Мисля да се обадя на кмета и да му кажа как един от хубавците му току-що ме заплаши с думички от по четири букви. Направи го. В случай, че не си забелязал, аз съм от Саутхамптънското управление и не давам и пет пари за вашия кмет.
Булард вдигна телефона до ухото си и захапа пурата.
Тогава действаш извън юрисдикцията си и заплахите ти за арест са въздух под налягане.
Назначен съм за офицер за свръзка с Федералното бюро за разследване, управление Южен Манхатън. ДАгоста отвори портфейла си, извади една от визитките, които Пендъргаст му бе дал, и я хвърли върху билярдната маса Ако искаш да се оплачеш на старшия инспектор, името му е Карлтън, а личният му номер е написан там.
Тези думи най-сетне подействаха. Булард затвори преднамерено бавно телефона. След това пусна угарката от пура в пепелника с пясък в ъгъла, където тя продължи да си дими.
Добре. Успя да привлечеш вниманието ми.
ДАгоста отвари бележника си. Нямаше никакво намерение да си губи повече времето.
На 16 октомври в 2:02 часът Джеръми Гроув е позвънил на домашния ти номер. На борда на яхтата ти, предполагам. Разговорът е траял четирийсет и две минути. Вярно ли е това?
Добре. Успя да привлечеш вниманието ми.
ДАгоста отвари бележника си. Нямаше никакво намерение да си губи повече времето.
На 16 октомври в 2:02 часът Джеръми Гроув е позвънил на домашния ти номер. На борда на яхтата ти, предполагам. Разговорът е траял четирийсет и две минути. Вярно ли е това?
Не си спомням за такова обаждане.
Така ли? ДАгоста извади фотокопие от телефонната разпечатка и му я подаде Разпечатката на телефонната компания казва друго.
Не е необходимо да я виждам.
Кой друг е бил там по онова време, за да приеме разговора? Искам имената. Приятелка, готвач, детегледачка, който и да е ДАгоста вдигна писалката си.
Последва дълго мълчание.
По онова време бях сам на яхтата си.
Тогава кой е вдигнал телефона? Котката ли?
Няма да отговарям на повече въпроси без присъствието на адвоката ми.
Гласът му си отиваше на лицето дълбок и дрезгав, като заговореше, сякаш драскаше с кибритена клечка по гръбнака на ДАгоста.
Вижте какво ще ви кажа, господин Булард, вие току-що ме излъгахте. Излъгахте офицер от полицията. Това се нарича възпрепятстване на правосъдието. Можете да се обадите на адвоката си, ако желаете, но то ще стане от управлението, а аз ще ви ескортирам дотам веднага. Това ли искате? Или да опитаме отново?
Това е клуб на джентълмени и ще ви бъда благодарен ако не повишавате тон.
Малко недочувам, нали разбирате, а и без друго не съм джентълмен.
ДАгоста зачака.
Белите устни на Булард се разтеглиха в нещо подобие на усмивка.
Сега, като го споменахте, наистина си спомням за онова обаждане на Гроув. Не бяхме разговаряли от доста време.
За какво говорихте?
За това-онова.
Това-онова. ДАгоста си го записа Това и онова. Цели четирийсет и две минути?
Ами въвеждахме се в курса на събитията.
Колко добре се познавахте с Гроув?
Засичали сме се няколко пъти. Не бяхме приятели.
Кога се запознахте с него?
Преди години не си спомням.
Пак питам, за какво си говорихте?
Той ми разказа какво се е случвало с него напоследък
Което е?
Не си спомням точно. Статии, вечери, такива неща.
Същото като с Кътфорт това копеле лъжеше, лъжеше, лъжеше.
А вие? Вие какво му казахте?
Горе-долу същото. За работата си, за компанията си.
Каква бе причината за обаждането му?
Ще трябва да питате него. Просто се информирахме.
Значи ви се е обадил след полунощ просто да се информирате?
Точно така.
Откъде е знаел той домашния ви номер? Не е вписан в указателя.
Предполагам, че някога съм му го дал.
Нали казахте, че не сте били приятели?
Булард сви рамене.
Може да го е взел от някого другиго.
ДАгоста млъкна, за да погледне Булард. Той стоеше в сянка и все още не можеше да види очите му.
Сторили ви се Гроув изплашен, неспокоен?
Не бих могъл да кажа. Наистина не си спомням.
Познавате ли Найджъл Кътфорт?
Мина един кратък миг, преди Булард да отговори.
Не.
А Рейниър Бекман?
Не.
Този път нямаше пауза.
А граф Изидор Фоско?
Името ми е познато. Мисля, че съм го мяркал някъде по светските страници на пресата.
Лейди Милбанк? Джонатън Фредерик?
Не и не.
Безнадеждно беше. ДАгоста знаеше кога е победен. Затвори бележника си.
Не сме свършили с вас, господни Булард.
Булард вече се бе извърнал към билярдната маса.
Но аз определено съм свършил с теб, сержант.
ДАгоста се обърна на пета, но се спря. Извърна се отново.
Надявам се да не планирате някакви пътувания извън страната, господин Булард.
Мълчание. Окуражен, ДАгоста продължи в същата насока:
Мога да ви обявя за важен свидетел и да огранича пътуванията ви. ДАгоста бе наясно, че не можеше да го направи, но шестото му чувство му подсказваше, че най-сетне е улучил в десетката. Как ще ви се хареса това?
Булард си правеше оглушки, но ДАгоста бе сигурен, че го бе чул. Обърна се и пое към изхода, покрай огромните зелени маси с малките им джобове. На вратата се спря и изгледа яростно прислужника. Усмивката му се бе стопила, а настроението му изведнъж бе станало абсолютно неутрално.
Каква игра се играе тук? Билярд ли?
Снукър, господине.
Снукър ли?
ДАгоста се вторачи в него. Да не би да му се присмиваше? Думата му прозвуча като нещо, за което една проститутка би поискала допълнително заплащане. Ала изражението на мъжа не издаваше нищо.
ДАгоста излезе от залата, намери парадния асансьор и слезе с него. Майната му на портиера и на правилата му.
* * *
Светлината на вечерта полека-лека чезнеше в голямата билярдна зала на Нюйоркския атлетичен клуб. Лок Булард стоеше над масата, с щека в ръка, без повече да вижда масата или топките. Минаха шейсет секунди. И тогава той остави щеката на масата, запъти се към бара и вдигна слушалката на телефона. Нещо трябваше да бъде направено и то веднага. Трябваше да свърши важна работа в Италия и никой особено пък този сержант-парвеню не можеше да го накара да я пропусне.
12.
ДАгоста се спря на стълбите на Нюйоркския атлетически клуб и погледна часовника си. Беше едва 6:30. Пендъргаст го бе помолил да отиде в по-горната му резиденция, както я наричаше, за да обменят информация от разпитите си през деня. Бръкна в джоба си, намери ключа, който Пендъргаст му бе дал. В девет. Имаше време за убиване. Ако паметта не го лъжеше, имаше една малка, сумрачна ирландска кръчма на име Мълинс на ъгъла на Бродуей и 61-а улица, в която предлагаха прилични сандвичи. Можеше да вечеря и да удари една студена бира.
Обърна се и хвърли поглед на фоайето, улови погледа на надменния портиер, който го бе накарал да обикаля, и нарочно се задържа повечко на стълбите. Онзи стоеше зад писалището и затваряше вътрешния телефон, без да го изпука из очи, а изражението върху мумифицираното му лице не издаваше притеснение. По дяволите, понякога му се струваше, че да приличаш на вкаменено лайно бе главното изискване да станеш портиер в Манхатън.
И сега, след като се спусна по стълбите и зави наляво на Сентръл парк юг, мислите му се върнаха към Пендъргаст. Защо, по дяволите, му бе необходима тази, горна резиденция? От дочутото знаеше, че апартаментът на Пендъргаст в комплекса Дакота бе без друго по-голям от повечето къщи. Извади картичката от джоба си: Ривърсайд драйв номер 891. На коя пресечка бе тази сграда? Навярно бе една от онези елегантни стари здания край парка Ривърсайд около 96-а улица. Прекалено дълго бе стоял извън Ню Йорк. През изминалите години можеше да погледне всеки номер на някои от авенютата и да изчисли на коя пресечка се намира.
Кръчмата Мълинс си беше там, където я бе запомнил. Само една сумрачна витрина с дълъг бар и стари дървени маси до отсрещната стена. ДАгоста влезе, обзет от приятното предчувствие за един истински нюйоркски чийзбургер. С леко недопечено месо, не като онези натруфени изобретения в никадо, сирене камамбер, пилешки гърди и салата, които се продаваха в Саутхамптън за петнайсет долара.
Чак по-късно, добре нахранен, ДАгоста излезе и пое на север към станцията на метрото на 66-а улица. Макар да беше 7:30, милиони коли препускаха, свиреха с гуми и клаксони димящ хаос от стомана и никел, сред които и една златиста импала от осемдесетте години с тъмни стъкла, който едва не го прегази. След като го изпроводи с подходяща поредица от ругатни ДАгоста се мушна в подлеза на метрото. Пъхна магнитната карта в машината, след това пое към перона да вземе мотрисата за горната част на града. И макар да бе убил един час, пак щеше да стигне рано. Може би трябваше да остане в Мълинс и да изпие още една бира.
След по-малко от минута засилващият се рев, придружен балон от спарен въздух, изтласкан от тъмния тунел, сигнализира за пристигането на влака. ДАгоста се качи, побърза да си намери място, настани се на твърдата пластмасова седалка и затвори очи. Почти инстинктивно броеше спирките на 72-а, 79-а и 86-а. Когато влакът намали скорост преди спирката на 86-а улица, той отвори отново очи, стана и слезе в южния край на станцията.
Прекоси Бродуей и пое по 94-а, покрай авеню Уес енд към Ривърсайд драйв. В далечния край на потъналия в зеленина булевард, зад тънкия зелен покров на Ривърсайд парк можеше да види магистралата Уест сайд и реката отвъд нея. Беше приятна вечер, ала небето потъмняваше и във въздуха се усещаше влага. Мудните води и река Хъдсън се носеха като черно мастило, а светлините на Ню Джърси изпъстряха брега отсреща. Едва видима проблесна светкавица.
Той се обърна и погледна адреса на сградата на най-близкия ъгъл. Беше номер 214.
Двеста и четиринайсет ли? ДАгоста изруга. Наистина бе забравил много неща през онези години, прекарани в Канада. Номер 891 бе далеч по-нагоре, отколкото смяташе може би близо до Харлем. Какво, по дяволите, си въобразяваше Пендъргаст, че да живее там.
Двеста и четиринайсет ли? ДАгоста изруга. Наистина бе забравил много неща през онези години, прекарани в Канада. Номер 891 бе далеч по-нагоре, отколкото смяташе може би близо до Харлем. Какво, по дяволите, си въобразяваше Пендъргаст, че да живее там.
Можеше да се върне в метрото, но за това трябваше да върви дълго нагоре към Бродуей, може би да чака дълго на станцията, а след това и да извърви дългия път до къщата. Можеше да вземе такси, но това пак означаваше да върви до Бродуей, а по тава време на вечерта таксита за този район на града бе почти невъзможно да се намерят.