Заобиколих огромна дупка, изкопана на хълма, предназначението на която не можах да разгадая. Но тя не бе нито каменна кариера, нито пясъчна. Просто дупка. Може би бе свързана с великодушното желание да се намери някаква работа на престъпниците. Не зная. След това едва не хлътнах в една много тясна урва, която се извиваше като белег от рана върху хълма. Долу, на дъното, лежаха множество нахвърляни отводнителни тръби за селището. Всички бяха счупени. Това бе безсмислено разхищение. Най-после се намерих под дърветата. Целта ми беше да походя малко на сянка; но там веднага изпитах чувството, че съм навлязъл в последния кръг на ада. Бързеят на реката бе наблизо и непрекъснатият, монотонен, стремглав, остър шум на водата изпълваше тъжната тишина на леса, където не се чуваше друг звук и където не потрепваше лист, сякаш главоломната бързина на въртящата се земя бе станала изведнъж осезаема.
Между дърветата, облегнати на стволовете, придържайки се към земята, в полумрака клечаха, лежаха и седяха черни същества във всички пози на страданието, омаломощени и отчаяни. На скалата избухна нова бомба, последвана от лек трепет на земята под краката ми. Работата продължаваше. Работа! А това бе мястото, където някои от работниците се бяха оттеглили да умрат.
Те умираха бавно — това бе ясно. Те не бяха врагове, не бяха престъпници, сега не бяха дори земни същества — а черни сенки на болест и глад, които лежаха в безпорядък сред зеления мрак. Докарани от всички части на брега с цялата законност на договорите, захвърлени сред ужасни условия, хранени с непривична храна, те се разболяваха, преставаха да работят, а след това им разрешаваха да изпълзят, колкото да умрат. Тези мъртвешки сенки бяха свободни като въздуха — и почти толкова плътни. След малко започнах да различавам блясъка на очите им в мрака на дърветата. Поглеждайки надолу, видях едно лице до ръката си. Черните кости се облягаха на дървото, клепачите бавно се отвориха и хлътналите очи ме погледнаха, огромни и празни, след това в дълбочините на зениците блесна сляпо, бяло пламъче и бавно изгасна. Човекът изглеждаше млад, почти момче. Но знаете, че е трудно да се определи възрастта им. Можех само да му предложа сухари от шведския кораб, от които имах още в джоба си. Пръстите бавно стиснаха сухара, без друго движение и без друг поглед. Той бе вързал бял конец около врата си. Защо? Къде го бе намерил? Какво представляваше този конец? Значка, украшение, магия, заклинание? Свързана ли бе някаква мисъл с него? Конецът изглеждаше чудноват около черния му врат, този бял конец от задморските земи.
До същото дърво седяха още два вързопа остри кости със свити колене. Единият от тях, с брада подпряна върху коленете, гледаше втренчено по един ужасен и ужасяващ начин, без да вижда. Другият призрак бе облегнал назад главата си, сякаш сразен от тежка умора; останалите лежаха, покосени сякаш от сеч или чума. Докато стоях обезумял от ужас, едно от тези същества се изправи на колене и запълзя на четири крака към реката да пие вода. То лочеше от ръката си, след това седна на слънцето, кръстоса крака и не след дълго къдравата му глава увисна на гърдите.
Не можех да се скитам повече из този полумрак и бързо се отправих към лагера. Близо до постройките срещнах бял човек, така необикновено елегантен, че в първия миг го помислих за привидение. Видях висока, колосана яка, бели маншети, сако от светла алпака, снежнобели панталони, чиста вратовръзка и лъснати ботуши. Без шапка. Косата — вчесана на път, намазана с брилянтин, под чадър на зелени ивици в едната бяла ръка. Той бе поразителен и зад ухото си бе затъкнал перодръжка.
Ръкувах се с това чудо и разбрах, че е главният счетоводител на компанията и че цялото счетоводство се извършвало в този лагер. Той бил излязъл за миг „да подиша малко чист въздух“. Изразът прозвуча невероятно странно с намека си за заседнал чиновнически живот. Не бих споменал изобщо тази среща, ако тогава не бях чул за първи път името на човека, така неразривно свързан със спомените ми от онова време. Още повече че изпитах уважение към този екземпляр. Да, уважение към яката му, към огромните му маншети, сресаната му коса. Неговият вид наистина напомняше бръснарски манекен, но в ужасната безнравственост на тази земя той бе запазил външността си. А това говореше за силна воля. Колосаната му яка и нагръдник бяха постижение на твърдия му характер. Той бе прекарал тук почти три години; по-късно не се въздържах и го попитах как бе успял да поддържа така бельото си. Той се изчерви съвсем слабо и отговори скромно: „Научих една туземка в лагера. Беше много трудно, тя ужасно мразеше тази работа.“ Наистина този човек бе постигнал нещо. По същия начин бе грижлив към документите в счетоводството, което поддържаше в изряден вид.
Всичко останало в лагера бе истински хаос — началници, предмети, постройки.
Група страшни негри с изкривени крака пристигаха и заминаваха; към дълбочината на мрака течаха стоки, лошокачествена памучна басма, мъниста и медна жица, а в замяна на това се стичаше безценната слонова кост.
Наложи се да чакам в лагера десет дни — цяла вечност. Живеех в колиба на двора, но за да не гледам хаоса, понякога влизах в кантората на счетоводителя. Тя бе построена от дъски и така лошо сглобена, че когато той се навеждаше над високото си бюро, по него играеха от глава до пети тесни ивици слънчева светлина. Нямаше нужда да отваря големия капак на прозореца. Тук също бе горещо; огромни мухи, които не жилеха, а просто режеха, бръмчаха адски. Обикновено седях на пода, а той с безупречната си външност (бе дори леко парфюмиран), кацнал на високия си стол, пишеше ли, пишеше. Понякога ставаше да се раздвижи. Когато внасяха в кантората походно легло с болен, някой агент от вътрешността на страната, той проявяваше кротко раздразнение. „Стенанията на тази болна особа — казваше той — ме разсейват. И без това е много трудно да не правя грешки в този климат.“
Един ден той каза, без да вдигне глава: „Без съмнение във вътрешността ще срещнете господин Курц.“ На въпроса ми кой е господин Курц, отговори, че бил първокласен агент. Като видя разочарованието ми от това сведение, добави бавно, като остави перото си на бюрото: „Той е много забележителна личност.“ Следващите ми въпроси изтръгнаха факта, че господин Курц оглавява понастоящем много важен търговски лагер, където се вади най-много слонова кост. „Изпраща толкова слонова кост, колкото всички други, взети заедно…“ Започна да пише отново. Болният се чувствуваше твърде зле, за да стене. Само мухите бръмчаха в замрелия покой.
Изведнъж се чуха гласове и шум от нозе. Бе пристигнал керван. Яростно гъмжило от грозни звуци избухна отвъд дъсчените стени. Всички носачи говореха едновременно и посред шумотевицата се чу тъжният глас на главния агент, който „отказваше да работи“ със сълзи в гласа си за двадесети път този ден… Счетоводителят бавно се надигна от стола си. „Каква ужасна врява“ — каза той. Тихо прекоси стаята, погледна болния, върна се и додаде: „Не чува нищо.“ „Какво! Да не е умрял?“ — попитах стреснато. „Не. Още не“ — отговори той с голямо самообладание. След това, като поклати глава към врявата на двора, прибави: „Когато човек трябва правилно да вписва цифри, започва да мрази тези диваци — да ги мрази до смърт.“ За миг се отдаде на мислите си. „Когато видите господин Курц — продължи той, — кажете му от мое име, че всичко тук — и погледна към бюрото си — е наред. Не обичам да му пиша. С нашите писмоносци човек никога не знае в чии ръце може да попадне писмото му. Например в централния лагер.“ Той ме изгледа втренчено с кротките си изпъкнали очи. „Курц ще отиде далеч, много далеч — започна отново. — Не след дълго ще заеме голям пост в администрацията. Там горе, в съвета в Европа, разбирате, нали?… Искат да го издигнат.“
След това продължи да работи. Шумът навън бе стихнал и на излизане аз се спрях на вратата. Сред монотонното бръмчене на мухите агентът, който си заминаваше за родината, лежеше пламнал от температура и безчувствен; другият, надвесен над книгите си, коректно вписваше цифри на съвършено коректни сделки; а петдесет стъпки под прага на вратата аз виждах неподвижните върхари на гората на смъртта.
Най-сетне на следния ден напуснах лагера с керван от шестдесет души. Чакаше ни път от двеста мили.
Не е необходимо да ви разказвам подробности от пътуването — пътеки, навсякъде пътеки. Утъпкана мрежа от пътеки, които браздяха пустата земя, провираха се през високата и изгоряла трева, през шубраци; те се изкачваха и слизаха по хладни урви, по каменисти нажежени хълмове и накрая самота, каква самота! Никъде никаква човешка душа, нито колиба. Населението бе отдавна избягало. Но представете си, че множество тайнствени негри, въоръжени с всякакъв вид оръжие, изведнъж започнат да сноват по шосето между Дийл и Грейвсенд и да ловят фермери наляво и надясно, за да им носят тежките товари. Сигурно и тогава всяка ферма и всяка къща наоколо много скоро ще се обезлюдят. Само че тук и жилищата бяха изчезнали. Въпреки това минах през няколко изоставени села. Има нещо по детски тъжно в развалините. Ден след ден бях следван от тропота на шестдесет чифта боси нозе, всеки чифт превит под тежестта на сто и двадесет килограма. Нощуване, хранене, сън, вдигане на лагера, поход. От време на време впрегнат носач спи вечен сън сред високата трева до пътеката, а до него лежат празната му кратунка за вода и дългата му тояга. Страшна тишина наоколо и навсякъде. Може би през някоя тиха нощ само се долавяше трепет на далечни тъпани, който изчезва и нараства, трепет огромен и нищожен; звук кобен, умоляващ, подстрекаващ и див — може би криещ такъв дълбок смисъл като звука на камбани в някоя християнска страна. Веднъж срещнах бял човек с разкопчана униформа да лагерува до пътеката край въоръжен ескорт от високи занзибарци, много гостоприемен и празнично настроен, да не кажа пиян. Грижел се за поддържането на пътя, заяви той. Не мога да твърдя, че видях някакъв път или някакво поддържане, освен ако тялото на негър на средна възраст с дупка от куршум в челото, в когото едва не се спънах три мили по-нагоре, би се смятало за постоянно подобрение на пътя. С мен пътуваше бял, не бе лош човек, но много пълен и с досадния навик да припада по горещите хълмове, които бяха отдалечени с мили от най-близката сянка или вода. Отегчително е да придържаш сакото си като сенник над главата на човека, докато той се свести. Не можах да се въздържа и веднъж го попитах защо въобще е дошъл тук. „Да натрупам пари, разбира се. Ти за какво мислиш, че съм дошъл?“ — каза той презрително. След това се разболя от треска и трябваше да го носим в плетена люлка, закачена на прът. А тъй като тежеше много, имах непрекъснати разправии с носачите. Те се дърпаха встрани, противяха се, бягаха и изчезваха с товарите си в нощта — истински бунт. Така една вечер произнесох реч на английски с помощта на жестове, които шестдесет чифта очи разбраха, и на следващата сутрин въжената люлка тръгна начело на колоната. След един час всичко се изтърси на земята в един храсталак — човекът, люлката, стоновете, одеялата. Истински ужас! Тежкият прът му бе протрил носа. Той много настояваше да убия някого, но наоколо нямаше и следа от носач. Припомних си стария лекар: „Би било интересно за учения да наблюдава умствените промени, в отделния човек на самото място.“ Имах чувството, че ставам интересен обект за научен експеримент. Но всъщност това няма връзка с разказа ми. На петнадесетия ден огромната река отново се ширна пред мен и аз влязох, накуцвайки, в централния лагер. Той бе построен на затънтено място, заобиколен от лесове и шубраци. От едната страна бе ограден с воняща кал, а на останалите три се издигаше невероятна ограда от тръстика. Вместо врата в оградата зееше дупка и още от пръв поглед ми стана ясно, че това предприятие се ръководи от някой мекушав, нещастен дявол. От зданията се появиха лениво бели мъже с дълги тояги в ръка. Те дойдоха да ме погледнат, а после изчезнаха някъде. Един от тях, дебел, лесно възбудим човек с черни мустаци, ми съобщи с голяма голословност и много отклонения, щом разбра кой съм, че параходът ми се намирал на дъното на реката. Новината ме смая. Какво? Как? Защо? О! Всичко било наред! Сам управителят бил там. Всичко било съвсем наред! Всички се държали великолепно! Великолепно! „Непременно — каза той много възбудено — трябва да отидете и да се срещнете веднага с главния управител. Чака ви!“
В момента не схванах истинското значение на крушението. Сега мога да го разбера, но всъщност не съм сигурен — дори никак. Във всеки случай историята бе твърде глупава — като си мисля сега за нея, — за да бъде естествена. И все пак… Но в момента погледнах на нея като на досадна неприятност. Параходчето бе потънало. Два дни преди това управителят тръгнал внезапно и набързо нагоре по реката. Параходчето се командувало от някакъв волнонаемен капитан и след три часа успели да разбият дъното му в камъните по реката и параходчето потънало до южния бряг. Запитах се какво ще правя сега, когато параходът ми бе пропаднал. Всъщност се оказа, че трябва да свърша много работа, за да го измъкна от реката. Започнах на следващия ден. Тази дейност, а също и поправката на параходчето, след като занесох частите му в лагера, ми отнеха няколко месеца. Първата ми среща с управителя бе любопитна. След като бях вървял двадесет мили сутринта, той не ме покани да седна. Цветът на лицето му, чертите, обноските, гласът му не правеха особено впечатление. Среден на ръст, с нормално телосложение. Очите му, най-обикновени сини очи, бяха особено студени и той гледаше с режещ и тежък като брадва поглед. На устните му се четеше неуловим потаен израз — нито усмивка, нито не; сега си я спомням, но не мога да я опиша точно. Ако това бе усмивка, тя бе несъзнателна, като че ли се появяваше само за миг, след като той бе казал нещо. Тя идваше като завършек на монолозите му, като печат върху думите, така че смисълът и на най-обикновеното му изречение ставаше съвършено неразгадаем. Той бе най-обикновен търговец, скитал се от млади години по тези места — и нищо повече. Подчиняваха му се, но той не събуждаше нито любов, нито страх, нито дори уважение. Само безпокойство. Точно така! Безпокойство. Не определено недоверие — чисто и просто безпокойство, нищо повече. Нямате представа колко ефектна може да бъде такава способност. Той не притежаваше гения на организатора, на инициативния човек, дори не разбираше нищо от ред. Това личеше от окаяното състояние на лагера. Не бе образован, нито пък умен. Длъжността си бе получил… как? Може би защото никога не се бе разболявал. Бе служил три пъти по три години тук… Защото цъфтящото здраве при общата разруха на организма на другите е само по себе си сила. Когато се прибирал за отпуск в родината, отдавал се на голяма разюзданост.
Разбрах това от случайните ми разговори с него. Той не бе създал каквото и да било, само можеше да поддържа рутината — нищо повече. Но бе забележителен. Бе забележителен с тайната си, която не ти позволяваше да разбереш какво властвува над този човек. Той никога не издаваше тайната си. Може би в него нямаше нищо. Това подозрение ме стресна — защото проверката бе невъзможна. Веднъж, след като разни тропически болести били съборили почти всички агенти в лагера, той казал: „Хората, които идват тук, не трябва да имат черва“ — и бе запечатал изказването си с обичайната си усмивка; сякаш тя бе врата към мрака, чийто властелин бе той. Човек можеше да си въобразява, че вижда това или онова — но печатът си оставаше. Когато веднъж по време на обеда постоянните разправии за старшинство на белите служители го ядосаха, той заповяда да се направи огромна кръгла маса, за която трябваше да се изгради специална постройка. Такъв бе стилът на лагера. Там, където стоеше той, бе първото място, а останалите не бяха никъде. Човек чувствуваше, че това е неотменимото му решение. Той не бе нито учтив, нито неучтив. Не говореше много. И позволяваше на своя „прислужник“ — дебел млад негър от брега — да се отнася с белите пред собствените му очи с предизвикателно нахалство.
Той започна да говори, щом ме видя. Бил съм се готвил прекалено дълго. Не можел повече да чака. Трябвало да тръгне без мен. Хората в лагерите нагоре по реката трябвало да бъдат сменени. След толкова много бавене той не знаел вече кой е умрял и кой не, нито пък как работели и т.н., и т.н. Не обърна никакво внимание на обясненията ми и като си играеше с парче червен восък, няколко пъти повтори, че положението е „много сериозно, много сериозно“. Носели се слухове, че един много важен лагер бил в опасност и че неговият ръководител, господин Курц, бил болен. Надяваше се, че това не е истина. Господин Курц бил… Почувствувах, че съм уморен, че ставам раздразнителен. „По дяволите Курц!“ — помислих си аз. Прекъснах го и му казах, че на брега съм чул вече за господин Курц. „А! Значи и на брега говорят за него!“ — промърмори той. След това поде отново, като ме уверяваше, че господин Курц бил най-добрият му агент, изключителен човек, от огромно значение за Компанията; следователно можех да разбера тревогата му. Бил „много, много неспокоен“. Наистина, той се въртеше непрекъснато, сякаш не го свърташе на стола, възкликваше: „А, господин Курц!“, счупи пръчката червен восък и за миг като че остана поразен от случилото се. След това пожела да знае „колко време ще ми трябва да…“ Отново го прекъснах. Разбирате, че бях гладен, стоях прав и почнах да ставам жлъчен. „Откъде да зная? — казах аз. — Още не съм видял развалината — сигурно няколко месеца.“ Целият разговор ми изглеждаше безплоден. „Няколко месеца — каза той, — да кажем, три месеца. Да. Би трябвало да стигне това време.“ Изскочих от колибата му (той живееше съвсем сам в глинена колиба с нещо като веранда) и промърморих на себе си какво мисля за него. Той бе глупак. По-късно си взех думите назад, когато осъзнах с каква голяма точност бе преценил времето, необходимо за ремонта на параходчето.