Лунен Танц - Amy Blankenship 4 стр.

Дебелите гривни, които Син носел, идвали от неговия свят и били изработени от хематит. Ако отчупел парченце от гривната, Син можел да го превърне в пръстен, гривна или обица.

Кейн отново посегна към обицата и я докосна.

Хематитът може и да му бе осигурил полунормален живот... но книгата със заклинания го беше предала. Кейн я беше поверил на доверениците си, докато спеше. Книгата беше изворът на проклятието – средството за укротяване на бездушни деца, превърнали се в заплаха за хората.

Омагьосан, Кейн можеше единствено да наблюдава безучастно с мрачни, немигащи очи, как бившият му приятел го засипва с черна пръст. Последното, което бе видял, преди да бъде затрупан бе осеяното със звезди небе над короните на дърветата.

Последвалият мрак бе призрачно тих и всепоглъщащ. Заклинанието го обездвижваше, но не го лишаваше от способността да усеща всичко живо по повърхността над него. Мънички смъртни същества щъкаха наоколо. Те избягваха живото му тяло, но разяждаха душата му.

С времето, той все по-силно вярваше, че губи разсъдъка си. Започна да чува все по-често звуци... гласове. Те бяха добре дошли, защото за миг го освобождаваха от затвора му. Копнееше да ги слуша. Понякога чуваше цели семейства, друг път – само възрастни.

Имаше моменти, в които опитваше да развали заклинанието, да изкрещи за помощ, да си говори сам. Но магията го осакатяваше напълно. Познаваше добре това проклятие... беше го използвал срещу чудовища. То представляваше сложно заклинание, което можеше да се развали само с кръвта на любим. Любовната магия бе толкова силна, че единствено сродната душа на жертвата имаше власт да ú противостои.

Проклятието винаги работеше с бездушните вампири, защото без собствена душа, те нямаха и сродни души. Кейн бе прибягвал до него многократно, в опит да изличи от света демоничните си братя и сестри, водени единствено от жаждата за кръв.

Кейн се засмя наум горчиво при мисълта, че е обречен. Той нямаше сродна душа. Поне никога не бе срещал подобна енигма. Дори да имаше, струваше му се нелепо да се надява, че би дошла самоотвержено да кърви върху гроба му. Малачи трябва да е бил съкрушен... той обичаше жена си толкова силно, че с яростния си ход бе искал да покаже на Кейн що е то истинска любов и копнеж.

В действителност, Кейн копнееше за такава любов. През сълзи отправяше горещи молби към Господ да му прати любима, която да го освободи. Ако наистина беше убил съпругата на приятеля си, то проклятието щеше да е заслужено наказание. Но той беше невинен.

Една нощ, след дълго отчаяние... той го чу. Далечният рев на Малачи рязко прекъсна вътрешния монолог на Кейн. Мощният звук бе придружен и от друг изблик на животинска ярост. За негово изумление, последва и гласът на малко момиченце, което молеше да пощадят кутрето ú.

Детският уплашен глас събуди нещо у него... копнеж за свобода, за да може да защити детето от нощните зверове.

Кейн прошепна наум:

– Малачи няма да нарани кученцето ти, хлапе.

И беше прав. Малачи никога нямаше неоснователно да нарани някого, особено дете. Кейн усети как близкото присъствие на приятеля му разпалва у него отново искрата за живот. Той се разгневи, щом чу повторен зов за милост от детската уста. Тогава усети как нещо тежко се сгромоли на земята над него. Кръв... надуши прясно пролята кръв, която си пробиваше път през почвата към него.

Дойде най-чаканият момент! Миризмата нахлу в съзнанието му и за миг го докара до лудост при мисълта, че не може да достигне до нейния източник. Беше изнемощял от всички тези години... жаден до смърт, но вечно жив. И тъкмо в този миг усети как пръстът му трепва.

Кейн се съсредоточи и насочи цялото си немощно съзнание към опита да се раздвижи. Изминаха дни. Броеше ги, съдейки по ритмичното затопляне на почвата над него. Миризмата на кръв му даваше сили. Най-накрая, едва съумял да раздвижи ръцете си, бавно започна да откопава тялото си от пръстта. Буца по буца.

Изминаха много дни, докато дланта му достигна повърхността. В този заветен миг, радостни сълзи обляха бузите му. Подал глава, Кейн отърси вкочанената пръст, отвори очи и впери поглед нагоре. Разтърси го почти фанатичен смях при вида на тъмното небе, осеяно със звезди. Когато отново върна поглед към земята, съзря парче от скъсана дреха със засъхнали капки кръв. Вдигна го и дълбоко вдиша аромата на кръвта, дарила го със свобода.

Кейн стисна здраво дрипата и постепенно доизрови цялото си тяло. Малачи и действителният убиец на жена му – шифтърът Натаниел лежаха мъртви само на метри от гроба му.

Отправи поглед към гората. Беше убеден, че момичето от онази нощ, макар и отдавна далеч, е неговата сродна душа. Кой друг можеше да е развалил проклятието на Малачи?

Твърде немощен да търси детето, Кейн пропълзя до Малачи, като че да погали бузата му. Но дъхът му секна. Малачи носеше неговата собствена хематитна обица!

Кейн яростно я отскубна. Стисна я в юмрук, гледайки Натаниел – онзи, който го бе натопил. Мракът мигновено обгърна Кейн като с мантия и той изчезна.