Знаеш ли историята на доктор Фаустус?
Фаустус ли? Искаш да кажеш Фауст? Онзи, дето продал душата си на дявола?
Пендъргаст кимна.
Съществуват множество варианти на тази история. Повечето са стигнали до нас като ръкописни сведения от Средновековието. Всяка има своя уникална характеристика, но всички приключват със смърт, подобна на тази на госпожа Мери Рийзър.
Случаят, които спомена преди малко на съдебния лекар ли?
Точно така. Спонтанно вътрешно запалване на човека. Хората от Средновековието го наричали огънят отвътре.
ДАгоста кимна. Мозъкът му бе като оловен.
Тук, в случая с Наиджъл Кътфорт, изглежда имаме класически пример за това. Дори повече, отколкото при Гроув.
Нима искаш да кажеш, че дяволът е взел живота му?
Само съобщавам какво съм видял, без това да е съпроводено с каквито и да било хипотези.
ДАгоста поклати глава. Всичко това бе злокобно. Наистина зловещо. Усети как ръката му се прокрадва отново към кръстчето. Не би могло да е дело на дявола нали?
Добър вечер, господа.
Гласът долетя иззад тях женски, дълбок контраалт, спокоен, решителен.
ДАгоста се обърна да види жената в рамката на вратата, облечена в сив костюм на райе, с капитански нашивки на яката на бялата и риза. Зад нея се виждаха неколцина детективи.
Попи с очи чертите й: ниска слабичка, големи гърди, лъскава черна коса, обрамчваща бледо, изтънчено лице. Очите й бяха тъмносини. Изглеждаше на не повече от трийсет и пет години: удивително млада за капитан в отдел Убийства. Стори му се позната. Да, познаваше я. И неприятното му усещане се възвърна. Може би преждевременно се бе зарадвал, че няма да налети на старите си приятелчета.
Попи с очи чертите й: ниска слабичка, големи гърди, лъскава черна коса, обрамчваща бледо, изтънчено лице. Очите й бяха тъмносини. Изглеждаше на не повече от трийсет и пет години: удивително млада за капитан в отдел Убийства. Стори му се позната. Да, познаваше я. И неприятното му усещане се възвърна. Може би преждевременно се бе зарадвал, че няма да налети на старите си приятелчета.
Аз съм капитан Хейуърд рече отривисто тя и изгледа ДАгоста прекалено внимателно, изглежда и тя го позна.
Знам, че вече сте показали документите си на вратата, но мога ли да ги видя отново?
Разбира се, капитане Пендъргаст показа значката си с елегантен жест.
Хейуърд я пое, разгледа я, вдигна очи.
Господин Пендъргаст.
Пендъргаст се поклони.
Радвам се, че се виждаме отново, капитан Хейуърд. Мога ли да ви поздравя с връщането ви в полицията и особено с поста капитан?
Хейуърд остави думите му без коментар и се обърна към ДАгоста. Той бе извадил значката си за нея, ала тя нея гледаше. Гледаше него.
Името и изведнъж изплува в съзнанието му: Лора Хейуърд, която бе патрулна полицайка в предишния му живот, тогава следваше, пишеше някаква книга за бездомниците в Манхатън, работеше по дисертацията си да получи научна степен или нещо подобно. Бяха работили за кратко заедно по делото на Памела Уйшър. Тогава тя бе сержант, а той лейтенант. Усети как стомахът му се свива.
А вие трябва да сте лейтенант Винсънт ДАгоста?
Напоследък съм сержант Винсънт ДАгоста отвърна той и почувства как се изчервява. Наистина не му се искаше да дава повече обяснения. Беше истински срам и нямаше начин как да го избегне.
Сержант ли? Не сте ли вече в Нюйоркското полицейско управление?
Не, в Саутхамптънското съм. Нали го знаете в Лонг Айлънд. И съм връзка с ФБР по делото на Гроув.
Той вдигна глава и видя, че тя му протягаше ръка. Пое я и разсеяно я раздруса. Дланта й бе топла леко влажна. На ДАгоста тайничко му стана приятно, че не беше чак толкова студенокръвна, колкото изглеждаше.
Радвам се, че ще работим отново заедно.
Гласът й бе отривист, лишен от болезнено любопитство. ДАгоста изпита облекчение. Нямаше да има празни приказки, излишни въпроси. Напълно професионално.
А аз, от своя страна, се радвам да видя, че делото е в толкова способни ръце каза Пендъргаст.
Благодаря ви.
Винаги сте ми правили впечатление на полицай, на когото може да се разчита да проведе енергично разследване.
Благодаря ви отново. И ако трябва да бъда откровена, вие винаги сте ми правели впечатление на човек, който не се безпокои много-много затова кои командва или да ви се пречат формалностите на стандартните полицейски процедури.
Ако Пендъргаст бе изненадан от тези думи, той не го показа.
Вярно.
Е, добре тогава, нека сме наясно още от самото начало кой командва става ли?
Чудесна идея.
Разследването е мое. Искове, призовки, всичко, което е необходимо, ще минава първо през моя кабинет, освен ако не си имаме работа със спешни случаи. И общуването с пресата ще бъде координирано от моя кабинет. Може би това не е точно начинът, по който действате, но със сигурност е начинът, по който действам аз.
Пендъргаст кимна.
Разбрано.
Хората говорят как понякога ФБР работи трудно с местните полицейски сили. Това няма да се случи. Първо, ние не сме местни полицейски сили. Ние сме Нюйоркското полицейско управление, отдел Убийства. Ще работим с Федералното бюро за разследване на равни начала и по никакъв друг начин.
Разбира се, капитане.
Ние, разбира се, ще отвърнем със същата любезност.
Не съм и очаквал нещо друго.
Аз се съобразявам с правилата, дори когато правилата са глупави. Знаете ли защо? Защото по този начин постигаме обвинение. При най-малкия пропуск Нюйоркският съд ще постанови оправдание.
Вярно, съвсем вярно съгласи се Пендъргаст.
Точно в осем утре заран и всеки вторник оттук нататък, докато продължава разследването, ще се срещаме на Пълис плаца номер едно, в конферентната зала на седемнайсетия етаж вие, аз и лейтенант исках да кажа сержант ДАгоста. И всички карти да бъдат свалени на масата.
В осем сутринта повтори Пендъргаст.
Кафето и курабиите са от нас.
Върху лицето на Пендъргаст се изписа леко отвращение.
Аз вече ще бъда закусил, благодаря ви.
Върху лицето на Пендъргаст се изписа леко отвращение.
Аз вече ще бъда закусил, благодаря ви.
Хейуърд погледна часовника си.
Колко още време ще ви е необходимо тук, господа?
Мисля, че пет минути ще са ни достатъчни отвърна Пендъргаст. Можете ли да споделите с нас някаква информация?
Възрастна жена, която живее в долния апартамент е свидетелката или е най-близо до свидетелка, с която разполагаме. Убийството е станало малко след единайсет часа. Изглежда тя е чула починалия да изпада конвулсии и да пищи. Предположила е, че е давал парти. По лицето й се изписа суха усмивка. След това утихнало. А после, в 11:22. Някакво вещество започнало да капе през тавана й стопена маста тъкан от починалия.
Стопена мастна тъкан. ДАгоста започна да си записва, но спря. Не му се вярваше да забрави това.
Горе-долу по същото време задействала пожарната аларма и противопожарната инсталация, това е било съответно в 11:24 и в 11:25 часа. Хора от поддръжката се качили горе, намерили вратата заключена, никой не им отговарял, а от апартамента се носела лоша миризма. В 11:29 отворили вратата с мастър-ключ и намерили починалия така както го виждате и вие сега. Температурата, когато ние дойдохме след петнайсетина минути бе около трийсет и пет градуса.
ДАгоста се спогледа с Пендъргаст.
Кажете ни нещо за другите съседи.
Мъжът отгоре не чул нищо до задействането на алармената инсталация, но се оплака от лошата миризма. На този етаж има само два апартамента: другият е бил закупен, но още е празен. Новият собственик е англичанин, някой си господин Аспърн. Тя извади бележник от вътрешния си джоб и написа нещо в него, след което го подаде на Пендъргаст. Ето ги имената им. Аспърн сега е в Англия. Господин Роланд Биърд живее в горния апартамент, а Летиша Далбридж в долния. Искате ли да разпитате някой от тях сега?
Не е необходимо погледна я Пендъргаст, а след това погледът му се върна върху обгорелия знак на стената.
Хейуърд сви устни, дали развеселена или поради нещо друго, ДАгоста не бе сигурен.
Виждам, че сте забелязали.
Да, така е. Някаква идея?
Нали именно вие, господни Пендъргаст, веднъж ме предупредихте да не си съставям преждевременни хипотези?
Пендъргаст отвърна на усмивката й.
Добре сте усвоили урока.
Поучих се от майстор тя наклони глава и погледна към ДАгоста.
Последва кратко мълчание.
Оставям ви сами, господа тя кимна на хората си, които я последваха през вратата.
Пендъргаст се обърна към ДАгоста.
Изглежда нашата Лора Хейуърд е пораснала, не мислиш ли?
ДАгоста само кимна.
22.
Брайс Хариман стоеше на ъгъла на Пето авеню и 67-а улика и гледаше една от онези безлични на вид високи бели сгради, с които изобилстваше Горен Ийст сайд. Беше сив следобед в четвъртък и той изпитваше тъпа болка от махмурлук, която пулсираше някъде зад очните му ябълки. Редакторът му Ритс го бе заял за това, че не бе отразил събитието предишната вечер. Е, той не бе на повикване като лекар нали така? И определено не му плащаха достатъчно, за да ходи да души за дописки в три часа сутринта. А пък, освен това изобщо не бе в състояние да отразява убийство.
Едва успя да си намери пътя към дома с метрото.
Мислеше си, че ще завари неколцина позабавили се зяпачи, но намери цяла тълпа, събрана от сутрешните телевизионни новини и от Интернет. И ето в два часа следобед най-малко стотина души се бяха събрали около мястото любопитковци, вандали, бели вещици, смахнати типове от Ийст вилидж, дори неколцина кришнари, каквито не бе виждал в Ню Йорк поне от пет-шест години. Нямат ли си тези хора друга работа? Вдясно от него група сатанисти облечени в изглеждащи като средновековни роби, чертаеха пентаграми по тротоара и пееха. Вляво няколко монахини се молеха, прехвърляйки броениците си. Група тийнейджъри правеше бдение, запалили бяха свещи въпреки обедното време и напяваха нещо на фона на подрънкваща китара. Беше невероятно, досущ като сцена от филм на Фелини.
Докато се оглеждаше. Хариман изпита нарастваща възбуда. Предишната седмица бе постигнал известен успех със статията си за убийството на Гроув. Но разполагаше с малко материал, с който да продължи, а и репортажът му без друго се основаваше върху зловещи спекулации. Ала сега се бе озовал по следите на второ убийство убийството, което според прошепваните клюки, бе наелектризирало силно тълпата даже нещо повече. Може би редакторът бе прав. Може би трябваше да остане буден в малките часове на нощта, въпреки всичките изпити чаши с чист малцов скоч, които тъй неблагоразумно бе обърнал предишната нощ с приятелите си в Алгонкуин.