А можеше и да върви пеш.
ДАгоста се обърна на север и пое по булеварда. Може би къщата се намираше на десет или петнайсет къси пресечки. Потупа се по корема. Щеше да му дойде добре, да изгори малко от калориите на мазния бургер. Освен това имаше повече от час време за убиване.
Закрачи бързо, белезниците и ключовете му подрънкваха. Вятърът шептеше в дърветата, обрамчващи Ривърсайд парк, а фасадите на елегантните жилищни сгради обърнати към реката бяха ярко осветени, пред повечето се виждаха портиери или охранители. Макар че наближаваше осем, много хора още се прибираха у дама си след работа мъже и жени в костюми, музикант, понесъл виолончело, двама приличащи на колежански професори със сака от туид, които разговаряха на висок глас за някого на име Хегел. Понякога някой вдигаше глава към него, усмихваше се и кимваше, доволен, че не е сам на улицата. 11 септември бе променил много неща в Ню Йорк сити и едно от тях бе начинът, по който хората гледаха на ченгетата. Ето още една причина да постъпи в Нюйоркската полиция при първа възможност. ДАгоста си тананикаше докато вървеше, изпълваше дробовете си с главозамайващото благоухание този неповторим аромат на солен въздух, дим от автомобилни ауспуси, боклук и асфалт. Долови лек дъх на печено кафе, който идваше от някой денонощен магазин за деликатеси. Ню Йорк сити. След като веднъж влезе в кръвта ти, никога повече няма да излезе от нея. Когато икономиката се пооправи и започнат отново да назначават полицаи, ДАгоста ще бъде на опашката. Господи, ако трябва, можеше да постъпи като редови уличен полицай във Фар Рокъуей, стига да бъде отново в Нюйоркското полицейско управление.
Пресече 110-а улица. Номерата бяха още около 400, увеличаваха се, но не достатъчно бързо. Какво, по дяволите бе правилото за пресечките на Ривърсайд? Нещо се делеше на нещо друга, минус 59. Дори не можеше да прави повече догадки знаеше само, че къщата се намираше много по-далече, отколкото бе предполагал.
Поне разполагаше с достатъчно време. Може би Пендъргаст живееше в една от онези професорски сгради от кафяв камък наблизо до Колумбийския университет. Сградите вече бяха по-малко елегантни, по-посредствени, но все още чисти и подредени. Навлизаше в пределите на Колумбийския университет с неговите студенти с торбести дрехи, хлапак крещеше от прозореца на друг хлапак на тротоара и му хвърли някакъв учебник. ДАгоста се запита какъв ли би бил животът му, ако бе имал семейство, което можеше да го изпрати да учи в колеж. Сага вече би могъл да бъде един преуспял писател, може би критиците щяха да харесват книгите му повече. В колежа човек завързва сума познанства, а изглежда мнозина от критиците на Ню Йорк таймс бяха завършили Колумбийския. И един другиму рецензираха книгите си. Проклетото издание Таймс бук ривю бе като частен клуб.
ДАгоста поклати глава. Както старият му дядо-италианеца би казал, това бе acqua passata изтекла вода.
На пресечката на 122-а спря да си поеме дъх. Бе стигнал северния край не Колумбийския. Пред него бе сградата на Интернешънъл хаус издигаща се като последна форпост на границата. Зад нея бе ничия земя.
А номерата бяха стигнали само до 550.
Мамка му. Погледна часовника си. Осем и десет. Беше извървял една миля. Беше изпълнил задълженията си за деня. А все още имаше много време, но вече не му бе забавно. А и тук, толкова навътре в квартала, шансът му да хване такси бе нулев. Все още се виждаха неколцина студенти, ала вече имаше и групички хлапаци, които се мотаеха по стълбищата, гледаха го как преминава и му изсъскваха или промърморваха по нещо. Сега вече разбра, че номер 891 на Ривърсайд трябва да се намираше около 135-а улица, ако не и по-нататък. Можеше да стигне до там за десетина минути и пак да е подранил ала това означаваше да навлезе в самото сърце на Харлем.
Отново извади картончето от джоба си. Ето го адрес изписан с елегантния почерк на Пендъргаст. Струваше му се невероятно, но не можеше да греши.
Остави светлия оазис на Интернешънъл хаус зад гъба си без много да бърза, но и без да се мотае. Нямаше причини да нервничи след като бе в униформа и с 9-милимеровня си глок в препасания кобур.
Докато продължаваше да върви, обстановката се променяше рязка. Вече ги нямаше студентите, суетнята. Уличните лампи бяха строшени, фасадите на жилищните сгради потънали в сумрак. Беше тихо, почти пусто. При 130-а улица ДАгоста мина покрай една празна голяма къща една от наистина старите сгради: ламарината бе изтръгната от издънените прозорци, от сградата на улицата лъхаше миризма на мухъл и на урина. Сборище за наркомани. Следващото каре бе заето от хотел със стаи с по едно легло, чиито обитатели седяха на стълбищата и пиеха бира. Замълчаха докато минаваше, и го изгледаха със замъглени очи.
Макар покрай тротоарите да бяха спрени множество стари коли очукани, без прозорци, някои дори без колела по пътя сега се движеха много по-малко возила. Премина една стара хонда акорд, толкова ръждива, че бе невъзможно да се разбере какъв бе първоначалният й цвят. Минута по-късно тя бе последвана от златиста импала с тъмни стъкла. На ДАгоста му се стори, че забави ход, докато отминаваше. Изгледа я докато завиваше надясно.
Златиста импала. Сигурно в града имаше милион такива коли. По дяволите, започваше да става параноик. След всичкия този спокоен живот в Саутхамптън.
Той продължи неотклонно напред, мина покрай редица изоставени сгради стари къщи, преустроени в апартаменти. Тротоарът вече бе осеян и с кучешки фъшкии, освен с парчета от счупени бутилки. Повечето от уличните лампи не светеха, стрелбата по тях бе любимо занимание в свободното време на бандите а и при общата немара на общината към този район, щеше да отнеме цяла вечност да бъдат поправени.
Вече наближаваше същинския център на Западен Харлем. Струваше му се невероятно, че Пендъргаст държеше жилище тук вярно, че бе ексцентрик, но чак пък толкова?
Следващата пресечка на 132-а улица вече бе напълно тъмна нито една улична лампа не светеше, а двете останали сгради в карето бяха изоставени и заковани с дъски. Дори постройките откъм страната на парка не светеха. Беше идеалното за местните джебчии само дето никой, който бе с ума си, нямаше да мине оттук нощем.
ДАгоста си напомни, че бе въоръжен, униформен и разполагаше с радиостанция. Поклати глава. В какъв глезльо се бе превърнал. Закрачи решително напред в тъмното каре.
Точно тогава забеляза колата зад себе си движеше се бавно. Прекалено бавно. След като мина под последната светеща лампа. ДАгоста забеляза отблясък от златистия й цвят същата шевролет импала, която едва не го бе прегази на 61-а западна улица.
ДАгоста може и да бе забравил формулата за изчисляване на адреси, но радарът му на ченге от Нюйоркското управление си оставаше в перфектна работна форма и сега сигнализираше с все сила. Колата се движеше точно с такава скорост, че да се изравни с ДАгоста точно по средата на тъмното каре.
Беше засада.
ДАгоста взе мигновено решение. Хукна изведнъж наляво и спринтира напряко на улицата пред приближаващата кола. Чу свиренето на гумите при ускоряването й, ала той бе прекосил твърде бързо и вече навлизаше парка Ривърсайд, когато колата спря, свирейки с гуми, до бордюра.
И докато тичаше в тъмнината, той видя, че и двете врати се отвориха едновременно.
13.
Вратата на апартамента на десетия етаж в хотел Шер Недърланд бе отворена от английски прислужник, тъй безупречно облечен, сякаш бе излязъл от страниците на романа на Уудхаус. Поклони се на Пендъргаст и се отдръпна встрани. Двуредният сюртук в стил Принц Албърт бе безупречно изчеткан и изгладен, а като се движеше, колосаният му нагръдник леко шумолеше. С едната си облечена в бяла ръкавица ръка пое палтото на Пендъргаст, а с другата му подаде сребърен поднос. Без да се колебае, Пендъргаст бръкна джоба си и извади тънка златна табакера, а от нея визитка, която постави върху подноса.
Моля господина да бъде тъй любезен да изчака.
Прислужникът пак се поклони леко и изчезна в дълъг коридор, понесъл подноса пред себе си. Чу се шум от отваряне на врата, леко изщракване на ключалка, почукване. Отвари се друга врата. След малко прислужникът се върна и рече:
Моля господина да ме последва.
Пендъргаст влезе след прислужника във всекидневна с дървена ламперия, в която в голяма камина весело пращеше и блещукаше огън от брезови цепеници.
Господинът може да седне, където пожелае рече прислужникът.
Винаги привличан от топлината, Пендъргаст избра да седне в елин кожен фотьойл до камината
Графът ще бъде на разположение след малко. Ще желае ли господинът амонтилядо?
Благодаря ви.
Прислужникът излезе безшумно и се върна след по-малко от трийсет секунди с поднос, върху който имаше една-единствена кристална чаша, наполовина пълна с бледокехлибарена течност. Остави я на масичката до креслото и пак безшумно излезе.
Пендъргаст отпи от сухото, деликатно питие и огледа стаята с растящ интерес. Беше обзаведена с изящен, но ненатрапчив вкус и изглеждаше едновременно и уютна и красива. Подът бе застлан с рядък сафавидски килим в стил Шан Абасид. Камината бе стара, изградена от сив флорентински пиетра серена, с герба на старинна и благородна фамилия. Върху масата с чашата му също имаше редица интересни вещи няколко старинни сребърни прибори, старинен сифон, няколко красиви стъклени шишенца за парфюм от римско време и малка етруска бронзова статуя.
Но картината над камината привлече най-силно вниманието на Пендъргаст. Приличаше на Вермеер и изобразяваше дама пред прозорец, разглеждаща дантела, хладната фламандска светлина струеше от прозореца и озаряваше лицето й, което хвърляше лека сянка върху роклята на жената. Пендъргаст познаваше всичките трийсет и пет известни картини на Вермеер. А тази не бе от тях. И въпреки това не можеше да бъде фалшификат никой фалшификатор не бе в състояние да наподоби светлината на Вермеер.
Погледът му заброди по-нататък. На отсрещната стена имаше недовършена картина в стила на Караваджо, изобразяваща посвещението на Павел във вярата по пътя към Дамаск. Беше по-малка и дори по-силна от прочутата картина на Караваджо в Санта Мария дел Пополо в Рим. Колкото повече я гледаше Пендъргаст, толкова повече се усъмняваше, че бе копие или от школата на прочутия майстор, по-скоро бе негов етюд. Пендъргаст се обърна надясно там на стената висеше картина: малко момиченце в тъмна стая, четящо книга на свещ. Пендъргаст забеляза, че много приличаше но не бе копие на серия от картини на тази тема Образованието на Девата от загадъчния френски художник Жорж дьо ла Тур. Възможно ли бе да е истинска?