— Нормално.
Но след като бе приел парите, след разговора със Самсън нищо на този свят не беше нормално.
Когато двамата изнесоха леглата навън, нетърпеливата опашка за закуска вече се бе проточила. Откачиха горната пружина и измъкнаха железните тръби, които се втъкваха в специалните гнезда на долния креват. После донесоха от струпаните под бараката черупки от кокосови орехи и клони и запалиха огън около четирите крака. Докато краката на леглото се нагряваха, двамата взеха горящи клони и ги прокараха под надлъжните пречки и пружините. Не след дълго земята под креватите почерня от дървеници.
— Да ви вземат мътните! — изкрещя им Фил. — Точно преди закуска ли намерихте да се занимавате с тая работа? — Той бе вечно кисел човек с изпъкнал гръден кош и буйна, ярко рижа коса.
Не му обърнаха внимание, Фил винаги им крещеше, а те винаги обгаряха леглото преди закуска.
— Като ги гледам колко са, тия гадини направо могат да вдигнат леглото и да го понесат нанякъде — подметна Питър Марлоу.
— Едва не ме изритаха на земята нощес гнусните му твари.
Обхванат от внезапна ярост, Юърт взе да тъпче безбройните пълчища дървеници.
— По-спокойно, Юърт.
— Не мога по-спокойно. Настръхвам, като ги гледам. Щом свършиха с леглата, оставиха ги да изстинат и почистиха дюшеците. Това им отне половин час. После мрежите против комари. Още половин час.
Междувременно леглата вече бяха изстинали. Нагласиха ги едно върху друго и ги внесоха в бараката. Сетне сложиха под краката на долното четири тенекиени кутии — грижливо измити и пълни с вода — и провериха да не би ръбовете на кутиите да допират желязото.
— Какъв ден сме днес, Юърт? — разсеяно попита Питър Марлоу, докато чакаха за закуска.
— Неделя.
Питър Марлоу потръпна при спомена за онази, другата неделя.
Това се беше случило няколко седмици след като го намери японският патрул. Лежеше в болницата в Бандунг. Сутринта японците бяха наредили всички пациенти военнопленници да си вземат вещите и да се строят, защото ще ги местят в друга болница. И те се строиха в двора. Няколкостотин мъже. Останаха само висшите офицери. Говореше се, че ще ги прехвърлят във Формоза. Генералът също оставаше. Той, най-висшият офицер, кръстосваше двора и твърдеше, че общува със Светия дух. Беше все още стегнат мъж с широки рамене, а униформата му бе подгизнала от храчките на презиращите го победители.
Питър Марлоу си спомни как носеше дюшека под нажеженото небе на Бандунг, по улиците, пълни с безмълвно крещящи хора в многоцветни дрехи, как после хвърли дюшека, защото тежеше като олово, как падна, но се надигна и тръгна отново напред. После се отвориха вратите на затвора. И пак се затръшнаха. В двора имаше достатъчно място за да легне човек. Но него и неколцина други мъже отделиха в килии. От стената висяха вериги, а в земята бе издълбана малка дупка, която служеше за тоалетна, и наоколо и се виждаха изсъхнали изпражнения. Вмирисана слама покриваше пода.
В съседната килия лежеше един луд яванец, който бе убил три жени и две деца, преди холандците да успеят да го хванат. Но вече не холандците управляваха затвора. Те също бяха затворници. По цели дни и нощи лудият размахваше веригите си и крещеше.
Под вратата на Питър Марлоу имаше малък процеп. Той лежеше на сламата и гледаше краката навън, чакаше храната и слушаше как затворниците псуват и как умират, защото в затвора върлуваше холера.
Така измина цяла вечност.
После настъпи тишина и имаше чиста вода, и светът вече не надничаше през малкия процеп, а небето се разстилаше над главата му и студена вода обливаше тялото му и отмиваше мръсотията. Той отвори очи и видя едно добродушно лице, и то бе обърнато наопаки. Сетне се появи още едно лице, но двете бяха ангелски спокойни и той реши, че е умрял.
След време разбра, че това са били Мак и Ларкин. Бяха го открили в деня, когато ги местели от затвора в друг лагер. Мислели, че и той е яванец като лудия от съседната килия, който не спирал да вие и да дрънка веригите си, защото и той крещял на малайски и приличал на местните жители…
— Хайде, Питър! — повтори Юърт. — Манджата дойде!
— А, благодаря! — каза Питър Марлоу и взе канчетата си.
— Да не ти е лошо?
— Не — отвърна той и след миг добави: — Хубаво е да си жив, нали?
След закуска из лагера плъзна мълва. По случай голямата японска победа в някаква морска битка генерал Шима щял да възстанови нормалната дажба. Комендантът казал, че една американска ударна групировка била напълно разбита и настъплението на съюзниците към Филипините е спряно. В момента японските сили се подготвяли да превземат Хавайските острови.
Слухове и контра слухове. Мнения и контра мнения.
— Чиста лъжа! Пуснали са го, за да прикрият някое ново поражение.
— Не ми се вярва! Досега никога не са ни увеличавали дажбата в чест на своите поражения.
— Не говори глупости! Увеличавали ги! Просто ни връщат обратно онова, което ни се полага поначало. Не, приятелче, мене слушай! Проклетите японци пак са ги опердашили здравата. Мене слушай!
— Откъде пък си толкоз осведомен? Да нямаш радио?
— Може и да имам, но ти си последният, на когото ще кажа.
— Между другото, какво стана с Дейвън?
— Кой Дейвън?
— Оня с радиото.
— А, да, спомням си. Не го познавах. Що за човек беше?
— Най-обикновен, така разправят. Жалко, че го хванаха.
— Ех, да ми падне тоя, дето го е издал… Обзалагам се, че бил някой от авиаторите. Или някой австралиец. Тия копелета душите си продават за канче ориз!
— Какви ги плещиш, идиот такъв? Аз съм австралиец.
— Е де, не се впрягай толкоз! Просто се пошегувах!
— Да ти имам идиотските шеги!
— Ей, вие там, я по-спокойно! Ама че жега! Кой ще ми даде една цигара?
— Вземи да опънеш веднъж.
— Бре, горчи, та се не трае!
— Листата са от папая. Сам ги варих. Не е лошо, като им свикне човек.
— Охо, я гледайте!
— Къде?
— Ей, там, на пътя. Марлоу!
— Но това той ли е! Не си го представях така! Чувах, че се мъкнел с Царя.
— Нали и аз, затова ти го показвам, идиот такъв. Целият лагер знае, че са комбина, а ти питаш като че ли си паднал от Луната.
— Напълно го разбирам тоя Марлоу! И аз бих се навил. Казват, че Царя имал пари, златни пръстени и манджа за цяла армия.
— Разправят, че е педи. Марлоу му бил новото гадже.
— Нищо чудно.
— Ами, глупости! Царя не е педи, но е долен мошеник.
— И аз мисля, че не е педи. Но е хитрец, това е сигурно. Гадно копеле.
— Педи или не, нямам нищо против да съм на мястото на Марлоу. Разправят, че ей такава пачка пари имал. Видели ги с Ларкин да купуват няколко яйца и цяло пиле.
— Ти не си наред. Никой освен Царя няма толкова пари. Те си имат свои пилета. Сигурно някое е умряло! Престани с твоите измишльотини!
— Според теб какво носи Марлоу в онова канче?
— Манджа, какво? Не е нужно да имаш висше образование, за да разбереш, че е манджа, Питър Марлоу се бе отправил към болницата.
В канчето му имаше половин пиле заедно с кълката. Двамата с Ларкин го бяха купили от полковник Фостър за шестдесет долара, малко тютюн и при условие че му отделят едно оплодено яйце от люпилото, на което Раджа, синът на Залез, скоро щеше да стане баща чрез Ноня. Бяха решили, със съгласието на Мак, да дадат на Ноня още една възможност, да не я убиват, както заслужаваше, защото не успя да измъти нито едно пиле. „Може би вината не е в Ноня — беше казал Мак, — може би петелът на полковник Фостър не го бива за нищо и цялото му перчене, кълване и яхане върху кокошките е само прах в очите!“ Питър Марлоу мълчаливо седя до Мак, докато той унищожаваше пилето.
— Откакто се помня, не съм се чувствал толкова добре, момчето ми. Здравата се натъпках.
— Радвам се да го чуя. Изглеждаш чудесно.
Питър Марлоу му разказа откъде са парите за пилето и Мак го успокои:
— Правилно си постъпил. Оня Праути като нищо го е откраднал или пък сам го е измайсторил. Не е честно да пробутваш лоша стока. Нали знаеш, момчето ми.
— Защо тогава се чувствам така дяволски гузен? — попита Питър Марлоу. — И ти, и Ларкин казвате, че съм постъпил правилно. Макар че Ларкин май не беше чак толкова сигурен…
— В търговията е така, момчето ми. Ларкин е счетоводител, не е истински търговец. А аз знам как стават тия работи.
— Не се изхвърляй толкова — и ти си просто един нищо и никакъв плантатор. Какво знаеш за търговията? Киснал си през всичките тия години в плантацията, и толкоз!
— Слушай ме какво ще ти кажа — наежи се Мак, — трябва да си голям търговец, за да отглеждаш каучукови дървета. Ами че аз всеки ден си имах работа с разни тамили и с китайци, а те са истински търговци. Всички трикове на занаята те са ги измислили, момчето ми!
Двамата разговаряха още дълго и Питър Марлоу бе доволен, че Мак отново се разпалва в споровете. После, почти без да усетят, те минаха на малайски и Питър Марлоу подметка небрежно:
— Нали знаеш нещото от три неща?
За по-сигурно говореше за радиото така.
Мак се огледа, за да се увери, че никой не ги подслушва.
— Разбира се. Какво се сети за него?
— Знаеш ли вече точната му болест?
— Не съвсем, но почти. Защо питаш?
— Защото едно птиченце ми прошепна, че имало лекарство, което може да изцери всякакви болести.
Лицето на Мак светна.
— Охо! Ти достави радост на един стар човек. След два дни се махам оттук. Тогава ще ме заведеш при птиченцето.
— Не, не е възможно. Само аз мога да свърша тази работа. И то бързо.
— Не искам да те излагам на опасност — замислено рече Мак.
— Птиченцето донесе надежда. Както е писано в Корана: „Без надежда човекът е по-нищожен от най-нищожните земни твари.“ — Може би е по-добре да почакаш, отколкото сам да се стремиш към смъртта.
— Бих чакал, но онова, което трябва да знам, трябва да го знам още днес.
— Защо? — бързо запита Мак на английски. — Защо до днес, Питър?
Питър Марлоу се ядоса, че все пак хлътна в капана, който толкова желаеше да избегне. Ясно му беше, че ако каже на Мак за селото, той ще се поболее от тревога. Разбира се, никой не можеше да го спре насила, но знаеше, че ако Мак и Ларкин го помолят, няма да отиде. „По дяволите, какво да правя сега?“ Тогава си спомни съвета на Царя.
— Е, днес или утре, все едно. Просто се интересувах — каза той и изигра последния си коз — най-древния номер на този свят, — стана да си ходи. — Е, хайде, Мак, до утре. Може да се отбием и довечера с Ларкин.
— Седни за малко, момчето ми. Ако нямаш работа, разбира се — спря го Мак и троснато продължи на малайски: — Истината ли говориш, като казваш, че зад думите ти не се крие нищо. Мъдростта на прадедите ми нашепва, че докато човек е млад, поема рискове, които и дяволът би подминал.
— Писано е: „Ако си лишен от опита на годините, това значи, че си лишен и от разум.“ Мак изпитателно впери очи в него. „Намислил ли е нещо? Нещо с Царя? Е — уморено реши той, — и без това вече е затънал до гуша в тая история с радиото. Нали Питър пренесе едната манерка чак от Ява!“ — Усещам, че те дебне опасност — рече той след малко.
— Мечката взема меда на дивите пчели, без да се излага на опасност. Змията ловува спокойно под камъните, защото знае къде и как. — Лицето на Питър Марлоу не трепваше. — Не се страхувай за мен, старецо. Аз ловувам само под камъни, които познавам.
Мак кимна доволен.
— Нали знаеш моята съдина?
— Безспорно.
— Мисля, че се разболя, когато капка дъжд се промъкна през дупчица в небето и й накваси с влага едно нещо, докато накрая то изгни като повалено дърво в джунглата. Онова нещо е малко като новоизлюпено змийче, тънко като червейче, късо като хлебарка. — Мак изохка и се протегна. — Ужасно ме боли гърбът — каза той на английски. — Моля те, вдигни малко възглавницата, момчето ми.
Когато Питър Марлоу се наведе, Мак се надигна и му прошепна в ухото:
— Разделителен кондензатор. Триста микрофарада.
— Така по-добре ли е? — попита Питър Марлоу, щом Мак се отпусна назад.
— Добре е, момчето ми, много по-добре. А сега изчезвай. Всички тия глупави приказки ме умориха.
— Не се прави, че не ти е приятно, старче.
— Престани с това старче!
— Senderis! — отвърна Питър Марлоу и излезе от бараката. „Разделителен кондензатор, триста микрофарада. Какво ли е пък това микрофарад, по дяволите?“ Вятърът духаше откъм гаража и го заливаше със сладкия си дъх, натежал от миризма на бензин и масла. Питър Марлоу приседна на тревата до пътеката и пое с удоволствие аромата. „О, боже — каза си той, — колко спомени ми носи това ухание на бензин. Госпорт, Фарнбъроу и още осем други летища, и изтребителите — «Спитфайър», «Хърикейн»… Няма да мисля за това сега, ще си мисля за радиото!“ Размърда се и зае поза „лотос“ — дясното стъпало върху лявото бедро, лявото стъпало върху дясното бедро, ръцете в скута, кокалчетата допрени, палците също допрени, а пръстите насочени към пъпа. Колко пъти бе седял по този начин! Така по-лесно мислеше, защото, щом изчезне първоначалната болка, в тялото настъпва покой и умът се извисява освободен. Седеше безмълвен и мъжете го подминаваха, почти, без да го забележат. Нищо странно нямаше в това да видиш човек с пепеливо кафява кожа и облечен в саронг да седи така под палещото обедно слънце. Абсолютно нищо странно.
„Сега поне знам какво трябва да търся. Все някак ще го намеря. В селото не може да няма радио. Малайците са като свраките — най-невероятни неща събират.“ И той се засмя, защото си спомни своето селце в Ява.
Беше го открил случайно, докато залиташе из джунглата изтощен и заблуден, по-скоро мъртъв, отколкото жив. Тичал бе дълги мили, за да се скрие колкото може по-далеч от преплетените нишки на яванските пътища. Денят бе единадесети март, а годината — хиляда деветстотин четиридесет и втора. Съюзническите войски на острова бяха капитулирали на осми март. Цели три дни се бе скитал из джунглата, изпохапан от мухи и насекоми, изподран от тръни, с полепнали по тялото пиявици, прогизнал от дъждове. Не бе видял жива душа, не бе чул човешка реч от онази утрин, когато остави зад гърба си военното летище в Бандунг. Напуснал бе ескадрилата си или по-точно жалките й останки, разделил се бе със самолета си. Но преди да избяга, предаде мъртвия си изтребител — разбит, разкъсан от бомби и куршуми — на огъня. Ако не може да направи друго, човек е длъжен поне да кремира приятеля си.
Попадна на селцето по залез слънце. Наобиколилите го яванци бяха настроени враждебно. Не му сториха никакво зло, но не криеха недоверието си. Стояха безмълвно, вперили погледи в него, и никой не посегна да го подкрепи.
— Може ли да ми дадете малко храна и вода? — помолил бе той.
Отговор не получи.
После видя кладенеца. Отиде до него, сподирен от гневни погледи, и дълго пи. След това седна и зачака.
Селцето бе малко, добре закътано и изглеждаше доста богато. Къщите, подредени наоколо в кръг, бяха направени от бамбук и слама и се издигаха над земята на подпори, а отдолу се ровеха прасета и кокошки. До една по-голяма къща се виждаше кошара за добитък и в нея имаше пет бивола. Очевидно селцето беше от по-заможните.
Най-накрая го отведоха в къщата на старейшината. Безмълвните мъже го последваха по стълбите, но не влязоха вътре. Седнаха пред вратата и зачакаха.
Старейшината бе много възрастен човек, кафяв и сбръчкан като орех. И недружелюбен. Домът му, като всички явански къщи, се състоеше от една-единствена стая, разделена със сламени прегради на малки помещения. Точно по средата на стаята за ядене, разговори и размисъл стоеше порцеланова тоалетна чиния със седалка и капак. Канализация нямаше и чинията заемаше най-почетно място върху тъкан килим. Пред нея, на други килим, седеше старейшината. Очите му пронизваха.
— Какво искаш, туан? — И „туан“ прозвуча като обвинение.
— Малко вода и храна, сър и ако може, да остана тук, докато се съвзема.
— Сега ме наричаш „сър“, а допреди три дни ти и другите бели ни викахте „туземци“ и не ни зачитахте за хора.