Залових се за работа още на следващия ден и, така да се каже, обърнах гръб на лагера. Само по този начин можех да удържа властта над основните моменти в живота ми. И все пак от време на време човек се обръща да хвърли поглед около себе си; и тогава виждах лагера и тези мъже, които се разхождаха безцелно в обляния от слънце двор. Понякога се питах какво значи всичко това. Те се скитаха с глупавите дълги геги в ръце като някакви обезверени поклонници, омагьосани и хванати в плен от изгнилата ограда. Думите „слонова кост“ кънтяха във въздуха, те се носеха като шепот, като въздишка, човек би казал, че тези хора се молеха на тях. Над всичко тежеше като мирис на труп дъхът на безумна алчност. Господи! Никога преди не бях виждал такъв недействителен свят. А извън лагера безмълвната пустош, която ограждаше това петънце върху земята, бе огромна и непобедима, като зло или като истина, търпеливо очакваща края на това невероятно нашествие.
Тези месеци! Но няма значение. Случиха се най-различни неща. Една вечер един навес от трева, пълен с цветна басма, мъниста и бог знае още какво, пламна изведнъж, така, сякаш земята се бе разтворила отмъстително, за да изгори този боклук. Аз си пушех спокойно лулата до разглобения параход и видях как всички заподскачаха в светлината като луди с високо вдигнати ръце. Дебел мустакат човек се втурна към реката с ламаринено ведро в ръка. Той ме увери, че всички „се държат великолепно, великолепно“, загреба половин ведро вода и изтича обратно. Забелязах, че ведрото е пробито. Тръгнах бавно към лагера. Разбира се, навесът бе изгорял като кутия кибрит. Нищо не можеше да се спаси. Пламъците бяха лумнали високо, бяха прогонили всички, бяха осветили всичко — и бяха изгаснали. Навесът представляваше купчина въглени, които все още пламтяха яростно. Наблизо биеха негър. Говореше се, че той бил причинил пожара. Той крещеше неистово. По-късно, след няколко дни, го видях да седи на сянка, много болен, и да се мъчи да се възстанови. След това стана и изчезна — джунглата го прибра в пазвата си, без звук и без следа. Като се приближих до пожара, застанах случайно зад гърба на двама души, които си говореха нещо. Чух да споменават името на Курц, а след това думите: „Да се възползуваме от този нещастен случай.“ Единият от тях бе управителят. Казах му „Добър вечер“. „Виждали ли сте някога такава… невероятна гледка?“ — отвърна той и отмина. Другият остана. Той бе много добър агент, млад, с обноски на джентълмен, малко сдържан, с разперена брадичка и нос като клюн. С другите агенти се държеше студено. А те от своя страна твърдяха, че е шпионин на управителя. Аз почти не бях разговарял с него. Разприказвахме се и след малко се отдалечихме от съскащото разорение. Той ме покани в стаята си, в главното здание на лагера. Запали клечка кибрит и аз забелязах, че този млад аристократ не само имаше тоалетна масичка с инкрустирано сребро по нея, но също и цяла свещ за свои нужди. Точно по това време само управителят имаше право на свещи. Местни рогозки покриваха глинените стени; копия, щитове и ножове висяха като трофеи. На този човек бе поверена задачата да прави тухли — така поне ми бяха казали; но в целия лагер нямаше нито една тухла, а той бе прекарал тук повече от година — в чакане. Изглежда, не можеше да произвежда тухли без нещо, но не зная точно какво — навярно слама. Както и да е, това нещо го нямаше тук и тъй като бе малко вероятно да пристигне от Европа, не ми стана ясно какво всъщност чакаше той. Може би някакво чудо. Така или иначе, всичките шестнадесет или двадесет поклонници чакаха нещо; честна дума, това занимание, изглежда, не им бе неприятно, ако се съди по начина, по който запълваха времето си, въпреки че само болести ги спохождаха. Те непрекъснато клюкарствуваха и злословеха един срещу друг по много глупашки начин. Над лагера се носеше заговорнически шепот, но, разбира се, от това не излизаше нищо. И заговорът бе недействителен, както всичко останало, като великодушната измама на цялото начинание, като разговорите им, управлението им, като преструвките им, че работят. Действително беше само желанието им да бъдат назначени в лагер, където има слонова кост, и да печелят проценти. Те интригантствуваха, клеветяха се и се мразеха поради процентите, но никой не би вдигнал и малкия си пръст за нищо, съвсем не. Небеса! Има нещо гнило в света, който позволява на един човек да открадне кон, докато друг не бива да поглежда дори оглавника. Направо открадва кон. Много добре. А друг погледне по особен начин оглавника и докарва до изстъпление и най-снизходителния светец.
Нямах представа защо бе решил да бъде любезен, но докато говорехме, изведнъж ми хрумна, че той се мъчи да открие нещо, да изкопчи нещо от мене. Непрекъснато споменаваше Европа, хората, които предполагаше, че са ми известни — разпитваше ме за познатите ми в града-гробница и т.н. Малките му слюдести очи горяха от любопитство, въпреки че се стараеше да изглежда надменен. В началото бях изумен, но много скоро на свой ред изпитах острото любопитство да узная какво точно иска да разбере от мен. Просто не можех да си представя какво у мен е събудило любопитството му. Беше ми приятно да гледам неговата озадаченост, тъй като наистина тялото ми бе пронизвано само от студени тръпки и не можех да мисля за нищо освен за нещастната история с параходчето ми. Бе очевидно, че той ме взе за безсрамен лъжец. Накрая се разсърди и за да скрие страшното си раздразнение, се прозина. Аз станах. В този миг забелязах малка маслена картина в рамка, която представляваше жена със завързани очи и със запален факел. Фонът беше мрачен, почти черен. Движението на жената бе царствено; а светлината от факела върху лицето й излъчваше нещо злокобно.
Картината ми направи силно впечатление. Той застана учтиво до мен, като държеше празна бутилка от шампанско (използувано като лекарство), със свещта, сложена в гърлото на бутилката. На въпроса ми той отговори, че господин Курц нарисувал картината в този лагер преди повече от година — докато чакал да замине за собствения си лагер. „Кажете ми, моля ви, кой е този господин Курц?“
„Управителят на вътрешния лагер“ — рече той кратко и отвърна очи. „Много ви благодаря — казах аз и се засмях. — А вие сте тухларят на централния лагер, всички знаят това.“ Събеседникът ми замълча за известно време. „Господин Курц е истинско чудо — каза накрая. — Посланик на милосърдието, науката, напредъка и дявол знае още какво. На нас са ни необходими — той започна да декламира внезапно — висока интелигентност, дълбоко съчувствие и целенасоченост за ръководство на делото, поверено ни от Европа.“ „Кой казва това?“ — попитах аз. „Всички — отговори той. — Някои дори го пишат; и така, Курц пристигна тук, особен човек, както знаете.“ „Защо да зная?“ — прекъснах го наистина изненадано. Той не ми обърна внимание. „Да. Днес той е ръководител на най-добрия лагер, следващата година ще стане помощник-управител, а след две години… Но, предполагам, знаете какво ще стане Курц след две години. Вие сте от новите — носители на добродетели. Същите хора, които го изпратиха специално, препоръчаха и вас. О, не казвайте «не». Вярвам на очите си.“ Изведнъж ми проблесна. Влиятелните познати на милата ми леля бяха направили неочаквано впечатление на този млад човек. Едва се сдържах да не се разсмея. „Изглежда, четете поверителната кореспонденция на Компанията“ — полюбопитствувах аз. Той не промълви нито дума. Беше много забавно. „Когато господин Курц стане главен управител — продължих строго, — няма да имате такава възможност.“
Той духна внезапно свещта и ние излязохме навън. Луната бе изгряла. Наоколо се движеха лениво черни фигури, които изливаха вода върху тлеещия съскащ огън, пара се виеше нагоре в лунната светлина, а пребитият негър стенеше някъде наблизо. „Това животно вдига такъв шум! — каза неуморимият мустакат човек, който се бе приближил до нас. — Пада му се. Престъпление — и наказание! Без милост, без милост! Това е единственият начин да предотвратим за в бъдеще всички пожари. Току-що казвах на управителя…“ Той забеляза събеседника ми и изведнъж се оклюма. „Още не сме в леглото — каза той с раболепно въодушевление. — Напълно естествено. Ха, ха! Опасност и — вълнение.“ След това изчезна. Аз тръгнах към реката, а другият ме последва. Чух жлъчна забележка, промълвена тихо: „Страхливци.“ На групи поклонниците ръкомахаха и разискваха, някои от тях с геги в ръце. Сигурен съм, че спяха с тях. Отвъд оградата джунглата се възправяше призрачна в лунната светлина и чрез неясното шумолене и звуците, които се чуваха в този жалък двор, тишината на земята проникваше в човешкото сърце със своята загадъчност, своето величие, с поразителната реалност на тайния си живот. Раненият негър изохка слабо някъде наблизо, а след това въздъхна така дълбоко, че аз се отдалечих с бързи стъпки. Изведнъж нечия ръка хвана моята. „Уважаеми господине — каза онзи. — Не искам да бъда криво разбран, а още по-малко от вас. Вие ще видите господин Курц много скоро, преди аз да имам това удоволствие. Не бих желал той да получи погрешна представа за моето благоразположение…“
Оставих го да бърбори, този Мефистофел от папиемаше. Стори ми се, че ако провра пръста си през него, вътре няма да намеря нищо освен може би малко мръсотия. Той бе решил да стане помощник-управител при сегашния си началник и разбрах, че пристигането на Курц бе разстроило съвсем и двамата. Говореше възбудено и аз не го спрях. Бях се облегнал на развалината, която представляваше параходът ми, измъкнат на склона като трупа на голямо речно чудовище. Миризмата на вековна кал се бе напластила в ноздрите ми, а страшната тишина на девствената гора тежеше над мен; по черната река блестяха малки петънца. Луната бе пръснала над всичко тънък пласт сребро — над буйната трева, над калта, над стената от сплъстена растителност, която се издигаше по-високо от храм, над голямата река, която виждах през мрачния процеп, блестяща, безмълвна и велика в своето широко течение. Природата чакаше величествена и няма, а този до мен приказваше за себе си. Не знаех дали тишината върху лицето на безкрая, който ни наблюдаваше и двамата, не бе зов или заплаха. Кои бяхме ние, как се бяхме заблудили тук? Можехме ли да се справим с това безмълвно присъствие или то щеше да се справи с нас? И почувствувах колко огромно, колко ужасно огромно е това присъствие, което не може да говори, а навярно и не чува. Какво се криеше в него? Виждах слоновата кост, а също бях чувал, че господин Курц се намира там. Достатъчно бях слушал за него, бог ми е свидетел. И все пак това, което бях чул, нямаше свой собствен образ — все едно, че там някъде се криеше ангел или демон. Вярвах на тези разкази, както човек би повярвал, че живеят същества на Марс. Едно време познавах един шотландец, който правеше платна на кораби и който беше уверен, абсолютно сигурен, че на Марс живеят хора. Ако някой го попиташе как изглеждат и как се държат тези хора, той щеше да се усмихне стеснително и да промърмори, че се движат на четири крака, а само ако се усмихнеше, щеше да го накара да се бие с него, въпреки че бе на шестдесет години. Не бих се бил за Курц, но бих излъгал. Знаете много добре, че ненавиждам, презирам и не мога да понасям лъжата не защото съм по-честен от другите, а просто защото тя ме ужасява. От лъжата се излъчва дъх на смърт, вкус на тленност — а това ненавиждам и презирам на този свят, — това искам да забравя. То ме прави нещастен и болен, сякаш съм ял нещо гнило. Характер по всяка вероятност. Оставих този млад глупак да вярва каквото си ще за влиянието ми в Европа. За миг станах нечестен като останалите омагьосани поклонници. Помислих си, че това ще бъде от полза за Курц, когото все още не бях видял, разбирате, нали? За мен той беше само дума. Не можех да видя човека в името, както и вие не можете да го видите сега. Можете ли да го видите? Разбирате ли разказа ми? Разбирате ли изобщо нещо? Сякаш се опитвам да ви разкажа сън — правя безплоден опит, защото никой разказ не може да предаде чувството, породено от съня, тази смесица от безумие и почуда в гърча на яростен бунт, чувството, че сте в плен на невероятното, което е най-съществената черта на сънищата…
Той замълча за малко.
— Не, не е възможно; не е възможно да се предаде чувството от който и да е период от живота на човека, това, което съставлява неговата истина и неговия смисъл — неговата потайна и дълбока природа. Не е възможно. Ние живеем, както и сънуваме — сами…
Той спря отново, сякаш потънал в размисъл, а после добави:
— Разбира се, в това сега можете да откриете по-голям смисъл, отколкото аз тогава. Виждате ме, а и ме познавате…
Бе паднал толкова непрогледен мрак, че ние, слушателите, едва се виждахме. Вече дълго време, седнал настрани, той се бе превърнал само в глас. Никой не бе отронил нито дума. Другите може би спяха, но аз бях буден. Слушах, очаквах изречението, думата, която щеше да ми даде ключа към мъглявото безпокойство, събудено от този разказ, който сякаш се раждаше без помощта на човешки устни в тежкия нощен въздух над реката.
— … Да. Оставих го да говори — започна Марлоу отново. — И го оставих да си мисли каквото иска за силите, които стояха зад мен. Оставих го! А зад мен нямаше нищо! Нищо освен злощастното старо и разбито параходче, на което се облягах, докато той говореше красноречиво за „необходимостта да се издигне всеки човек“. Разбирате, че когато дойде човек тук, в джунглата, той не идва да съзерцава луната. Господин Курц бе „универсален гений“, но дори един гений има нужда от „добри оръдия, т.е. умни хора“. Той не правеше тухли, защото съществуваше някакво непреодолимо физическо препятствие, в което бях дълбоко убеден; и ако вършеше секретарска работа за управителя, това бе, защото „нито един разумен човек не би отхвърлил безразсъдно доверието на началника си, разбирате ли“? Разбирах. Какво повече ми трябваше? Имах нужда само от нитове. Нитове. За да продължа работата си и да запълня дупката, ми трябваха нитове. На брега имаше сандъци с нитове, сандъци, натрупани един върху друг, пълни до пръсване! На всяка крачка в този лагер и на хълма се търкаляха ръждясали нитове. Гората на смъртта бе пълна с нитове. Можеше да си напълниш джобовете с нитове само ако се наведеш, а там, където бяха необходими, нямаше нито един. Имахме пластинки, но нямахме с какво да ги закрепим. Всяка седмица пощальонът, самотен негър с чанта писма, преметната през рамо, и с гега в ръка тръгваше от нашия лагер към брега. Няколко пъти през седмицата пристигаше керван от брега, натоварен със стоки за размяна — ужасна, лъскава басма, която те караше да настръхваш само като я погледнеш. Стъклени мъниста, противни памучни кърпички на точици. Но никакви нитове. Трима носачи биха могли да донесат необходимите нитове, за да пусна параходчето в движение.
Моят събеседник говореше с повелителен глас, но предполагам, че неоткликващото ми поведение го раздразни накрая, защото ми съобщи, че не се страхува нито от бога, нито от дявола, а камо ли от някакъв си човек. Казах, че разбирам това много добре, но аз имах нужда само от известно количество нитове — и господин Курц също имаше нужда от нитове. Ако той знаеше… Всяка седмица заминаваха писма за брега… „Но, уважаеми господине — извика той. — Аз пиша под диктовка.“ Аз настоявах за нитове. Имаше начин — за един умен човек. Той промени държанието си, стана много студен и изведнъж заговори за някакъв хипопотам. Попита ме дали, като спя на парахода (а аз прекарвах ден и нощ на измъкнатия от водата кораб), хипопотамът не ме смущава. Това бе стар хипопотам с лошия навик да излиза нощем на брега и да броди из лагера. Поклонниците излизаха до един и изпразваха пушките си в животното. Някои дори бяха уредили нощни дежурства. Но цялата тази енергия бе напразна. „Този звяр има вечен живот — каза той, — обаче това важи само за зверовете в тази страна. Никой човек — разбирате ли ме, — никой човек тук няма вечен живот.“ За миг той застана в лунната светлина, орловият му нос стърчеше малко настрани, слюдестите му очи блестяха, без да трепнат, и след едно рязко „лека нощ“ си отиде. Разбрах, че е смутен и озадачен, а този факт ме изпълни с надежда за първи път от дълго време насам. Стана ми много приятно да се обърна към влиятелния си другар — разбитото, изкривено и разрушено параходче. Покатерих се на палубата. Корабчето звънтеше под краката ми като празна тенекиена кутия от бисквити (произведена от фирмата „Хънтли & Палмърс“), която подритваме в някоя канавка. То не бе солидно, не беше и красиво. Но толкова много бях работил по него, че вече ми бе станало скъпо. Никой влиятелен приятел не би могъл да ми служи по-добре. Това параходче ми бе дало възможност да тръгна по света и да открия на какво съм способен. Не, не обичам да работя. Обичам да се излежавам и да си мисля за красивите неща, които мога да извърша. Не обичам работата — никой не я обича, — но обичам това, което се крие в нея — възможността да разбереш себе си. Твоята собствена реалност — за самия тебе, не за другите; това, което никой друг не може никога да узнае. Те могат да видят само външната страна, но никога не могат да разберат какво означава тя всъщност.