Младежът спря и се намръщи.
За какво говорите?
Това е Джейсън Принс засмя се закачливо дамата Джейсън, току-що казвах на господин Пендъргаст колко много хора в тази зала са имали повод да убият Джеръми Гроув. А ти пък си известен като ревнив младеж.
Както винаги, тя говори пълни глупости изчерви се Принс. Завъртя се на пета и се отдалечи.
Лейди Милбанк отново се засмя звънливо.
А Джонатън пък е бил неведнъж сапунисван от Гроув. Нали, Джонатън?
Белокосият мъж се усмихна иронично.
Всъщност аз съм член на доста голям клуб от такива хора.
Той те нарече надуваемата кукла на художествените критици, нали така?
Мъжът дори не мигна.
Гроув обичаше фразеологичните обрати. Но мисля, че се съгласихме, че всичко това е минало, Ивлин. Това бе преди повече от пет години.
А и графът! Първокласен заподозрян. Погледнете го само! Очевидно е, че е човек на черните тайни. И е италианец, а нали ги знаете тях.
Графът се усмихна.
Ние, италианците, сме съмнителни създания.
ДАгоста изгледа с любопитство графа. Поразиха го очите му тъмносиви на цвят, с неповторимата прозрачност на дълбока вода. Имаше дълга сива коса, причесана назад, а кожата му бе розова като на бебе, въпреки възрастта му навярно наближаваше шейсетте.
А после идва моят ред продължи лейди Милбанк. Мажете да си помислите, че аз имам най-силният мотив от всички да го убия. Някога бяхме любовници. Шерше ла фам!
ДАгоста потръпна и се почуди дали подобно нещо бе изобщо възможно физически.
Фредерик, критикът, изглежда изпита не по-малко отвращение от тази възможност, защото започна да се оттегля.
Извинете ме, трябва да поговоря още с някои хора.
Лейди Милбанк се усмихна.
За новото си назначение предполагам?
Всъщност да. Господин Пендъргаст, много ми беше приятно да се запознаем.
В разговора последва кратка пауза. ДАгоста забеляза, че сивите очи на графа се бяха спрели върху Пендъргаст и върху устните му заигра лека усмивка.
За Бога, господин Пендъргаст каза графът, какъв е вашият официален интерес към този случай?
Пендъргаст не реагира. В отговор той само бръкна във вътрешния джоб на сакото си, извади портфейла и бавно и благоговейно го отвори, сякаш бе сандъче с бижута. Златната значка проблесна на светлините в залата.
Ecce signum![8] извика доволен графът.
Възрастната дама отстъпи крачка назад.
Вие? От полицията?
Специален агент Пендъргаст, от Федералното бюро за разследване.
Лейди Милбанк заобиколи графа.
Знаели сте и не ни казахте? А аз изкарах всички ни тук заподозрени! гласът й се изгуби в тихите възклицания на смях.
Графът се усмихна.
Още щом го зърнах, разбрах, че е от полицията. На мен изобщо не ми прилича на агент от ФБР.
Графът се обърна към Пендъргаст:
Надявам се информацията на Ивлин да ви бъде от полза, господине.
Много отвърна Пендъргаст. Слушал съм много за вас, граф Фоско.
Графът се усмихна.
Доколкото разбирам, вие с Гроув сте отдавнашни приятели.
Общо бе влечението ни към музиката и изкуството, както и висшето им съвместяване в операта. Да не би случайно да сте любител на операта?
Не, не съм.
Така ли? графът изви въпросително вежди И защо?
Винаги съм смятал, че операта е просташка и инфантилна. Предпочитам симфоничните форми: чиста музика без подпорите на сценография, костюми, мелодрама, секс и насилие.
На ДАгоста му се стори, че графът бе като поразен. Но сетне разбра, че Фоско се смееше мълчаливо това се разбираше само по вътрешните му конвулсии. Смехът му продължи доста дълго. След това той избърса с кърпичка ъгълчетата на очите си и леко плесна с пълните си ръце в знак на одобрение.
Виж ти, виж ти. Разбирам, че сте джентълмен с твърди убеждения.
Графът замълча за малко, сетне се наведе към Пендъргаст и запя тихо, дълбокият му бас едва надделяваше на шума в залата:
Braveggia, urla! Taffreiia
a palesarmi il fondo dellalma ria!
Графът замлъкна, изправи се и се усмихна широко.
Тоска, една от любимите ми опери.
Braveggia, urla! Taffreiia
a palesarmi il fondo dellalma ria!
Графът замлъкна, изправи се и се усмихна широко.
Тоска, една от любимите ми опери.
ДАгоста видя как Пендъргаст леко сви устни.
Викай, самохвалко преведе той. Какво нетърпение да ми покажеш и последните остатъци от своята отвратителна душа!
Групата настръхна, приела думите като обида към графа. Но самият граф само се усмихна.
Браво Виждам, че говорите италиански.
Ci provo отвърна Пендъргаст.
Скъпи приятелю, щом можете да превеждате Пучини толкова добре, бих казал, че се справяте далеч по-добре, от колкото просто да опитвате. Значи не обичате операта. Мога само да се надявам да сте по-малко филистимлянин по отношение на изобразителното изкуство. Имали ли сте възможността да се насладите на онзи Гирландайо ей там? Поразителен е.
Като стана дума за това каза Пендъргаст, питам се, графе, дали бихте отговорили на няколко въпроса.
Графът кимна.
В какво настроение бе Гроув вечерта, преди да умре? Разстроен ли беше? Изплашен?
Да, беше разстроен и изплашен. Но не искате ли да погледнем картината по-отблизо? Графът пое към платното. Другите го последваха.
Граф Фоско, вие сте един от последните, видели Джеръми Гроув жив. Бих бил благодарен за помощта ви.
Графът отново плесна с ръце.
Простете непочтителността ми. Искам да помогна. Знаете ли, че вашият занаят винаги ме е очаровал. Ревностен читател съм на английски криминалета това е може би единственото нещо, за което англичаните ги бива. Но трябва да си призная, че не съм свикнал аз да бъда предмет на разследване. Усещането е не особено приятно.
Никога не е било приятно. Какво ви кара да смятате, че Гроув е бил разстроен онази вечер?
През цялата вечер не можа да застане на едно място повече от няколко минути. Почти не пи което бе поразително отклонение от обичайните му навици. От време на време говореше високо, почти замаяно, понякога се разридаваше.
Знаете ли защо беше разстроен?
Да. Боеше се от дявала.
Лейди Милбанк плесна с ръце в израз на крайна възбуда.
Пендъргаст се взря внимателно във Фоско.
И какво ви кара да мислите така?
Когато си тръгвах, ми зададе много особен въпрос. Понеже знаеше, че съм католик, ме помоли да му заема кръста си.
И?
Заех му го. И трябва да си призная, че съм малко обезпокоен за съдбата му, след като прочетох сутрешните вестници. Как бих могъл да си го получа обратно?
Не можете.
Но защо?
Той е сред доказателствата.
Аха рече с облекчение графът. Но след време ще мога да си го взема, нали?
Не виждам защо ще го искате, освен заради скъпоценните му камъни.
И защо смятате така?
Защото е обгорял и стопен до неузнаваемост.
Не! извика графът. Той беше безценна семейна реликва, предавана от ръка на ръка от поне дузина поколения. Дядо ми го подари за първото ми причастие! Той се овладя бързо. Странно нещо е съдбата, господин Пендъргаст. Гроув не само почина ден преди да ми свърши една много важна работа, но и отнесе със себе си ценния ми наследствен кръст. Е, такъв е животът Графът изтупа ръце. А сега може би ще ми дадете в замяна известна информация? Аз задоволих любопитството ви, задоволете и вие моето.
Съжалявам, но не мога да говоря за разследването.
Скъпи ми господине, нямам предвид делото, говоря за тази картина! Бих искал да чуя мнението ви.
Пендъргаст се обърна към картината и рече небрежно:
В лицата на тези селяни виждам влиянието от Портинарския триптих.
Графът се усмихна.
Какъв гении! Какво прозрение!
Пендъргаст леко сведе глава.
Не говоря за вас, приятелю, а за художника. Виждате ли, това е било наистина голямо постижение, след като Гирландайо е изписал това малко платно три години преди Портинарскнят триптих да е пристигнал във Флоренция от Фландрия.
Графът се усмихна широко на публиката си.
Пендъргаст хладно отвърна на погледа му.
Гирландайо е виждал ескизите за картината, които били изпратени на семейство Портинари пет години преди да пристигне самият олтар. Изненадан съм, графе, че не сте информиран за този факт.
В един миг усмивката на графа се стопи. Но той пак плесна с искрена възхита.
Чудесно, чудесно! Май ме победихте на мой терен. Аз неистина трябва да ви опозная по-добре, господни Пендъргаст за човек от карабинерите вие сте изключително образован.
9.
ДАгоста чу далечния звън в слушалката, толкова слаб, че сякаш другият телефон бе на луната. Дано да вдигне синът му, не искаше да говори с жена си.
Чу се изщракване и до него долетя познатият глас:
Да?
Тя никога не казваше ало, винаги казваше да, сякаш обаждането му бе вече само по себе си бреме.
Аз съм.
Да? повтори тя.
Мили Боже!
Аз съм, Вини.
Знам кой си.
Бих искал да говоря със сина си, моля.
Последва пауза.
Не можеш.
ДАгоста усети как лумна гневът му.
И защо не?
Тук, в Канада, имаме едно нещо, което се нарича училище.
ДАгоста се вцепени. Ами да, разбира се. Бе петък по пладне
Забравих.
Знам, че си забравил. Както забрави и да се обадиш за рождения му ден.
Беше оставила телефона отворен.
Сигурно кучето е съборило слушалката. Но можеше да изпратиш картичка, подарък.
Но аз изпратих картичка и подарък.
Пристигнаха ден по-късно.
Изпратих ги десет дни преди рождения му ден, за Бога! Не можеш да виниш мен за бавната поща.
Това бе безумие. Той отново се бе оставил да бъде въвлечен в безсмислен спор. Защо изпитваха това неистово желание да се карат? Най-добре бе да не отговаря.
Виж, Лидия, ще се обадя по-късно вечерта, става ли?
Винсънт ще излиза с приятели.
Тогава ще се обадя утре заран.
Навярно няма да го завариш. Цял ден е на тренировки по бейзбол
Тогава му кажи той да ми се обади.
Мислиш ли, че можем да си позволим извънградски разговори с парите, които ни пращаш?
Знаеш, че правя всичко, което е по силите ми. И никой не ви пречи да се върнете тук, знаеш го.
Вини, ти ни домъкна тук въпреки писъците и жалбите ни. Ние не искахме да идваме. Отначало ни беше трудно. Но се случи нещо удивително. Аз заживях тук. Харесва ми. На Винсънт също. Имаме приятели, Вини. Имаме свой живот. И точно сега, когото сме си стъпили отново на краката, ти искаш да ни върнеш в Куинс. Виж какво ще ти кажа никога няма да се върна в Куинс.
ДАгоста не отвърна нищо. Това бе декларация, която не бе искал да провокира. Господи, наистина бе провалил всичко с това свое обаждане. А искаше само да поговори със сина си.
Лидия, нищо не е издълбано върху камък. Можем да измислим нещо.