— И сега всеки четвърти човек на земята е китаец, Роб. Имаме огромния шанс да им помогнем днес. Да ги научим на нашия начин на живот. Британския. Законност, ред и справедливост. Християнство. Някой ден те сами ще продължат. Но сега трябва да им покажем пътя.
— Но това е невъзможно. Никога няма да ги промениш! Никога! Няма смисъл!
— Това са условията. След пет месеца ти ставаш тай-пан. След време ще те наследи Кълъм — ако заслужава.
— О, Господи! — избухна Роб. — Към това ли си се стремил през всичките тези години?
— Да!
— Знаех, че си мечтател, Дърк. Но такова нещо — това е прекалено! Не знам дали е чудовищно или чудесно. Но аз не го разбирам!
— Възможно е — каза Струан и гласът му беше твърд. — Но това е условие за твоето оцеляване, Роби, както и за бъдещето на твоето семейство. След пет месеца ставаш тай-пан. Най-малко за една година.
— И по-рано съм ти казвал, Дърк, че това е още едно неправилно решение. — Лицето на Роб се изкриви от гняв. — Нито мога, нито съм достатъчно хитър, за да се справя с Лонгстаф или да задържа „Ноубъл хаус“ на предната линия в цялата тази интригантска война. Или пък да се разбера с китайците.
— А аз мога. И зная какъв риск поемам. Но Хонконг е вече наш. Войната ще свърши също тъй бързо, както и предишната. — Струан посочи среброто. — Всичко това е скала, която не може лесно да се разруши. Отсега нататък ще се използва за търговия. Ти си добър търговец.
— Не става дума само за търговия. Трябва да ръководя движението на корабите, да водя война с пирати, да се справя с Брок и още хиляди неща.
— За пет месеца ще решиш най-важните от тях. Останалите — когато намериш за добре.
— Така ли?
— Така. Защото това сребро е на стойност три милиона. Един милион ще е за мен, когато ви напусна. И двайсет процента от печалбата ще получавам пожизнено. Същото важи и за теб — погледна към Кълъм, — а в края на твоя мандат цената ни ще е десет милиона, защото ти и „Ноубъл хаус“ ще имате протекцията ми срещу Парламента. Освен това аз ще те направя неописуемо богат. Няма да е нужно повече да разчиташ на помощта на сър Чарлз Крос, Доналд Макдоналд, Мак Фий, Смит, Рос и всички други, които подкрепяхме, за да наддават в наша полза. Аз ще върша това сам! И непрекъснато ще снова до Хонконг и обратно, така че няма защо да се безпокоите.
— Искам само едно — достатъчно богатство, за да спя спокойно и да се събуждам в мир — каза Роб и добави: — в Шотландия, не в Ориента! Не искам да умирам тук. Заминавам още със следващия кораб.
— Година и пет месеца не е много време.
— Това е заповед, не молба, Дърк.
— Не те насилвам. Преди един месец, Роб, ти беше готов да приемеш петдесет хиляди и да напуснеш. Е, добре. Това предложение е все още в сила. Ако искаш да получиш това, което ти принадлежи по право — повече от един милион, — ще го имаш в рамките на една година. — После се обърна към Кълъм: — А от теб, момче, искам да ми посветиш две години от живота си. И още три години, в случай че станеш тай-пан. Всичко пет години.
— А ще трябва ли да напусна, ако не се съглася с условията? — попита Кълъм с пресъхнали устни и свито сърце.
— Не. Ще останеш съдружник, макар и по-дребен. Но никога няма да бъдеш тай-пан. Никога! Ще се наложи да намеря и да обуча някой друг. Няма да поискам кой знае колко — от Роб ще настоявам да се съгласи на една година. Не е честно да искам повече. Той вече е единайсет години в строителството. — Струан вдигна един от слитъците. — Дори и да се съгласиш сега, ще трябва да докажеш на какво си способен. Трябва да заслужиш наследството. Няма да дебелееш на мой гръб или на гърба на Роб. Това е семеен и житейски закон. Всеки човек трябва да стои на своите собствени крака. Разбира се, ще ти помагам доколкото мога и докато съм жив, но ти сам трябва да докажеш собствената си цена. Само един истински мъж може да застане на върха.
Кълъм се изчерви.
Роб проговори и погледът му бе пълен с ненавист.
— Не от тай-пан ще имаш нужда пет месеца, Дърк. Ще ти трябва бавачка за една година, нали така?
— Гарантирай, че ще поемеш ръководството за пет години и си избери когото искаш за помощник.
— Значи мога веднага да елиминирам Кълъм, ако дам обещание за пет години?
— Да — отговори Струан веднага. — Смятам, че ще сбъркаш, но ще се съглася, ако това е решението ти.
— Виждаш ли какво прави властта с човека, Кълъм? — В гласа на Роб се долавяше напрежение.
— Без среброто не съществува вариантът „Ноубъл хаус“ — отвърна Струан спокойно. — Съобщих условията си. Решавайте!
— Разбирам защо те ненавиждат по тези места — каза Кълъм.
— Така ли, момче?
— Да.
— Никога няма истински да разбереш това, преди да изтекат твоите пет години.
— Тогава, татко, нямам избор. Пет години или нищо?
— Нищо или всичко, Кълъм. Ако смяташ да останеш на второ място, по-добре заминавай още днес. Това, което искам да те накарам да проумееш, е, че трябва да се примириш с мисълта да съществуваш самостоятелно, да те ненавиждат, да си поставиш безсмъртна цел и да си готов да жертваш всеки, в когото не си сигурен. Защото ти си мой син. Днес аз ти предоставям случай, без дори да те подлагам на изпитание, да получиш върховна власт в Азия. От тук и сила да владееш света. Не го предлагам с лека ръка. Зная какво значи да си тай-пан. Избирай, за бога!
Кълъм бе втренчил поглед в Библията. И среброто. „Не искам да съм на второ място — мислеше си той, — в никакъв случай! Така никога няма да мога да постигна много. Засега не е нужно да се безпокоя за условията, за Джин-куа и китайците, и за всички световни проблеми. Може би няма да почувствам и грижите на тай-пан. Току-виж, че Роб не ме одобрил. Боже милостиви, помогни ми да докажа, че съм достоен да стана тай-пан — така ще мога да използвам властта си за добро. Нека това бъде средство да изпълня волята Ти. Хартата трябва да се приеме. Няма друг начин!“
На челото му избиха капчици пот. Той вдигна Библията:
— Заклевам се във Всевишния да спазвам тези условия, ако и когато стана тай-пан. И да ми помага Бог!
Пръстите му трепереха, когато положи Библията обратно.
— Роб? — каза Струан, без да вдига поглед.
— Пет години като тай-пан и мога да изпратя Кълъм обратно в Шотландия? Сега? Да променя абсолютно всичко, както аз намеря за добре?
— Да, за бога. Пак ли трябва да повтарям? След пет месеца ще правиш каквото пожелаеш. Ако, разбира се, си съгласен да приемеш другите условия. Да!
В трюма настъпи дълбока тишина. Чуваше се само непрекъснатото шумолене на плъхове в тъмнината.
— Защо искаш да ме отстраниш, чичо? — попита Кълъм.
— За да нараня баща ти. Ти си последната издънка от неговия корен.
— Така е, Роб. Той е последният.
— Но как можеш да говориш така? Това е ужасно! — Кълъм бе потресен. — Та ние сме роднини! Роднини!
— Да — призна Роб с болка, — но ние говорим истината. Баща ти е готов да жертва мен, теб, децата ми, за да постигне целите си. Защо да постъпваме като него?
— Може би и ти ще го направиш, Роб. Може би — каза Струан.
— Знаеш, че нищо не бих направил да ти навредя. Господи, ти, който гледаш отвисоко, кажи какво става с нас? Видяхме се с пари и изведнъж побесняхме от алчност и какво ли още не. Моля те, остави ме да си замина! След пет месеца. Моля те, Дърк!
— Аз трябва да замина. Само от Парламента ще мога да осъществявам контрол над Лонгстаф и неговите приемници — както и ти, когато напуснеш Азия. Остани една година като тай-пан и после замини! Така наистина ще можем да осъществим плана. А и Кълъм трябва да бъде обучен.
— Как да бъда обучен за такова кратко време?
— До пет месеца ще разбера дали ще може да стане тай-пан. Ако не е годен, ще внеса промени.
— Какви промени?
— Съгласен ли си с условията, Роб? Ако си, закълни се в Библията и да се качваме горе.
— Какви промени?
— По дяволите! Съгласен ли си или не, Роб? Една или пет години? Или няколко?
Роб прехвърли тежестта си върху другия крак, когато корабът се люшна под напора на засилващия се вятър. С цялото си същество искаше да се откаже от клетвата. Но не можеше. Не можеше заради семейството си. Пое Библията и тя натежа в ръцете му.
— Дори и да ненавиждам Ориента и всичко, свързано с него, кълна се в Бога, да спазвам условията и да дам всичко, на което съм способен. Да ми помага Бог! — Подаде Библията на Струан. — Мисля, че ще съжаляваш, задето ме оставяш да бъда тай-пан — за една година.
— Възможно е. Но Хонконг няма да съжалява.
Струан отвори Библията и им показа четирите половинки от монети, залепени от вътрешната страна с восък. Изброи всичките условия на Джин-куа, без да споменава единия лак за Гордън Чен. Това си е моя работа, каза си Струан и изведнъж помисли как би реагирал Кълъм, ако разбере за природения си брат и за Мей-мей. Роб знаеше за китайката, но никога не я беше срещал. Струан се питаше дали враговете му не са разказали вече на Кълъм за Гордън и за Мей-мей.
— Мисля, че правилно постъпи, Дърк, дето ни накара да се закълнем. Един господ знае що за дяволия има в тези монети.
Когато се върнаха в каютата, Струан отиде до бюрото и счупи печата на писмото. Прочете първите няколко реда и извика радостно:
— Тя е жива! Слава богу, Уинифред е жива! Значи е оздравяла! Роб грабна писмото от ръцете му. Струан бе извън себе си от радост — прегърна Кълъм и затанцува джига, а после рил, и сключили ръце, двамата повлякоха със себе си Роб. Изведнъж цялата омраза и недоверие се стопиха.
После Струан им препречи пътя с могъщия си ръст.
— Хайде сега заедно! Едно, две, три — и тримата нададоха латинския боен вик на клана с пълни гърла: — „Фери“ — Мери се в целта! — После се прегърнаха отново и изреваха: „Стюард!“
Морякът дотърча начаса:
— Слушам, сър?
— По половин глътка на всички. Тръбачът — на квартердека! Донеси бутилка шампанско и още чай. Изпълнявай!
— Слушам, сър!
Така тримата мъже се помириха. Но дълбоко в себе си знаеха, че между тях всичко се е променило. Бяха си казали твърде много неща. Скоро пътищата им щяха да се разделят. Всеки щеше да остане сам.
— Слава богу, че отвори писмото след това, Дърк — обади се Роб. — Слава богу, че получихме това писмо. Чувствах се ужасно! Ужасно!
— Аз също — каза Кълъм. — Прочети го докрай, татко.
Струан седна удобно в дълбокия кожен моряшки стол и им прочете писмото. Беше на келтски, написано преди четири месеца — месец, след като Кълъм бе отпътувал от Глазгоу.
Парлан Струан пишеше, че животът на Уинифред висял на косъм в продължение на две седмици, след което започнала да се поправя. Лекарите не могли нищо да обяснят, а само свивали рамене и казвали: „Божа работа.“ Двамата живеели в малкия имот, който той им купил преди години.
— Тя сигурно е щастлива там — каза Кълъм, — но освен прислуга и кози едва ли има с кого да говори. Къде ли ще ходи на училище?
— Нека първо да оздравее. После ще мислим за това — отвърна Роб. — Продължавай, Дърк.
По-нататък следваха новини за семейството. Парлан Струан имаше двама братя и три сестри. Всички бяха женени, а сега вече и децата им се бяха оженили и имаха свои деца. Неговите собствени деца, Дърк и Флора от първия му брак и Роб, Ютиния и Сюзън от втория — всички те бяха се задомили.
Много от наследниците му емигрирали било в канадските колонии, било в Съединените американски щати. Някои се пръснали из Далечния изток и испанска Южна Америка.
Парлан Струан пишеше, че Алистър Маклауд, който бе женен за сестрата на Роб Сюзън, напуснал Лондон със сина си Хектор и отишъл да живее отново в Шотландия. Смъртта на Сюзън и дъщеря му Клеър от холера тегнела на съвестта му и едва не го съсипала. Получил и писмо от Кърнови: Флора, сестрата на Дърк, се омъжила за Фаран Кен и предишната година отпътували за Норфък, Вирджиния. Пристигнали благополучно: пътуването им минало много добре, те и децата им били здрави и доволни. Писмото продължаваше:
„Кажи на Роб, че вчера Роди замина да учи в университета. Качих го на дилижанса за Единбург с шест шилинга в джоба и храна за четири дни. Братовчед ти Дугъл Струан пише, че ще го вземе при себе си през ваканцията и ще се грижи за него до връщането на Роб. Позволих си да изпратя от името на Роб платежно нареждане за петдесет гвинеи, с които да плати пансиона и храната си за една година и да разполага с един шилинг дневно за харчене. Дадох му също една Библия и го предупредих да се пази от леки жени, пиянство и комар да прочете този откъс от пиесата на Уил Шекспир, в който се казва нито вземай, нито давай в заем, да си го препише и прикрепи към корицата на светата книга. Той има красив почерк.
Твоята скъпа Роналда и децата са погребани в чумна яма. Съжалявам, синко, но законът повелява всички мъртви да бъдат погребвани така, след като ги изгорят и залеят с негасена вар. Но погребението се извърши по всички правила на нашата вяра и земята беше осветена. Мир на праха им.
Не се безпокой за Уини. Момиченцето разхубавя и тук, край Лох Ломънд, където е стъпил кракът на Господ, тя ще порасне и ще стане чудесна и богобоязлива жена. Сега внимавай: не позволявай на варварите езичници от индийския Китай да погубят душата ти, заключи вратата внимателно и не допускай злото, което вирее в тези дяволски земи. Няма ли да се връщаш скоро? Здравето ми е, слава богу, добро. Остават ми още само седем години до седемдесетте, обещани ми от Бога, но само един на четиристотин човека може да дочака тази зла участ. Сега съм много по-добре. В Глазгоу, Бирмингам и Единбург има лоши вълнения — пише във вестниците. Вълнения на чартистите. Фабричните работници настояват за повишаване на заплатите. Преди два дни в Глазгоу обесиха човек за кражба на овци. Проклети англичани! В какъв свят живеем, щом обесиха един свестен шотландец за това, че откраднал една английска овца! И то да го съди шотландец! Ужас! Същевременно стотици други бяха откарани в австралийските земи на Ван Димен по обвинение в непокорство, стачка и палеж на фабрика. Приятелят на Кълъм — Бартоломю Ангъс — беше осъден на заточение в Нови Южен Уелс за чартистко бунтовничество в Единбург. Хората са…“
— Боже мой! — възкликна Кълъм.
— Кой е Бартоломю? — попита Струан.
— Бяхме съквартиранти в университета. Бедният Барт!
Струан го сряза:
— Не си ли знаел, че е чартист?
— Разбира се, че знаех. — Кълъм се приближи до прозореца и се загледа в следата от кораба.
— Ти чартист ли си, Кълъм?
— Самият ти казваше, че Хартата е добра.
— Да, но също ти обясних и какво мисля за въстанието. Занимаваш ли се с активна чартистка дейност?
— Ако бях у дома, щях да се занимавам. Повечето студенти поддържат Хартата.
— Тогава, слава богу, че не си там. Щом е оглавил въстание, Бартоломю заслужава двегодишната присъда. Имаме добри закони и най-добрата парламентарна система в света. Промените не се извършват чрез въстания, бунтове и стачки.
— Какво още пише в писмото, татко?
За миг погледът на Струан се задържа върху гърба на сина му и в ушите му зазвучаха думите на Роналда. Мислено отбеляза да се вгледа по-внимателно в бъдеще в чартистките истории. После зачете отново:
„… Ежедневно в Глазгоу пристигат хора от Хайлъндс, където земевладелците продължават да ограждат земите на клановете и да отнемат техните рождени права. Злият демон, херцог Струан, Господ да го убие, набира полк за индийските колонии. Под знамето му се тълпят хора, примамени от обещанията му за плячка и земя. Носи се слух, че отново ще воюваме с проклетите американци за канадските колонии, а също разправят, че между онези дяволи — французите и руснаците избухнала война заради османските турци. Проклети французи! Сякаш не сме страдали достатъчно заради този сатана Бонапарт.
В тъжна страна живеем, синко. О, забравих да спомена, че има планове до пет години Глазгоу и Единбург да се свържат с железница. Ще бъде чудесно, нали? Може би ние, шотландците, ще се обединим, ще отхвърлим дявола англичанин и ще възкачим наш собствен крал. Прегръщам теб и брат ти. Целуни Кълъм от мен. Твоят почтен баща, Парлан Струан.“