Винаги съм искал да я видя каза баща ми с обичайния си глас. Искаш ли да се качим на върха?
Аз тръгнах първа, ентусиазирано подскачайки нагоре по железните стълби. На открития пазар до кея, който от време на време се мярваше през мраморните рамки, дърветата бяха златнокафяви и на техния фон кипарисите край водата изглеждаха по-скоро черни, отколкото зелени. Докато се изкачвахме, виждах и тъмносинята вода на пристанището, малките бели фигурки на моряците в отпуск, които обикаляха откритите кафенета. По-далеч, отвъд огромния ни хотел, земята се извиваше и сочеше като стрела към вътрешността на славяноговорешия свят, където баща ми скоро щеше да бъде въвлечен в потопа от помирителни споразумения между отделните народи.
Точно под върха на кулата поспряхме, за да си поемем дъх. Само една желязна платформа ни държеше на тази височина; а под нея виждахме цялото разстояние до земята през мрежата от оплетени железни стъпала, по които току-що се бяхме изкачили. Светът около нас се простираше отвъд обрамчените с камък отвори, всеки от тях достатъчно нисък, за да не попречи на по-невнимателния турист да падне от девет етажа височина върху павирания двор. Затова си избрахме пейка в центъра с гледка към морето и седнахме толкова тихо, че един бързолет влезе при нас с извити срещу силния вятър крила и изчезна някъде под стрехите. В човката си носеше нещо ярко, което проблесна на слънцето, когато птицата влетя откъм морето.
На сутринта, след като прочетох докрай документите на Роси, каза баща ми, се събудих рано. Никога не съм бил толкова щастлив да видя утринното слънце. Първата ми, изключително тъжна задача бе да погреба Рембранд. След това без проблеми стигнах до библиотеката точно когато отваряше врати. Исках да използвам целия ден, за да се подготвя за предстоящата нощ, за поредното нападение на мрака. Дълги години наред тъмата бе мой приятел, онази тиха какавида, в която четях и пишех. Сега я чувствах като заплаха, неизбежна опасност само на няколко часа разстояние. Освен това скоро можеше да ми се наложи да пътувам с всичките приготовления, което това изисква. Щеше да ми е малко по-лесно, помислих си със съжаление, ако поне знаех къде ще ходя.
Главната зала на библиотеката беше съвсем тиха, като изключим кънтящите стъпки на библиотекарите, обикалящи напред-назад по работа; малцина студенти идваха толкова рано и щях да поработя на спокойствие поне още половин час. Отидох сред шкафовете на каталога, отворих тетрадката си и взех да вадя необходимите чекмеджета. Карпатите се споменаваха в няколко категории, имаше една вложка и за трансилванския фолклор. Намерих и една книга за вампири египетски легенди. Почудих се дали вампирите по света си приличат. Дали египетските вампири имаха нещо общо с източноевропейските? Изследването трябваше да се повери на археолог, не на мен, но за всеки случай си записах номера на египетските легенди.
Глава 17
Атина изнервяше и уморяваше баща ми само един ден там ми бе достатъчен, за да го разбера. Мен обаче градът ме вдъхновяваше: харесвах съчетанието от старост и жизнерадост, задушливото, бълващо изгорели газове улично движение около кръговите площади, парковете и стърчащите тук-там антични паметници, Ботаническата градина с клетката на лъва в средата, гъмжащия Акропол с веселите тенти на ресторанта, пошляпващи в полите на хълма. Баща ми обеща, че ще се качим да видим гледката веднага щом има свободно време. Беше февруари 1974 г. и той не беше пътувал от три месеца. Тук ме доведе с неудоволствие, защото се дразнеше от военното присъствие по улиците. Смятах да извлека максимума от всеки миг.
Междувременно прилежно учех в хотелската си стая и хвърлях по едно око през единствения прозорец към увенчаните с храмове възвишения, като че ли след две хиляди и петстотин години престой можеше внезапно да им пораснат крила и да отлетят, преди да ги разгледам. Виждах улиците, пътечките, алеите, които се виеха нагоре към Партенона. Щеше да е дълго, бавно изкачване отново бяхме в гореща страна, където лятото идваше рано сред чисто белите къщи и украсените с гипсови отливки магазинчета за лимонада, по пътеката, която от време на време излизаше на антични пазарни площади и сред руините на древни храмове, а после отново се връщаше сред керемидените покриви на жилищните кварталчета. През мръсния прозорец можех да проследя част от този лабиринт. Щяхме да се изкачваме от една гледка към следващата, съзерцавайки онова, което жителите на квартала около Акропола виждаха всеки ден от входните си врати. Можех да си представя широката панорама с древните руини, заплашителните общински сгради, полутропическите градини, криволичещите улички, златните кубета или червените керемиди на църквите, които се открояваха на вечерния здрач като цветни камъчета, пръснати по сивия плаж.
Още по-нататък щяхме да видим далечните ръбове на жилищните блокове, по-новите хотели и ширналите се предградия, които бяхме прекосили с влака предишния ден. Не можех да се сетя какво щеше да има отвъд тях; беше твърде далечно, за да си го представя. Баща ми щеше да избърше лицето си с носна кърпичка. А аз щях да разбера, хвърляйки крадешком поглед, че когато стигнем върха, той ще ми покаже не само античните руини, но и ще открехне още една врата към собственото си минало.
Закусвалнята, която бях избрал, каза баща ми, беше достатъчно далеч от университетския комплекс, за да се чувствам на безопасно разстояние от зловещия библиотекар (който със сигурност трябваше да е на работа, но може би имаше обедна почивка и излизаше) и все пак достатъчно наблизо, за да е прилично място за среща, а не някакво усамотено кътче, където един маниакален убиец би могъл да заведе жената, с която току-що се е запознал. Не съм сигурен дали очаквах тя да закъснее от притеснение, че мотивите ми са съмнителни, но Хелън беше там преди мен и когато отворих вратата на закусвалнята, я видях в далечния ъгъл как отвързва синьото си копринено шалче и сваля белите си ръкавици нали знаеш, това беше епохата на непрактичните чаровни аксесоари, задължителни и за най-изпечените университетски феминистки. Косата й беше гладко прибрана назад, а лицето й беше открито, така че когато се обърна и ме погледна, имах чувството, че ме фиксира с още по-остър поглед, отколкото в библиотеката предишния ден.
Добро утро каза тя студено. Поръчах ти кафе, защото по телефона ми звучеше доста уморен.
Думите й ми се сториха твърде арогантни как би могла да разпознае уморения от отпочиналия ми глас по телефона, а и откъде знае дали първото ми кафе отдавна не е изстинало? Този път обаче се представих по име и се ръкувах с нея в опит да скрия неудобството си. Исках начаса да я разпитам за фамилията й, но си помислих, че ще е по-добре да изчакам подходящ момент. Ръката й беше гладка и суха, по-студена от моята, като че ли още носеше ръкавици. Издърпах стола срещу нея и седнах, ядосвайки се наум защо не си сложих чиста риза, пък било и за този лов на вампири. Мъжката й бяла риза, строга под черния жакет, изглеждаше безупречно.
Защо ли не се учудих, че пак ще те видя гласът й звучеше почти обидно.
Знам, че всичко това ти се вижда странно изправих гръб и се постарах да я гледам в очите, чудейки се дали ще мога да й задам всички въпроси, които ми се иска, преди да стане и отново да си тръгне. Съжалявам. Не е някакъв майтап и не се опитвам да те тормозя или да ти преча на работата.
Глава 18
Ликуващо, ясно време и просторни като планинско небе дни ни последваха заедно с пролетта в Словения. Когато попитах дали ще имаме време отново да видим Емона вече я свързвах с една отминала епоха в живота ми със съвсем различна атмосфера, а и с новото начало, пък и както вече казах, човек се стреми да се връща на такива места, баща ми припряно отговори, че ще сме прекалено заети и ще останем само за конференцията му край голямото езеро северно от Емона, а после ще трябва бързо да се върнем в Амстердам, за да не изостана в училище. Не че някога съм изоставала, но самата опасност да изпусна някой час тревожеше баща ми.
Когато пристигнахме, езерото Блед не ни разочарова. В края на една от ледените епохи беше напълнило малка алпийска долина и така осигурило на древните номади място за почивка в сламени наколни колиби. Сега блестеше като сапфир на ръката на Алпите, чиито белоснежни върхове се отразяваха в повърхността му и потрепваха на късния следобеден ветрец. На един стръмен скат се издигаше канара, доста по-висока от останалите, а върху нея бе кацнал един от най-големите замъци на Словения, реставриран от туристическото им бюро с неочаквано добър вкус. Бойниците му гледаха надолу към островче, където като пате плуваше скромна, покрита с червени керемиди църквица от австрийски тип, а лодките плаваха до острова и обратно през няколко часа. Както обикновено, хотелът беше от стъкло и стомана, вариант номер пет от социалистическите туристически модели, и още на втория ден се спасихме от него, като излязохме на разходка край ниската част на езерото. Казах на баща ми, че едва ли ще издържа още едно денонощие, без да видя замъка, който сутрин, обед и вечер царствено изпълваше гледката от ресторанта, а той се разсмя.
Щом е толкова спешно, ще отидем каза той.
Постигнатото помирение беше по-обещаващо, отколкото екипът му изобщо се беше надявал, затова откакто пристигнахме, някои от бръчките на челото му се бяха отпуснали.
И така, на сутринта на третия ден оставихме дипломатите да предъвкват вече предъвкваното от предния ден и взехме автобусчето, което ни изкачи край езерото почти на височината на замъка, а оттам тръгнахме пеша към върха. Замъкът беше изграден от кафяви камъни като обезцветени кости, здраво споени един с друг след дълъг период на разруха. Когато прекосихме първия коридор и влязохме в официалната зала (предполагам, че беше такава), аз ахнах: през оловния прозорец триста метра по-надолу водата на езерото блестеше до бяло под слънчевите лъчи. Замъкът като че ли се крепеше на ръба на бездната само на нокти, забити в скалата. Жълто-червената църква на острова, оживеният кей за лодките сред мъничките градинки с червени и жълти цветя, дълбокото синьо небе всичко това, помислих си, можеше да омайва туристите векове наред.
Но именно замъкът с неговите камъни, излъскани до блясък от непрестанна употреба още от дванайсети век, с кръстосаните на всеки ъгъл бойни брадви, копия и пики, които заплашваха да се сринат на земята при най-малкото докосване, беше перлата на езерото. Онези древни езерни обитатели, катерейки се към небето от сламените си, уязвими за пожари хижи, накрая бяха избрали да кацнат тук сред орловите гнезда под властта на феодалния си господар. Въпреки умелата реставрация мястото като че ли още живееше в древността. Обърнах гръб на зашеметяващата гледка през прозореца, влязох в следващата стая и в ковчег от дърво и стъкло видях скелета на малка женица, умряла дълго преди зората на християнството, с бронзово украшение за пелерина върху трошливата гръдна кост и позеленели бронзови пръстени, едва закрепени на костичките на пръстите й. Когато се наведох над ковчега да я видя, тя неочаквано ми се усмихна през дълбоките си като кладенци очни ями.