Но високият мъж, който бе възразил преди малко на Дик, успя да възстанови ред и тишина с гръмкия си глас.
— Претърсете ги за оръжие — каза той. — Така ще преценим намеренията им.
У Дик не намериха друго оръжие освен ножа му; това беше в негова полза, но когато някой го измъкна услужливо от ножницата, разкри се, че е още неизчистен от кръвта на Рътър. Привържениците на сър Даниъл се развикаха веднага, но високият мъж ги застави с поглед и с властен жест да замълчат. Когато дойде ред на Лоулес, под расото му намериха връзка стрели, съвършено еднакви с изстреляните в църквата.
— Какво ще кажете сега? — запита високият мъж, като погледна намръщено Дик.
— Сър — отговори Дик, — тук е божи храм, нали? По външността ви виждам, че сте знатен човек, а лицето ви изразява благочестие и справедливост. Затова съм готов да се предам на вас, като се отказвам от закрилата на това светилище. Но ако мислите да ме оставите във властта на тоя човек, когото обвинявам пред всички, че е убил родния ми баща и си е присвоил незаконно имотите и доходите ми, моля ви да ме убиете още тук със собствената си благородна ръка! Вие сам чухте как ме заплаши с мъчения още преди да е доказана вината ми. Вашата чест ви повелява не да ме предадете на заклетия ми враг и отдавнашен потисник, а да ме съдите справедливо и законно и ако наистина съм виновен, да ме погубите милостиво.
— Милорд — извика сър Даниъл, — вие няма да се вслушате в думите на това вълче, нали? Окървавеният нож го изобличава, че лъже!
— Позволете да ви забележа, добри рицарю — възрази високият непознат, — че това избухване е донейде във ваша, вреда.
В това време младоженката, която се бе свестила преди малко и наблюдаваше замаяно тази сцена, се изтръгна от ръцете на тия, които я подкрепяха, и коленичи пред непознатия.
— Милорд Райзинхъм — извика тя, — изслушайте ме в името на правдата. Този човек ми стана опекун чрез насилие, като ме отвлече от роднините ми. От тоя ден аз не видях от никого състрадание, подкрепа или утеха… От никого, освен от Ричард Шелтън, когото сега обвиняват и се стараят да погубят. Той бе дошъл миналата нощ, милорд, в къщата на сър Даниъл само заради мене: дойде по моя молба, без каквото и да е лошо намерение. Докато сър Даниъл беше добър към него, той се сражаваше честно заедно с неговите хора против Черната стрела, но когато жалкият му опекун се опита вероломно да го убие и той трябваше да избяга посред нощ, за да се спаси; где можеше да отиде — безпомощен и ограбен? И ако е попаднал между лоши хора, кого би трябвало да укорите — момъка ли, с когото се отнасят толкова несправедливо, или опекуна, злоупотребил с властта си?
При тия думи и дребничката млада дама коленичи при Джоана.
— А аз, добри лорд и чичо — добави тя, — мога да потвърдя пред всички с чиста съвест, че казаното от девойката е вярно. Аз, недостойната, въведох лично младежа.
Граф Райзинхъм ги изслуша, без да продума; когато девойките свършиха, той помълча още няколко минути. След това подаде ръка на Джоана, за да й помогне да стане, но трябва да добавим, че не оказа същото внимание на тази, която го нарече чичо.
— Сър Даниъл — каза той, — работата е много заплетена, затова с ваше позволение ще се заема да я изясня и проверя. Не се тревожете: вашето дело е в грижливи ръце и ще бъде решено справедливо; приберете се сега незабавно в къщи да превържете раните си. Днес е студено и аз не бих желал да се простудите с тия драскотини.
Той даде знак с ръка; раболепни слуги, които следяха всяко негово движение, предадоха по-нататък заповедта. Отвън се чу веднага резкият звук на тръба, стрелци и войници в униформа и с кокардите на лорд Райзинхъм влязоха в църквата през отворените врати, взеха Дик и Лоулес от досегашните им пазачи, оградиха ги, излязоха заедно с тях и изчезнаха.
Когато минаваха покрай девойките, Джоана протегна и двете си ръце към Дик и му пожела добър път, а шаферката му изпрати една целувка, без да се смути от явното неудоволствие на чичо си, и извика: „Дръжте се, лъворазгонителю!“, при което присъствуващите се усмихнаха за пръв път след тия произшествия.
Глава V
Граф Райзинхъм
При все че беше засега най-знатната личност в Шорби, граф Рийзинхъм се бе настанил скромно в дома на един обикновен гражданин накрай града. Само по въоръжените часовои пред вратата и непрестанно пристигащите и заминаващи пратеници можеше да се разбере, че тук е временното местопребиваване на виден лорд.
Затова именно поради липса на място Дик и Лоулес бяха затворени в едно и също помещение.
— Добре говорихте, мастър Ричард — каза скитникът. — Извънредно добре говорихте и аз ви благодаря от все сърце. Тук сме в добри ръце; ще ни съдят справедливо и още тази вечер ще ни обесят прилично на едно и също дърво.
— Така мисля всъщност и аз, клети приятелю — отговори Дик.
— Но все пак имаме още една надежда — продължи Лоулес. — Човек като Елис Дъкуърт се среща веднъж между десет хиляди души; той ви обича както заради самия вас, така и заради баща ви; а като знае, че не сте виновен, ще преобърне света, за да ви отърве.
— Невъзможно — каза Дик. — Какво би могъл да стори? Той има само шепа хора. О, ако осъмнем… и ако бих могъл да отида на уречената среща в един часа… всичко би се променило. Но сега не може да ни се помогне.
— Все пак — заключи Лоулес, — ако вие отстоявате моята невинност, и аз ще отстоявам твърдо вашата. Това няма да ни помогне, но ако ме обесят, не ще бъде поне за това, че не съм се клел в невинността си.
След тези думи Дик се замисли, а старият негодник се сви в един ъгъл, закри лице с монашеската си качулка и се приготви да спи. След малко вече хъркаше — дотолкова дългият живот, изпълнен с трудности и приключения, бе притъпил у него чувството за страх.
Отдавна бе минало пладне, почти наближаваше да мръкне, когато вратата се отвори и Дик бе отведен горе, гдето граф Райзинхъм седеше замислен пред огъня в топлата си стая.
Когато пленникът влезе, той вдигна глава и каза:
— Сър, познавах баща ви, който беше честен мъж, и това ме кара да бъда снизходителен към вас, но не мога да скрия, че срещу вас има тежки обвинения. Вие дружите с убийци и крадци; има съвсем очевидни доказателства, че сте воювали против краля, подозират ви, че сте заграбили като пират един чужд кораб, заловили са ви, когато сте се промъкнали предрешен в дома на вашия враг; същата вечер бе убит един човек…
— Ако позволите, милорд — прекъсна го Дик, — ще призная веднага всичката си вина. Аз наистина убих онзи приятел Рътър; за доказателство — той бръкна в пазвата си — ето ви писмото, което взех от кесията му.
Лорд Райзинхъм взе писмото, отвори го и два пъти го прочете.
— Чели ли сте го? — запита той.
— Четох го — отговори Дик.
— За Йорк ли сте, или за Ланкастър? — запита графът.
— Милорд, съвсем неотдавна ми зададоха същия въпрос и аз не знаех как да отговоря — каза Дик, — щом отговорих веднъж, няма да променя отговора си. За Йорк съм, милорд.
Графът кимна одобрително.
— Честен отговор — каза той. — Защо ми предавате тогава това писмо?
— Нали всички партии са единни против изменниците? — извика Дик.
— Бих желал да е така, младежо — отговори графът, — аз във всеки случай одобрявам думите ви. Виждам, че у вас има повече младежко увлечение, отколкото вина; и ако сър Даниъл не беше наш могъщ привърженик, бих, бил почти готов да взема вашата страна. Аз поразпитах и научих, че с вас са се отнасяли зле, а това оправдава постъпките ви. Но виждате ли, сър, аз съм преди всичко водач на партията на кралицата и макар да съм по природа справедлив и дори прекалено склонен към милосърдие, все пак трябва да постъпя според интересите на нашата партия. И затова бих пожертвувал много нещо, за да задържа при нас сър Даниъл.
— Милорд — отговори Дик, — бихте сметнали навярно, че съм много дързък, ако си позволя да ви дам съвет, но нима разчитате на вярност от сър Даниъл? Струва ми се, че той минава прекалено често от една страна към друга.
— Да, така става в Англия. Какво искате? — запита графът. — Но вие сте несправедлив към тънстолския рицар; доколкото може да се вярва на днешното невярно поколение, той е напоследък напълно верен на нас, ланкастърците. Не ни изостави дори при последните ни неуспехи.
— Ако обичате да хвърлите поглед върху това писмо, може би ще промените малко мнението си за него — каза Дик, като подаде на графа писмото на сър Даниъл до лорд Уенслидейл.
Лицето на граф Райзинхъм промени веднага изражението си, той се намръщи като разгневен лъв, а ръката му неволно сграбчи меча.
— И това ли четохте? — попита той.
— И него — каза Дик. — Виждате, че той предлага на лорд Уенслидейл вашето собствено имение!
— Да, моето собствено имение, както казвате! — отвърна графът. — Това писмо ме прави ваш длъжник. То ми посочи лисичата бърлога. Заповядайте, мастър Шелтън; не искам да бавя отплатата си; най-напред, все едно дали сте за Йорк, или за Ланкастър, дали сте почтен човек или разбойник, връщам ви свободата. Вървете си в името на пресветата Дева! Но ще ми признаете правото да задържа и обеся вашия приятел Лоулес. Престъплението беше много явно и изисква едно също така явно наказание.
— Милорд, първата ми молба към вас е да пощадите и него — помоли Дик.
— Той е отдавна осъден негодник, крадец и скитник, мастър Шелтън — каза графът. — Бесилото го чака от дванадесет години вече. Какво значение има в такъв случай за какво ще го обесят и кога — дали ще е утре, или вдругиден?
— Не, милорд, той дойде тук от любов към мене — отговори Дик — и аз бих бил подлец и неблагодарник, ако го изоставя.
— Много сте досаден, мастър Шелтън — отговори строго графът. — А това е лош начин за преуспяване в живота. Както и да е, за да се отърва от вашето настояване, ще ви угодя и този път. Вървете си и двамата, но бъдете предпазливи и се махайте веднага от Шорби. Защото нашият сър Даниъл (да го погубят светците!) жадува за кръвта ви.
— Милорд, сега изказвам само с думи благодарността си като се надявам, че ще имам в най-скоро време случай да ви се отплатя донейде и с услуга — отговори Дик на излизане от стаята.
Глава VI
Пак Арблестър
Мръкнало се бе вече, когато Дик и Лоулес успяха да се измъкнат през задния вход на къщата, гдето лорд Райзинхъм се бе настанил на квартира.
Те се скриха до градинската стена, за да обмислят как ще е най-добре да постъпят. Заплашваше ги голяма опасност. Ако някой от хората на сър Даниъл ги види и вдигне тревога, веднага ще ги подгонят и убият. Опасно беше не само да останат в Шорби, но и да се опитат да излязат в околността, защото можеха да се натъкнат на стражата.
Недалеко от мястото, гдето се бяха свили, те зърнаха на една полянка някаква вятърна мелница, а до нея — широко отворен хамбар.
— Дали да се свием там, докато настъпи нощта? — предложи Дик.
Тъй като Лоулес не бе намислил нищо по-добро, те изтичаха до хамбара и се скриха в сламата зад вратата. Дневната светлина угасна скоро и луната посребри замръзналия сняг. Сега вече можеха да се доберат незабелязано до „Козела и гайдата“ и да сменят това очебийно облекло. Но и сега дори беше по-благоразумно да заобиколят из покрайнините, вместо да минат пред пазарището, гдето все още имаше опасност някой да ги познае и да ги убият.
Пътят беше дълъг. Той минаваше недалеко от крайбрежната къща, сега съвсем тъмна и тиха, и ги отведе почти до пристанището. Там видяха при ясната лунна светлина, че повечето кораби бяха вдигнали котва и отплавали по-надалече в морето, използувайки спокойното време; поради това крайбрежните пивници (макар че бяха осветени от огъня и свещите въпреки заповедта за нощно затъмнение) нямаха посетители и не кънтяха от моряшки пеши.
Вдигнали до колене монашеските си раса, Дик и Лоулес газеха почти тичешком дълбокия сняг и тъпчеха купища отломки от разбити кораби; бяха почти избиколили вече пристанището, когато вратата на една пивница се отвори неочаквано пред тях и нахлулата светла струя ги озари.
Те спряха изведнъж и се престориха, че разговарят оживено.
От пивницата излязоха един след друг трима души; последният затвори вратата след себе си. И тримата залитаха като хора, които са пиянствували през целия ден, и се клатушкаха под лунната светлина, без да знаят какво да правят. Най-високият говореше високо и нажалено.
— Седем бурета гасконско вино, каквото никой кръчмар не е отварял — казваше той, — най-хубавият кораб от Дортмутското пристанище, позлатена икона на Светата Дева, тринадесет фунта чисти жълтици…
— И аз загубих — прекъсна го един от другарите му. — И аз си имам свои загуби, побратиме Арблестър. На Свети Мартин ми откраднаха пет шилинга и една кожена кесия, която струваше цели девет пенса.
Сърцето на Дик се сви при тия думи. Той не бе помислил ни веднъж досега за бедния собственик на „Добра надежда“, разорен от загубата на кораба; толкова малко воюващите в ония времена се грижеха за имота на хората от по-низшите съсловия. Но тази ненадейна среща напомни остро на Дик произвола и злополучния край на начинанията му; и двата с Лоулес се обърнаха веднага на другата страна, за да не ги познаят.
Корабното куче бе успяло да се спаси някак от крушението и се бе върнало в Шорби. Като вървеше сега по петите на Арблестър, то започна изведнъж да души, наострило уши, и се спусна с яростен лай към двамата мними монаси.
Господарят му тръгна със залитащи стъпки след него:
— Ей, приятели! — извика той. — Имате ли някое пени за бедния стар моряк, разорен от пиратите? В четвъртък сутринта можех да платя и за двама ви, а сега, в събота, вечер трябва да прося за бутилка ейл! Питайте моя моряк Том, ако не ми вярвате. Седем бурета отлично гасконско вино, собствен кораб, който наследих от баща си, една позлатена Богородица от платаново дърво и тринадесет фунта злото и сребро. Какво ще кажете, а? Да оберат така човек, който се е бил с французите, защото аз съм се бил с французите и съм прерязал из моретата повече френски гърла от кой да е дортмутски моряк. Хайде, дайте ми едно пени.
Нито Дик, нито Лоулес дръзваха да продумат от страх да не ги познае по гласа; те стояха безпомощни като заседнал на пясъка кораб, без да знаят накъде да се обърнат и на какво да се надяват.
— Нямо ли си бе, момче? — попита морякът. — Другари — добави той, като изхълца, — трябва да са неми. Тази неучтивост не ми харесва; струва ми се, че учтивият човек ще отговори, когато го питат, дори да е ням.
През това време морякът Том, един силен мъжага, като че бе почнал да подозира тези безгласни същества; и понеже беше по-трезвен от капитана си, мина изведнъж пред него, сграбчи грубо Лоулес за рамото, изпсува го и запита защо не си развърже езика. Разбрал, че са загубени, Лоулес се престари на пиян, събори моряка на пясъка, викна на Дик да го последва и хукна през отломките.
Всичко това стана за миг. Дик не бе успял още да изтича, когато Арблестър го сграбчи, Том допълзя и го улови за единия крак, а третият мъж размаха нож над главата му.
Настроението на младия Шелтън се помрачи не от страх или досада, а от дълбокото унижение да се озове безпомощен в ръцете на пияния стар моряк, след като се бе спасил от сър Даниъл и увещал лорд Райзинхъм да го пусне; и то не само безпомощен, а както съвестта твърде късно му подсказа — действително виновен… действително пропаднал длъжник на човека, чийто кораб бе откраднал и съсипал.
— Отведете го в пивницата, да му видя лицето — каза Арблестър.
— Добре, добре — отвърна Том, — но най-напред да му изпразним кесията, иначе и другите момчета ще искат дял от нея.
При все че го претърсиха от глава до пети, не намериха нито едно пени; намериха само пръстена с печата на лорд Фоксхем и го смъкнаха грубо от пръста му.
— Обърни го към луната! — извика собственикът на кораба; после улови Дик за брадичката и вдигна яростно главата му. — Света Дево! — извика той. — Та това е пиратът!