Струан вдигна глава и се усмихна кисело:
— Все така кръвожаден.
— Ако херцогът набира полк за Индия, може и да мине оттук — каза Роб.
— Аха. И аз си помислих същото. Е, момко, ако някога полкът стигне до владенията на „Ноубъл хаус“, ще се върне у дома обезглавен, така че Господ да ни помага!
— Господ да ни помага! — повтори Кълъм.
На вратата се почука и стюардът влезе бързо с шампанско, чаши и чай.
— Капитан Орлов ви благодари от името на екипажа, сър.
— Поканете го заедно с Волфганг да дойдат при нас, когато свърши вахтата.
— Слушам, сър.
След като наляха виното и чая, Струан вдигна чашата си:
— Наздравица. За Уинифред, която възкръсна отново!
Пиха и Роб каза:
— Още една наздравица. За „Ноубъл хаус“. Дано никога повече не помислим да причиним зло един на друг!
— Съгласен! Отново пиха.
— Роб, пиши на нашите агенти, когато стигнем в Хонконг. Кажи им да открият директорите на нашата банка, които са виновни за просрочения кредит.
— Дадено, Дърк.
— А после, татко? — попита Кълъм.
— После ще ги унищожим — отвърна Струан, — тях и техните семейства.
Кълъм потръпна от неумолимата решителност, с която баща му изрече присъдата.
— Защо семействата им?
— А тяхната алчност не засегна ли нашите семейства? Нас самите? Нашето бъдеще? Години наред ще имаме да плащаме заради алчността им. Те ще платят в същия размер! Всички до един!
Кълъм стана и тръгна към вратата.
— Къде си тръгнал, синко?
— Отивам до клозета. Исках да кажа отходното място.
Вратата зад него се затвори.
— Съжалявам за това, което казах. Но то трябваше да стане.
— Зная. И аз съжалявам. Ти обаче си прав за Парламента. Там ще се концентрира все по-голяма власт и солидните търговски сделки ще се уреждат оттам. Аз ще се грижа за финансирането и двамата с теб ще наблюдаваме Кълъм и ще му помагаме. Все пак новината за Уинифред е чудесна, нали?
— Да.
— Разсъжденията на Кълъм по много въпроси са правилни, нали.
— Той е прекалено млад. Нали знаеш как отгледа Роналда децата — стриктно следваше евангелието. Някой ден Кълъм ще трябва да порасне.
— Какво ще правиш с Гордън Чен?
— Интересува те дали ще кажа на Кълъм? — Струан се беше загледал в морските гларуси. — Ще трябва да реша този въпрос щом се върнем в Хонконг.
— Бедният Кълъм. Не е лесно да си млад, нали?
Струан поклати глава:
— Никога не е лесно.
Роб помълча малко и каза:
— Помниш ли моето момиче — Минг Су?
— Да.
— Често се питам какво ли стана с нея и детето.
— Сигурно се е устроила като принцеса и си е намерила чудесен съпруг с парите, които й остави, Роб. Омъжила се е за някой мандарин. Не е нужно да се безпокоиш за нея.
— Предполагам, че малката Изабел е навършила вече десет годинки. — Роб се увлече в приятни за душата спомени. Припомни си смеха й и удовлетворението, което бе получил от нея. Огромно удовлетворение — мислеше си той. Беше му дала повече любов и ласки, нежност и съчувствие в един ден, отколкото Сара му бе дала през целия им съвместен живот. — Ти трябва да се ожениш отново, Дърк.
— Ще има време за помисля за това. — Струан хвърли разсеян поглед към барометъра. Показваше 30,1 инча, ясно време. — Роб, дръж изкъсо Кълъм, когато станеш тай-пан.
— Непременно — обеща Роб.
Когато Кълъм излезе на палубата, „Чайна клауд“ се полюля и изплава от канала, образуван между малкото островче Тунг Ку Чау и Хонконг. Корабът напусна бързо тесния, ограден с планински вериги проток и зави на югозапад. Поклю Чау — друг по-голям остров — се намираше на две мили вляво. Остър североизточен мусон браздеше вълните, а отгоре бе надвиснал тежък сив облак.
Кълъм тръгна напред, като внимателно заобикаляше спретнато навитите корабни и пристанищни въжета. Мина покрай блестящите редици на топовете, изумен от чистотата на всяко нещо. Беше се качвал на много други търговски кораби в пристанището на Хонконг и всички му се бяха сторили мизерни.
Лявото отходно място бе заето от двама моряци и той се прекатери до десния борд. Увисна на въжетата, с мъка свали панталоните си и клекна предпазливо в мрежата.
Приближи се млад червенокос моряк, ловко се преметна през планшира в отходното място и смъкна гащите си. Беше бос и клекна, без да се държи за въжетата.
— Добро утро, сър — поздрави морякът.
— Добро утро — отвърна Кълъм, стиснал начумерено въжето.
Морякът свърши бързо. Наведе се към планшира, взе от една кутия квадратно парче вестник и се избърса, после хвърли внимателно хартията долу и завърза гащите си около кръста.
— Какво беше това? — попита Кълъм.
— А? О, хартията ли, сър? Мътните ме взели, ако знам, сър. Заповед на тай-пана. Ако не избършеш задника си с хартия, губиш двумесечна заплата и служиш десет дена на гадната бригантина. — Морякът се засмя. — Моля за извинение, тай-панът не е виновен. Корабът си е негов, така че бършем проклетите си задници. — Скочи леко на борда и потопи ръце в кофа с морска вода, после плисна водата върху краката си. — Измий и ти ръцете и краката си, за бога, защото ще отидеш в проклетата бригантина! Много странно! Направо лудост… моля за извинение, сър. Но животът е направо гаден: все миеш проклетите си ръце, бършеш проклетия си задник и веднъж в седмицата се къпеш и обличаш чисти дрехи.
— Гаден, ама друг път — обади се един моряк, който дъвчеше парче тютюн, надвесен над планшира. — Ще ти плащат в чисто сребро. Когато то пристигне, ако е рекъл Господ! Ще живееш като принц. Ще се валяш в купища пари. Какво още искаш, Чарли? — После се обърна към Кълъм: — Не знам как тай-панът постига това, сър, но на корабите му има по-малко заболявания от чума и скорбут, отколкото на всеки друг плаващ кораб — той плю по посока на вятъра, — така че аз си бърша задника и съм щастлив от това. Извинете ме, сър, ако съм на ваше място, ще правя същото. Тай-панът ужасно държи заповедите му да се изпълняват!
— Зарифи марселите и брамселите! — изрева капитан Орлов от квартердека и гласът му бе невероятно мощен за дребната му фигура.
Моряците се разделиха с Кълъм, като докоснаха чела, и се присъединиха към хората, които се изкачваха по вантите.
Кълъм използва хартията, изми ръцете си, слезе долу и зачака удобен момент да се присъедини към разговора.
— Защо трябва да се използва хартия?
— А? — попита Струан.
— В отходното място. Ако не използваш хартия, десет дена на бригантината.
— О, забравих да ти кажа, момчето ми. Китайците смятат, че има известна връзка между изпражненията и болестите.
— Та това е просто смешно — каза насмешливо Кълъм.
— Китайците не мислят така. Нито пък аз. — Струан се обърна към Роб: — От три месеца съм го въвел на „Чайна клауд“. За отбелязване е, че болестите намаляха.
— Дори в сравнение с „Тъндър клауд“?
— Да.
— Чисто и просто съвпадение — каза Кълъм.
Роб изръмжа:
— Изглежда, има доста съвпадения на нашите кораби, Кълъм. Има повече от петдесет години, откакто капитан Кук откри, че лимоните и свежите зеленчуци лекуват скорбута. Може би наистина изпражненията имат някаква връзка със заболяванията.
— Кога се къпа за последен път, Кълъм? — попита баща му.
— Не зная — преди месец — не, не си спомням. Капитан Бери настояваше да се къпя заедно с екипажа веднъж седмично в „Тъндър клауд“. Едва не умрях от студ. Защо питаш?
— Кога за последен път пра дрехите си?
Кълъм примигна и погледна тежките си кафяви вълнени панталони и сюртука си.
— Никога не съм ги прал. Защо да ги пера?
Очите на Струан блеснаха и той каза:
— Отсега нататък, било на кораба или на брега, ще къпеш цялото си тяло веднъж в седмицата! Ще използваш хартия и ще миеш ръцете си! Ще переш дрехите си всяка седмица! Няма да пиеш вода, а само чай! И всеки ден ще си миеш зъбите!
— Но защо? Защо не вода? Това е лудост! Да пера дрехите си? Тате ще се свият и кройката ще се развали, и кой знае още какво ще стане!
— Това ще правиш! Тук е Ориентът! Желая да останеш жив! Да си добре! И да си здрав!
— Няма да правя това! Аз не съм дете и не съм ти подчинен!
— Най-добре прави, както казва баща ти — намеси се Роб. — Аз също се противопоставях. На всяка негова нова идея. Накрая той неизменно доказваше, че е прав. Не знам защо става така. Но ето че навсякъде хората умират като мухи, а ние сме здрави.
— Изобщо не си прав — възрази Кълъм. — Нали ми каза, че през цялото време боледуваш?
— Да. Но това е от много години. Навремето не повярвах на баща ти, когато ми казваше за водата, и продължих да я пия. Сега червата ми кървят и ще продължават да кървят. Вече е твърде късно за мен, но кълна се, за бога, че съжалявам, дето не опитах. Сигурно червата ми сега нямаше да се скапват. Дърк изобщо не пие вода. Само чай.
— Това правят и китайците, момче.
— Не вярвам.
— Слушай, докато се мъчиш да откриеш истината — озъби се Струан, — ще изпълняваш тези заповеди! Разбери, заповеди!
Кълъм стисна упорито зъби:
— Заради някакви езически китайски обичаи трябва да променям целия свой начин на живот. Това ли искаш да ми кажеш?
— Да! Готов съм да се поуча от тях. Ще направя всичко, за да съхраня здравето си, а и ти също, за бога! — Струан изрева. — Стюард!
Вратата се отвори.
— Слушам, сър!
— Веднага приготви баня за мистър Кълъм! В каютата ми. И чисти дрехи също!
— Слушам, сър!
Струан прекоси каютата и се изпъна в целия си огромен ръст пред сина си. Разгледа главата му.
— В косата си имаш въшки.
— Изобщо не мога да те разбера!? — избухна Кълъм. — Всички имат въшки. Въшките ходят по нас, независимо дали това ни харесва или не. Малко се почешеш и край.
— Аз нямам въшки, нито Роб.
— Значи вие сте специални. Уникални! — Разтреперан от гняв, Кълъм отпи една глътка от шампанското. — Всеки знае, че когато човек се къпе, той рискува здравето си.
— Ти вониш, Кълъм.
— Всички вонят — отвърна нетърпеливо синът му. — Защо тогава носим винаги със себе си помада? Вонята е също начин на живот. Въшките пък са проклятие за човека. И точка по въпроса!
— Нито аз, нито Роб и семейството му вонят. Моите хора също не вонят, затова имаме най-доброто здраве в Ориента. Ще правиш това, което ти казвам. И въшките, и вонята са напълно излишни.
— По-добре се връщай в Лондон, татко. Там ще намериш най-голямата воня. Ако хората те чуят какво говориш за въшките и за вонята, ще те вземат за луд.
Баща и син впиха зъл поглед един в друг.
— Ще се подчиниш на заповедите ми. Ще се миеш, по дяволите, или ще накарам боцмана да те мие насила! Марш на палубата!
— Послушай го, Кълъм — намеси се Роб. Той усещаше презрението на сина и непреклонността на бащата. — Какво значение има? Направи компромис. Опитай пет месеца, а? Ако дотогава не се почувстваш по-добре, ще се върнеш към старите си навици.
— А ако откажа?
Погледът на Струан бе неумолим:
— Обичам те, Кълъм, повече от всичко друго на света. Но ще вършиш каквото ти казвам! В противен случай ще те накажа като обикновен моряк за непокорство!
— Как така?
— Ще те тегля след кораба десет минути и така ще се изкъпеш.
— Вместо да заповядваш — избухна недоволно Кълъм, — защо не казваш от време на време моля?
Струан се засмя от сърце.
— Господи, имаш право, момче — и тупна сина си по гърба. — Моля те, изпълни това, което искам от теб! Божичко, та ти си прав! По-често ще казвам моля. И не се безпокой за дрехите си. Ще ти вземем най-добрия шивач в Азия. И без това се нуждаеш от повече дрехи. — Струан погледна към Роб. — Какво ще кажеш за твоя шивач, Роб?
— Добре. Веднага щом се установим в Хонконг.
— Още утре ще изпратим да го извикат от Макао с целия му екип. Ако не е пристигнал вече в Хонконг. Нали пет месеца, момче?
— Съгласен съм. Макар че все още смятам това за приумица.
Струан напълни отново чашите.
— А сега смятам да отпразнуваме възраждането на „Ноубъл хаус“.
— Как, Дърк?
— Ще дадем бал.
— Какво? — развълнува се Кълъм, забравил възмущението си.
— Да. Бал! За всички европейци. В пищен стил. След един месец.
— Това означава да забъркаме голяма каша! — заяви Роб.
— Какво искаш да кажеш?
— Сред дамите ще започне невероятна паника. Ще избухне съперничество за най-добро облекло — по последна мода! Ще изтормозят мъжете си и ще се опитат да отнемат фризьорите на конкурентките си. Господи, хрумна ми чудесна идея! Питам се какво ли ще облече Шиваун.
— Нищо — ако това й харесва! — Очите на Струан блестяха. — Да бал! Ще има награда за най-красиво облечена дама. Мисля, че наградата…
— Не си ли чувал за това какво е отсъдил Парис?
— Да. Но сега съдия ще бъде Аристотел.
— Той е прекалено умен за такава роля.
— Ще видим. — Струан помисли малко. — Наградата трябва да има висока стойност. Какво ще кажете за хиляда гвинеи?
— Шегуваш се! — възкликна Кълъм.
— Хиляда гвинеи!
Кълъм бе поразен от мисълта за такова разточителство. Та това е просто безнравствено. Криминално деяние. С хиляда гвинеи човек може да живее в Англия като цар пет или десет години. Надницата на един фабричен работник, работещ от тъмно до тъмно шест дни в седмицата и без почивка през годината, е петнайсет до двайсет лири годишно. И от тази надница той поддържа дома, отглежда децата, храни жена, плаща наем, храна, облекло, въглища. Баща ми е луд, мислеше си, парите са го побъркали. Ами двайсетте хиляди гвинеи, които пропиля, да, направо пропиля с този глупав бас с Брок и Горт. Но хайде, това беше облог, за да се отърве от Брок. Един полезен облог, след като се е оказал сполучлив — ето че среброто е на борда на „Чайна клауд“ и ние отново сме богати. Богати!
Сега Кълъм съзнаваше, че да си богат е различно нещо от това да си беден. Знаеше, че баща му има право — не парите имаха значение, а тяхната липса.
— Но това е много, твърде много!
— Да. В определена степен. — Струан запали една пура. — Но „Ноубъл хаус“ трябва да държи на авторитета си. Новината ще потопи всичко. И историята ще се разнася сто години. — Той постави ръка на рамото на Кълъм. — Има още едно правило, синко, което не бива да забравяш — когато залагаш високо, рискуваш много. Ако не си съгласен да рискуваш, откажи се от играта.
— Такава голяма сума ще накара… може да накара някои хора да рискуват повече пари, отколкото могат да си позволят. Нима това е добре?
— Парите имат смисъл тогава, когато се харчат. Бих казал, че тези пари ще бъдат похарчени добре.
— Но какво печелиш от това?
— Авторитет, момче. — Струан се обърна към Роб: — Кой е печелившият?
Роб поклати глава безпомощно.
— Не знам. Красотата — Шиваун. Но най-добре облечената? Някои положително ще рискуват и цяло състояние за честта да получат наградата.
— Познаваш ли Шиваун, Кълъм?
— Не, татко. Срещнах я веднъж да се разхожда по пътя с Джордж — Джордж Глесинг е този, който трасира пътя от Глесинг пойнт до Хепи вели. Мис Тилмън е много красива. Но смятам, че мис Синклер е по-привлекателна. Чаровна. Аз и Джордж бяхме с нея малко време.
— Я виж ти! — Струан се опита да потисне внезапно възникналия интерес.
— Да — отвърна Кълъм простодушие. — Бяхме на прощална вечеря с мис Синклер и Хорацио на кораба на Джордж. Бедният Джордж — взеха му кораба. Това много го разстрои. Наистина ли ще дадем бал?
— Защо загуби Джордж кораба си?
— Лонгстаф го назначи за шеф на пристанището и главен инспектор, а адмиралът му заповяда да приеме назначението. Мис Синклер се съгласи с мен, че това разкрива добри възможности за него, но той е на друго мнение.
— Харесва ли ти той?
— Разбира се. Отнася се много добре с мен. — Кълъм за малко не добави, „въпреки че съм син на тай-пана“. Трябваше да благодари за случайното съвпадение на интересите им — и двамата бяха чудесни играчи на крикет. Още в университетския отбор Кълъм беше капитан и последната година беше играл за първенството на своето графство.