И друга мисъл хрумна на Хариман. Това бе шансът му да си го върне на стария си враг Бил Смитбак, който бе твърде зает да топи грездея си по време на медения си месец. И то къде, представете си, в Ангкор Уат! Смитбак, това копеле, което бе заело предишното му място в Таймс и то не чрез блестяща журналистика или дори със старомодния стар уличен жаргон, а само поради чист късмет. Беше се случил на точното място и в точното време и неведнъж, а няколко пъти по време на убийствата в метрото преди две години, а после и миналата есен, при убийствата на Хирурга. Това, последното, бе особено болезнено. Хариман бе открил историята вече бе изпреварил Смитбак значително, когато онзи тъп полицейски капитан Къстър го бе пуснат по фалшиви следи.
Не беше честно. Именно връзките на Хариман му бяха осигурили мястото в Таймс, те и забележителното му фамилно име. Хариман бе човекът за там с грижливо изгладените си костюми от Брукс брадърс и коцкарските си вратовръзки, той принадлежеше на разредения въздух и извисената атмосфера в Таймс. А не омачканият повлекан Смитбак, чието място си бе на най-долните етажи в йерархията на Поуст.
Но ето, че сега късметът му бе проработил. Сега тази история бе гореща тема, а Смитбак се намираше на хиляди мили разстояние. Ако убийствата продължаха а Хариман горещо се надяваше да стане така историята щеше само се разраства. Можеше да се отворят възможности в телевизията, за статии в списанията, за голям договор за книга. Можеше дори да спечели наградата Пулицър. Ако имаше късмет, Таймс с най-голяма радост щеше да го вземе отново на работа.
Един възрастен човек с костюм на фокусник го блъсна и той отвърна гневно на бутането. В тълпата се чувстваше почти истерична възбуда, каквато Хариман никога не бе виждал потенциално опасна смес, която, ако се замисли човек, бе много лесно възпламенима, кого буре сух барут.
В единия край се чу неочакван шум и Хариман погледна натам. Някакъв имитатор на Елвис със сако от златно ламе този път почти прилично на вид ревеше Гореща Любов с помощта на преносима караоке-машина.
Усещам как температурата ми се покачва
Тълпата ставаше все по-шумна, по-неспокойна. От време на време Хариман чуваше далечния вой на полицейска сирена.
Боже Всемогъщи, ще прогоря дупка там, дето лежа.
Приготви касетофона си, можеше да придаде известен колорит на онова, което вече знаеше за убийството. Огледа се. Съвсем близо до него стоеше мъж с кожени ботуши и широкопола каубойска шапка, в едната си ръка носеше кристална магическа пръчка, а в другата жив хамстер. Не, беше прекалено ексцентричен. Необходим бе някои по-представителен. Онова момче ей там, облечено в черно. Пъпчив хлапак от средната класа, живеещ в предградията, опитващ се да бъде по-различен.
Извинете! проби си той път до младежа. Извинете! Ню Йорк поуст Мога ли да ви задам няколко въпроса?
Хлапакът се обърна, очите му светнаха. Всички си умираха за своите петнайсет наносекунди слава.
Защо сте тук?
Не чухте ли? Дяволът се е появил! Лицето на момчета наистина светеше. Някакъв мъж, дето живеел там горе. Умрял досущ като онзи от Лонг Айлънд. Дяволът взел душата му, изпържил го като чипс. Завлякъл го в ада, а онзи ритал и пищял.
Откъде сте чули за това?
Ами Мрежата цялата е пълна.
Но вие лично защо сте тук?
Хлапакът го погледна така, сякаш въпросът му бе идиотски.
А вие как мислите? Да отдам почитта си на мъжа в червено.
Една група застаряващи хипари започнаха да пеят на висок фалцет Състрадание за Дявола. Към Хариман се понесе миризмата на марихуана. Опита се да слуша, да мисли всред тая гюрултия.
Откъде сте?
Аз и приятелчетата ми дойдохме от Форт Лий. Някои от приятелчетата започнаха да се тълпят около тях, бяха облечени досущ като него.
Кой е този? попита един от тях.
Репортер от Поуст.
Не думай!
Фотографирай ме!
Да отдам почитта си на мъжа в червено. Ето го цитатът. Време беше да приключва.
Име? Кажи го по букви.
Шон ОКонър.
Възраст?
Четиринайсет години.
Невероятно.
Добре. Шон, последен въпрос. Защо на дявола? Какво е толкова важно у дявола?
Той е човекът! отвърна Шон и нададе силен вик, приятелите му го поеха и започнаха да си пляскат дланите.
Човекът!
Име? Кажи го по букви.
Шон ОКонър.
Възраст?
Четиринайсет години.
Невероятно.
Добре. Шон, последен въпрос. Защо на дявола? Какво е толкова важно у дявола?
Той е човекът! отвърна Шон и нададе силен вик, приятелите му го поеха и започнаха да си пляскат дланите.
Човекът!
Хариман продължи по-нататък. Господи, светът бе пълен с тъпанари, плодяха се като зайци, особено в Ню Джърси. Сега вече му бе нужен контраст, някой, който гледаше на това напълно сериозно. Свещеник, нуждаеше се от свещеник. И ето ти го късметът двама мъже със свещенически яки, които мълчаливо стояха недалеч.
Извинете! извика той и си запробива път към тях сред растящата тълпа.
Когато двамата се обърнаха към него. Хариман се слиса от израженията им. Страх, истински страх, смесен с печал и болка.
Хариман, от Поуст. Мога ли да ви попитам какво правите тук?
По-възрастният от двамата пристъпи напред. Имаше достолепен вид и наистина изглеждаше не на място в тази истерична тълпа.
Дошли сме да бъдем свидетели.
Свидетели на какво?
На последните земни дни.
Мъжът го каза по такъв начин, че гърбът на Хариман настръхна.
Наистина ли смятате, че е дошъл краят на света?
Мъжът цитира тържествено:
Падна, великият Вавилон падна и стана жилище на бесовете, свърталище на всякакъв нечист дух.
По-младият мъж кимна.
И тя ще изгори на огън: защото могъществен е Господ Бог, който я съди. И земните царе, както са блудствали и живели разкошно с нея, ще заплачат и заридаят за нея, когато видят дима от изгарянето й.
Горко, горко на тебе, велики граде Вавилоне, крепки граде! продължи първият свещеник, понеже в един час дойде съдбата ти!
Хариман бе извадил бележника си и записваше припряно тези думи, но първият свещеник положи леко длан върху ръката му.
Откровения, глава 18.
Ясно, благодаря. От коя църква сте?
От Нашата Господарка от Лонг Айлънд сити.
Благодаря.
Хариман си записа имената им и се отдалечи бързо, докато прибираше бележника в джоба си. Спокойствието им, убедеността им го изплаши повече от цялата истерия, която вилнееше около него.
В единия край на тълпата се забеляза раздвижване. Приближаваше малък конвой от полицейски коли с проблясващи буркани. Изведнъж изригнаха светкавици и телевизионни прожектори. Хариман се втурна напред и грубо си разчисти пътя през група тон-техници той бе Хариман от Поуст и нямаше да се задоволи с място на последния чин. Ала и цялата тълпа се бе устремила напред, жадна за новини.
Една жена бе слязла от необозначена кола в края на конвоя; бе облечена в костюм, но с полицейска значка, забодена на, както изглеждаше, умопомрачителна гръд: наистина привлекателна млада жена и група мъже, който се построяваха зад нея. Млада, но определено тя командваше. На Хариман му се стори, че тя изобщо не искаше да говори с тълпата, ала трябваше да вземе инициативата, преди нещата да са излезли извън контрол.
Тя зае място зад барикада от униформени ченгета и вдигна ръка, за да усмири глъчта на пресата.
Пет минути за въпроси. След това тази тълпа ще трябва да се разпръсне.
Последваха нови нечленоразделни викове и сноп микрофони на дълги пръти се понесе напред.
Тя изчака, оглеждайки тълпата, докато виковете продължаваха. Най-накрая погледна часовника си и рече:
Четири минути.
Репликата й усмири редиците на пресата. Останалите забавляващите се, вещиците и сатанистите, смахнатите типове с кристални жезли и шишенца с благоухания разбраха, че ще се случи нещо интересно и също малко поутихнаха.
Аз съм капитан Лора Хейуърд от отдел Убийства на Нюйоркското полицейско управление Говореше с ясен, но тих глас, който принуди тълпата да се умълчи още повече и да се напрегне да я чуе Починалият е Найджъл Кътфорт, който е умрял около 11.15 часа снощи. Причината за смъртта засега е неизвестна но се подозира убийство.
Кажи ми нещо ново помисли си Хариман.
А сега ще отговоря на няколко въпроса рече тя. Последва взрив от викове и тя посочи един обезумяло размахващ ръце журналист.
Въпросът бе изстрелян.
Полицията открила ли е връзка между тази смърт и смъртта на Джеръми Гроув? Има ли сходни неща? Разлики? Устните й се разтвориха в кисела усмивка.
Да, открили сме. И на другите два въпроса отговорът е да. Следващият?
Да, открили сме. И на другите два въпроса отговорът е да. Следващият?
Има ли заподозрени?
Засега още не.
Имаше ли прегорен отпечатък от копито или някакъв друг дяволски знак?
Нямаше отпечатък от копито.
Чухме, че на стената било прегорено изображението на лице.
Усмивката бързо се стопи от лицето на жената.
Беше петно с неясни очертания, което на някои им заприлича на лице.
Що за лице?
Пак кисела усмивка.
Онези, които смятат, че са видели лице, го определиха като грозно.
Това предизвика нова шумотевица.
Лицето на дявола ли е? С рога? Имаше ли рога?
Въпросите бяха изстреляни едновременно от десетина души. Микрофоните я приближиха още повече, блъскаха се един в друг.
Не съм виждала дявола отвърна Хейуърд. Не мога да кажа. Доколкото знам, нямаше рога.
Хариман записваше като обезумял бележника си. Сега пък група репортери я питаха дали смята, че изображението било на дявола, но тя ги игнорира. О, Боже мой, нима Джералдо викаше там? Той сигурно е бил тук снощи.
Това дело на дявала ли беше? Какво е вашето мнение? извикаха едновременно неколцина репортер.
Тя вдигна ръка.
Бих искала да отговоря на този въпрос.
Думите й ги накараха да замлъкнат.
В този град имаме достатъчно дяволи от плът и кръв, благодаря ви, но не се нуждаем да измисляме и свръхестествени такива.
Тогава как е умрял той? извика друг репортер. От какво са причинени ранете му? И този ли бе сготвен като предишния?
В момента се извършва аутопсия. Ще можем да ви кажем нещо повече, когато тя приключи.
Жената говореше спокойно и разумно, но Хариман не можеше да бъде заблуден. Нюйоркското полицейско управление изглежда още не бе съвсем наясно със случая и той щеше да напише това в репортажа си.
Благодаря ви рече тя, и приятен следобед. А сега хайде да се разотиваме, народе.
Нова глъчка. Пристигаха още полицаи и най-сетне се заеха да овладеят тълпата отблъскваха я назад, поставяха заграждения, насочваха трафика.