. „Там ли живеете?“ — попита. Аз казах „да“. „Хубава пасмина са тия правителствени чиновници, нали?“ Той продължи, като говореше английски точно и жлъчно. „Странно е какво могат да вършат някои хора за няколко франка на месец. Интересно, какво ли ще стане с тях, когато отидат във вътрешността на страната?“ Аз му казах, че се надявам скоро да разбера това. „Така ли? — възкликна той, като продължи да гледа зорко напред. Не бъдете толкова сигурен. И продължи: Завчера прибрах един човек на кораба. Беше се обесил. И той беше швед.“ „Обесил се! Но защо?“ — извиках аз. Той продължи да гледа напред. „Кой знае? Не могъл да понесе слънцето или може би страната.“
Най-сетне стигнахме до завой в реката. Изникна скала, след това могили от изровена земя на брега, къщи върху хълм, други къщи с железни покриви, пръснати сред пустошта на някакви разкопки или прилепени към склона. Над това опустошение бумтеше непрекъснато реката. Множество хора, повечето черни и голи, се движеха като мравки напред-назад. Дървен кей се врязваше дълбоко в реката. Ослепително слънце удавяше тази гледка във внезапни изблици от блясък. „Това е лагерът на вашата компания — каза шведът и посочи три дървени постройки като казарми, разположени на скалистия склон. — Там ще ви изпратя вещите. Четири парчета, нали? Сбогом.“
Натъкнах се на един котел, който се търкаляше из тревата, след това открих пътека нагоре по хълма. Пътеката се отбиваше встрани заради скалите, а също така заради един малък железопътен вагон, който лежеше върху покрива си и колелата му стърчаха във въздуха. Едно от тях липсваше. Вагончето изглеждаше мъртво, като труп на животно. Видях още няколко гниещи машини, а също цяла камара ръждясали релси. Отляво на пътеката се чернееха няколко дървета и хвърляха сянка, в която някакви тъмни същества се движеха с мъка. Премигах, пътеката бе стръмна. Отдясно изсвири клаксон и черните хора се разбягаха. Тежък, приглушен взрив разтърси земята. Изскочи облаче дим и това бе всичко. Никаква промяна не се появи по лицето на скалата. Строяха железопътна линия. Скалата не пречеше; но безсмислените взривове бяха единствената работа, която се вършеше там.
Слаб шум от триене на метал ме накара да обърна глава. По пътеката се изкачваха в индийска нишка шестима черни мъже. Те се движеха изправено и някак тромаво. Носеха малки кошници, пълни с пръст, върху главите си и този шум звучеше в такт със стъпките им. Около кръста си носеха завързани черни парцали, чиито краища се люлееха като опашки. Можех да преброя ребрата им, ставите на крайниците им приличаха на възли от въже; всеки един от тях носеше на врата си желязна яка и всички бяха свързани с обща верига, чиито краища се люлееха и издаваха ритмичен звук. Друг взрив от скалата ме накара изведнъж да си спомня военния кораб, който стреляше по цял един континент. Това бе същият зловещ глас; но тези хора не можеха да бъдат врагове по никакъв начин. Бяха ги нарекли престъпници и разгневеният закон, неразгадаема загадка, връхлетяла от морето, ги бе настигнал също като разбиващите се снаряди. Хлътналите им гърди дишаха на пресекулки, страшно разширените им ноздри трепереха, а очите им гледаха втренчено с каменно безжизнен поглед нагоре по хълма. Те минаха на шест стъпки от мен, без да ме погледнат, с мъртвешкото безразличие на нещастни туземци. Зад тези сурови лица един от приобщените, резултат на новите сили, които действуваха сега, вървеше унило, хванал пушката си през средата. Носеше куртка, на която липсваше едно копче, и когато видя бял човек по пътеката, той прибра бързо оръжието към рамото си. Това бе чисто и просто благоразумие, тъй като белите много си приличаха отдалеч и той не знаеше кой съм. Успокоен, с широка негодяйска усмивка, той хвърли поглед към затворниците, сякаш искаше да ме приобщи към себе си и да ми се довери. В края на краищата аз също бях част от великото, възвишено и справедливо дело. Вместо да тръгна нагоре, обърнах се и започнах да слизам наляво. Исках да изгубя каторжниците от погледа си, преди да се изкача на хълма. Знаете, че не съм особено чувствителен; налагало ми се е да удрям, за да отблъсвам удара. Налагало ми се е да се съпротивявам и понякога да нападам: това е единственият начин да се съпротивяваш — без оглед на цената, според изискванията на условията, в които съм попаднал. Виждал съм дявола на насилието, дявола на алчността и дявола на знойното желание; кълна се в звездите, това бяха силни, страстни, червенооки дяволи, които блъскаха и гонеха хората, казвам ви, хората. Но сега, на този хълм, аз усетих, че в ослепителната слънчева светлина на тази земя ще се срещна и опозная с мекушавия, лъжлив, слабоок дявол на едно хищническо и безжалостно безумие. Колко коварен може да е той, щях да разбера след няколко месеца и хиляди мили нагоре по реката. За миг стоях ужасен, сякаш от някаква поличба. Най-накрая слязох от хълма и тръгнах косо към дърветата, които бях видял.