— А, не, не го понасям тоя боклук. Съсипва ми гърлото.
— Нищо де, опитай. Обработен е. Научих рецептата на остров Ява.
Царя колебливо пое табакерата. Тютюнът беше от най-обикновен треволяк, но имаше не сламено жълт, а тъмно златист цвят, изглеждаше сочен и добре ферментирал, не миришеше на мухъл, а ухаеше със сладникаво упойващия аромат на истинския тютюн. Той извади оризови цигарени хартийки, взе смайващо едра щипка тютюн и сви дебела цигара, после откъсна стърчащите краища и небрежно хвърли излишъка на пода.
„Боже господи — помисли си Питър Марлоу, — предложих му да го опита, а не да го вземе всичкия. — Знаеше, че би трябвало да събере пръснатия по пода тютюн и да го сложи обратно в табакерата, но не го стори. — Има неща, които човек просто не може да си позволи“ — реши той.
Царя щракна запалката и при вида и двамата отново се засмяха. Запали цигарата и дръпна с недоверие веднъж, и още веднъж. После пое дълбоко дима.
— Направо е страхотен — каза той изумен. — Е, не е чак като моите „Куа“, но е страхотен. — След това се поправи: — Искам да кажа, не е лош.
— Никак не е лош — засмя се Питър Марлоу.
— Как го правиш, по дяволите?
— Търговска тайна.
Внезапно Царя осъзна, че държи в ръцете си златна мина.
— Обработката сигурно е много сложна, а? — опипа той почвата.
— Ами, съвсем проста работа. Първо накисваш суровия тютюн в чай, след това го изстискваш, поръсваш го с малко захар, размачкваш го, докато я поеме, и накрая го загряваш леко в тиган на тих огън. Бърка се непрекъснато, иначе се разваля. Просто трябва да внимаваш да не стане много сух, но да не е и много влажен.
Царя се изненада, че Питър Марлоу му откри технологията, без първо да се спазари. „Сигурно само ме подмамва — каза си той. — Не може да е толкова лесно, инак щяха да го правят. Пък и вероятно е наясно, че аз съм единственият, който може да уреди производството на едро.“
— Това ли е всичко? — усмихна се Царя.
— Да, нищо особено, както виждаш.
Царя вече предвкусваше печалбата от преуспяващата търговия. И при това съвсем законна.
— В твойта барака сигурно всички правят тютюна така?
— Не, само аз — поклати глава Питър Марлоу. — За моята група. От месеци ги въртя другите, давам им какви ли не рецепти, но досега не са разбрали точно как става.
По лицето на Царя се разля широка усмивка:
— Значи ти единствен знаеш начина?
— Ами, глупости! — отвърна Питър Марлоу и Царя усети как сърцето му се свива. — Рецептата е местна. Из цяла Ява така го правят.
— Тука в лагера няма други, така ли? — оживи се Царя.
— Не знам. Никога не съм се замислял.
Царя остави димът бавно да се източи през ноздрите му, но в същото време мозъкът му трескаво работеше. „Даа — мислеше си той, — днес наистина ми върви.“
— Виж какво, Питър, ще ти направя едно делово предложение. Ти ми показваш как точно го приготвяш, а аз ти плащам… — той се поколеба — десет процента.
— Моля?
— Добре де — двадесет и пет.
— Двадесет и пет?
— Ясно. — Царя изгледа Питър Марлоу с нарастващо уважение. — Бива си те — добър търговец си. Аз поемам работата по доставката — ще купуваме на едро. Трябва да устроим нещо като фабрика. Ти надзираваш производството, аз следя пласмента. — Той протегна ръка. — Ставаме партньори и делим по равно — петдесет на петдесет. Така съгласен ли си?
Питър Марлоу изгледа подадената му ръка. После впери очи в лицето на Царя.
— Не, не става! — решително отсече той.
— По дяволите! — избухна Царя. — Това е възможно най-справедливото предложение. Какво искаш още? Аз давам мангизите, аз уреждам… — Внезапна мисъл го накара да млъкне. — Питър — рече той след малко, като се мъчеше да скрие обидата си, — никой няма да разбере, че сме партньори. Ти просто ми покажи как се прави, а аз ще имам грижата да получаваш своя дял. Можеш да ми имаш доверие.
— Знам — отвърна Питър Марлоу.
— Значи ще делим по равно — просия отново лицето на Царя.
— А, виж, това не.
— Боже господи! — ядоса се Царя, като видя, че губи играта.
Но сделката бе завладяла ума му и той се овладя. А колкото повече мислеше за нея… Накрая се озърна наоколо да види дали някой не ги подслушва, сниши глас и пресипнало рече:
— Шейсет на четирийсет. Не съм предлагал такива условия на никого през живота си. Шейсет на четирийсет, какво ще кажеш?
— Не.
— Как не? — избухна Царя слисан. — Нали и аз трябва да изкарам нещо. Какво, по дяволите, искаш за тая рецепта? Да не искаш пари на ръка?
— Нищо не искам — отвърна Питър Марлоу.
— Как така нищо? — отпусна се Царя изтощен на мястото си.
Питър Марлоу го изгледа озадачен. После рече колебливо:
— Да ти кажа право, просто не разбирам защо толкова се плашиш за такива работи. Тая обработка не съм я измислил аз, та да я продавам. Това е стара местна рецепта. Не мога да искам да ми плащаш за нея. Нямам право. И не би било редно. Пък и… — Той замълча за миг, после бързо предложи: — Да ти кажа ли как се прави? Още сега?
— Чакай малко! Значи не искаш нищо от мен, но ще ми покажеш как се прави? И то след като ти предложих да делим шейсет на четирийсет? След като ти казах, че от това мога да изкарам сума ти пари?
Питър Марлоу кимна.
— Ти си луд — безпомощно сви рамене Царя. — Нещо не е на ред тука. Нищичко не разбирам!
— Няма нищо за разбиране — усмихна се едва забележимо Питър Марлоу. — Приеми, че съм слънчасал.
Царя дълго го изучава с поглед. Сетне каза:
— Ще ми отговориш ли честно на един въпрос?
— Да, разбира се.
— Правиш го, защото знаеш кой съм, нали?
Думите сякаш увиснаха в горещия следобеден въздух.
— Не — наруши тишината Питър Марлоу.
И помежду им се възцари истината.
Час по-късно Питър Марлоу следеше как Текс приготвя втората порция тютюн. Този път Текс вършеше всичко сам, а Царя се въртеше наоколо като стара квачка.
— Сигурен ли си, че захарта е точно, колкото трябва? — загрижено попита той Питър Марлоу.
— Съвсем точно е!
— И колко време му трябва още?
— Според теб колко, а Текс?
Текс се усмихна на Питър Марлоу и се протегна в цялата си сто и деветдесет сантиметрова дължина:
— Пет-шест минути, там някъде.
Питър Марлоу се надигна.
— Къде е едното място? Клозетът де?
— Кенефът ли? Ей, там отзад — посочи Царя и добави: — Не може ли да почакаш, докато Текс свърши? Искам да съм сигурен, че е разбрал всичко.
— Той се справя чудесно — рече Питър Марлоу и излезе. Върна се, когато Текс вече сваляше тигана от огъня.
— Ето виж — каза той и напрегнато зачака Питър Марлоу да провери дали е преценил добре времето.
— Идеално — одобри Питър Марлоу, след като огледа обработения тютюн.
Царя развълнувано сви цигара в оризова хартийка. Текс и Питър Марлоу сториха същото. Запалиха ги с ронсъна и се засмяха доволно. После, докато всеки вдъхваше аромата на тютюна, настъпи тишина.
— Не е лош — каза Царя сдържано.
— Какви ги плещиш, по дяволите! — ядоса се Текс. — Направо е страхотен!
Питър Марлоу и Царя избухнаха в смях, а когато обясниха на Текс причината, той също се разсмя.
— Трябва да му сложим име — замислено рече Царя. — А, сетих се. Какво ще кажете да го кръстим „Три царя“. Единият е царят на военновъздушните сили, вторият е цар Тексас, а третият съм аз.
— Не е зле — съгласи се Текс.
— Утре отваряме фабриката.
Текс тъжно поклати глава:
— Утре съм на работа извън лагера.
— Майната му! Ще кажа на Дайно да те замести.
— Не, аз сам ще го помоля. — Преди да излезе, Текс се усмихна на Питър Марлоу. — Радвам се, че се запознахме, сър.
— Зарежи го това „сър“! — рече Питър Марлоу.
— Съгласен. И още веднъж благодаря!
Питър Марлоу го изпрати с поглед.
— Странно — тихо каза той на Царя. — Отдавна не съм виждал толкова усмихнати лица.
— А защо пък да не се смеем. Можеше да сме къде-къде по-зле. Тебе над камилата ли те свалиха?
— Хималаите ли имаш предвид? По маршрута Калкута-Чунцин?
— Да — отвърна Царя и кимна с глава към тигана: — Напълни си табакерата.
— С най-голямо удоволствие.
— Щом закъсаш, идвай да си вземаш.
— Благодаря, ще се възползвам от поканата. Искаше му се да запали нова цигара, но реши, че ще му дойде много. Изпушеше ли още една, гладът щеше да го мъчи повече. По-добре да търпи. Погледна през прозореца и си обеща, че няма да пуши, докато сянката на навеса не се премести поне с десет сантиметра.
— Мене изобщо не ме свалиха. Хвъркалото… самолетът ми де, беше засегнат при една бомбардировка на Ява и после не можах да излетя. Гадна история! — добави той след малко и се опита да прикрие горчивината в гласа си.
— Е, не е чак толкова страшно — рече Царя. — Можеше и ти да си в него. Нали си жив, това е важното. На какво летеше?
— На „Хърикейн“, едноместен изтребител. Но повечето време летях на „Спитфайър“.
— Чувал съм, но никога не съм ги виждал. Разправят, че на германците направо им прилошавало от тях.
— Да — отвърна тъжно Питър Марлоу. — Поне в началото.
— Ти да не би да си участвал в битката за Великобритания? — изненадано попита Царя.
— Да. Станах пилот през четирийсета. Тъкмо навреме.
— На колко години беше тогава?
— На деветнадесет.
— Ами! Като те гледам така, мислех, че си поне на трийсет и осем.
— Я върви на майната си! — изсмя се Питър Марлоу. — Ти на колко си?
— На двайсет и пет. Направо да пукнеш от яд — рече Царя. — Най-хубавите ми годинки отлитат, а аз стоя под ключ в тоя скапан затвор.
— Е, чак пък да стоиш под ключ! Пък и като те гледам, добре си живееш.
— Добре-зле, ама сме зад телени огради, нали? Колко време още ще киснем тука според тебе?
— Германците вече си плюха на петите. Войната трябва скоро да свърши.
— Наистина ли мислиш така?
Питър Марлоу сви рамене. „Бъди нащрек! — каза си той. — Никога не е зле да бъдеш нащрек.“ — Да, така ми се струва. Но може да са само слухове.
— А нашата война тука?
Въпросът бе зададен от приятел, затова Питър Марлоу отговори искрено:
— Според мен нашата няма да свърши никога. Естествено, рано или късно ще бием японците, в това вече съм сигурен. Но за нас тука в лагера няма надежда да се измъкнем.
— Защо?
— Ами защото японците няма да се предадат. Следователно ще се наложи да стъпим на тяхна територия. А тогава нас ще ни избият до крак. Ако преди това не ни довършат болестите и епидемиите.
— Защо пък ще ни избиват, по дяволите?
— За да печелят време например. Тръгне ли да се затяга примката около Япония, те ще гледат да се свият като охлюв в черупката си. Какво ще си губят времето с няколко хиляди пленници. За японците животът съвсем няма онази стойност, която има за нас. А и това, че нашите войски са на тяхна земя, ще ги направи още по-жестоки. — Гласът му бе съвсем спокоен и равен. — Мисля, че на нас ни е спукана работата. Естествено, надявам се да не съм прав, но според мен това ни чака.
— Розово бъдеще, няма що! — мрачно отбеляза Царя, а когато Питър Марлоу се изсмя, продължи: — Какво се хилиш, по дяволите? Все ще намериш да се хилиш, когато най не трябва.
— Извинявай, навик.
— Я ела да излезем навън. Тия мухи взеха да стават досадни. Ей, Макс — провикна се Царя, — що не пораздигнеш малко тука?
Макс се приближи и започна да чисти, а Царя и Питър Марлоу се измъкнаха през прозореца. Точно отпред имаше брезентов навес, а под него — масичка и пейка. Царя седна на пейката, а Питър Марлоу подви крака и се настани на земята по местен обичай.
— Да ме убиеш, не мога да седна така — рече Царя.
— Много е удобно. Свикнах, докато бях на Ява.
— Откъде го знаеш малайския така добре?
— Живях известно време на село.
— Кога?
— През четирийсет и втора. След капитулацията.
Царя търпеливо го изчака да продължи, но подробности не последваха. Той почака още малко, после попита:
— Как така си живял на Ява след капитулацията, като по това време всички вече бяхме в лагера за военнопленници?
Питър Марлоу се разсмя на глас:
— Тя, историята, не е нищо особено. Просто не ми се нравеше перспективата да отида в лагер. Всъщност, след като прекратихме военните действия, се изгубих в джунглата и случайно попаднах в онова село. Смилиха се хората над мен и… Живях там около половин година.
— И как беше?
— Страхотно. Всички бяха много дружелюбни. Приеха ме като свой. Обличах се като тях, дори си потъмних кожата — макар че това си беше пълна глупост, защото ръстът и очите ме издаваха, — работех на оризищата…
— Работеше на оризищата? Ти сам?
— Бях единственият европеец, ако това имаш предвид — отвърна Питър Марлоу след кратко мълчание.
Погледът му се зарея над лагера. Слънцето нажежаваше праха, вятърът го вдигаше и завърташе. Вихрушките му напомняха за нея. Отвърна очи на изток, към буреносния хоризонт. Но тя бе част и от небето. Вятърът се усили и огъна върховете на кокосовите палми. Но тя бе част и от вятъра, и от палмите, и от далечните облаци.
Питър Марлоу откъсна мислите си от нея и проследи с очи корееца часови, който тътреше крака край оградата, плувнал в пот от смазващата горещина. Униформата му беше дрипава и мръсна, кепето — смачкано като физиономията му, а пушката висеше килната на рамото.
Той отново вдигна очи към небето и огледа простора. Това бе единственият начин да се освободи от чувството, че се намира в клетка — клетка, изпълнена до пръсване с мъже, преливаща от мъжка миризма, мъжка мръсотия и мъжка глъч. „Без жената мъжът е просто нелепа шега“ — безпомощно си помисли Питър Марлоу, докато сърцето му кървеше под палещото слънце.
— Питър, я виж!
Царя зяпаше към склона с отворена уста. Питър Марлоу проследи неговия поглед и сърцето му се сви — по пътеката към тях слизаше Шон.
— О, господи!
Идеше му да се вмъкне през прозореца обратно в бараката и да се скрие, но така само щеше да привлече вниманието върху себе си, затова зачака мрачно, притаил дъх. Може би все пак Шон нямаше да го забележи, тъй като бе потънал в разговор с майор Родрик и лейтенант Франк Париш. Тримата вървяха, свели глави един към друг, и разпалено обсъждаха нещо, но Шон случайно отмести поглед, забеляза Питър Марлоу. Родрик и Франк се заковаха на място със замряло сърце, но скриха тревогата си.
— Здрасти, Питър! — провикна се Родрик — висок, спретнат мъж с дълбоко изсечени черти, толкова висок и спретнат, колкото Франк Париш бе висок и раздърпан.
— Здрасти, Род! — отвърна Питър Марлоу.
— Един момент! — извини се тихо Шон на Родрик и се упъти към Питър Марлоу и Царя. Първоначалното му сепване бе минало и той се усмихна приветливо.
Питър Марлоу почувствува как целият настръхва. Изправи се на крака. Усещаше, че Царя го пронизва с поглед.
— Здрасти, Питър! — приближи Шон.
— Здравей, Шон!
— Много си отслабнал, Питър.
— Нищо чудно. Не съм единственият. Иначе съм добре, благодаря.
— Отдавна не съм те виждал. Защо не се отбиеш в театъра някой ден? Винаги има по нещо допълнително, пък и нали ме знаеш — аз не ям кой знае колко. — Шон се усмихна с надежда.
— Ще намина някой път — отвърна Питър Марлоу, пламнал от смущение.
— Знам, че няма да дойдеш, но ако все пак се решиш, винаги си добре дошъл — тъжно рече Шон и след кратко мълчание добави: — Вече изобщо не се обаждаш.
— Нали виждаш как е тук, Шон? Ти непрекъснато си зает с представления, а пък аз или съм на работа извън лагера, или гледам да свърша това-онова.
Шон също носеше саронг, но за разлика от този на Питър Марлоу — поотъркан и обезцветен от дългата употреба — саронгът на Шон бе нов, бял, избродиран по края със синьо и сребърно. Шон носеше и малайски елек до над кръста, с къси ръкави и тясно скроен, за да очертава гърдите. Царя впери очарован поглед в полуотвореното деколте. Шон усети погледа му, усмихна се леко, прибра един разрошен от вятъра кичур и започна да го върти около пръста си, докато Царя не отмести очи. Шон се засмя вътрешно.