Историкът - Элизабет Костова 3 стр.


 Високо боне с крилца от двете страни? Виждал съм го на картини. Може да се каже, че е била нещо като призрак  вероятно живее в някое затънтено селце. Предполагам, че повечето младежи тук вече носят дънки.

Залепих отново лице на прозореца. Не видях повече призраци, но затова пък не пропуснах истинското, чудо  ширналата се под нас Рагуза, град от слонова кост, зад чиито стени с метален блясък светеше огряното от слънцето море, а покривите червенееха повече и от залеза във внушителната си средновековна крепост. Градът бе построен на широк кръгъл полуостров, а стените му изглеждаха непробиваеми и за вълните, и за нашествениците  пеликан, нагазил в Адриатическо море. Погледнат от зашеметяващата височина на пътя обаче, изглеждаше миниатюрен, като издълбан от човешка ръка и поставен в подножието на планините въпреки несъответствието в мащаба.

Главната улица на Рагуза, където попаднахме няколко часа по-късно, беше от мрамор, така излъскан от вековното търкане на подметки, че отразяваше светлините на околните магазини и дворци, за да заблести като повърхността на някакъв гигантски канал. Улицата свършваше на пристанището, дълбоко в сърцето на стария град, където веднага се отпуснахме в столовете на едно кафене. Обърнах лице срещу вятъра и улових мириса на прибоя и  колкото и да ми се стори странно за сезона  на зрели портокали. Морето и небето се сливаха в сумрака. Рибарските лодки танцуваха сред по-бурните вълни в далечната част на пристанището, а вятърът носеше звуците на морето, уханията на морето и една непозната мекота.

Глава 4

Както съм ти казвал, започна баща ми, като се прокашля веднъж-дваж, професор Роси беше чудесен учен и истински приятел. Не бих искал да останеш с друго впечатление. Знам, че заради онова, което може би сбърках, че ти казах предишния път, сега ти се струва луд. Нали помниш, той ми разказа нещо ужасно неправдоподобно. Аз също бях потресен и изпълнен със съмнения към него, макар че очите му издаваха искреност и примирение. Когато приключи разказа си, той ме стрелна с проницателния си поглед.

 Какво, за Бога, говориш?  помня, че изпелтечих аз.

 Ще го повторя  натърти Роси.  В Истанбул открих, че Дракула е още жив. Или поне тогава беше.

Не свалях очи от него.

 Знам, че ме мислиш за ненормален  каза доста по-меко Роси  и ти гарантирам, че всеки, който достатъчно дълго се занимава с тази история, може наистина да откачи.

Той въздъхна.

 В Истанбул има един почти неизвестен архив, основан от султан Мехмед II, който превзел града от византийците през 1453 година Архивът съдържа какво ли не, събирано от турците в по-късния период, когато постепенно ги изтласквали назад по краищата на империята им. Има и документи от края на XV век и точно сред тях открих няколко карти, които претендираха, че сочат пътя към Нечестивия гроб на Туркоубиеца, който според мен може би е бил Влад Дракула. Картите бяха три, с нарастващ мащаб, и показваха една и съща местност с все по-големи подробности. Картите не ми говореха нищо и не можах да ги свържа с никаква позната област. Надписите им бяха предимно на арабски и според библиотекарите на архива датираха от края на XV век.

Той потупа странната си книга, която, както ти разказах, много приличаше на моята.

 Надписът по средата на третата карта бе на някакво много старо славянско наречие. Само учен с разнопосочни лингвистични възможности би могъл да го разчете. Аз доста се постарах, но без ясен резултат.

Роси поклати глава, като че ли все още съжаляваше за ограничените си способности.

 Усилията, които положих, за да стигна до това откритие, ме отведоха твърде далеч от официалното ми лятно занимание с античната търговия в Крит. В онази гореща, задушна истанбулска библиотека обаче сякаш изобщо не чувах гласа на разума. Помня, че през мръсните прозорци виждах минаретата на Айя София. Турските сведения за царството на Влад стояха разтворени на бюрото ми, а аз ровех из речниците си, водех си подробни бележки и прекопирвах картите на ръка.

Накратко казано, един следобед върху третата и най-озадачаваща карта открих внимателно отбелязаното място на Нечестивия гроб. Ако помниш, смята се, че Влад Цепеш е погребан в манастира на острова в Снаговското езеро в Румъния. На третата карта, а и на останалите, нямаше никакво езеро с никакъв остров, но все пак имаше река, която се виеше през някаква местност и леко се разширяваше по средата. С помощта на един професор по арабска и османска филология от Истанбулския университет вече бях превел надписите по полетата на картата. Оказаха се неясни пословици за същността на злото, в по-голямата си част  цитати от Корана. Тук-там по картата, сгушени между грубо екипираните планини, имаше надписи, които на пръв поглед приличаха на населени места със славянски имена, но преводът им беше озадачаващ и може би бяха гатанки, насочващи към истинските имена  Долината на осемте дъба, село Крадипрасе и така нататък  чудновати селски имена, които нищо не ми говореха.

В центъра на картата над мястото на Нечестивия гроб, където и да се намираше той, беше изрисуван дракон със замък вместо корона на главата си. Драконът не приличаше на този в моята нашите древни книги, но се досетих, че сигурно е стигнал до турците заедно с легендата за Дракула. Под дракона имаше ситни заврънкулки, които първо ми се сториха на арабски като пословиците от полетата на картата. Когато ги погледнах през лупа, внезапно съзрях, че надписът всъщност е на гръцки и бързо го преведох на глас, преди възпитанието ми да ме възпре  макар че залата беше празна и само от време на време един отегчен библиотекар надникваше, очевидно за да се увери, че няма да открадна нещо. Но в онзи момент бях съвсем сам. Миниатюрните буквички танцуваха пред очите ми, докато ги изговарях: Тук той намери убежище в злото. Читателю, със слово отвори му гроба.

В същия миг чух как някаква врата се тресна във фоайето на долния етаж. Тежки стъпки се заизкачваха по стълбите. Аз обаче още бях обзет от една мисъл  лупата току-що ми подсказа, че тази карта, за разлика от другите две, е надписвана от трима души на три различни езика. Освен че езиците бяха три, почерците също не съвпадаха. Различни бяха и цветовете на ужасно старите мастила. Тогава получих нещо като просветление  нали знаеш, онази интуиция, на която след седмици усърдна работа ученият знае, че може да се довери.

Глава 5

Тъй като не смеех да питам баща ми, реших да предприема собствено изследване и един ден след училище се запътих сама към университетската библиотека. Говорех холандски доста прилично, от години учех френски и немски, а и университетът имаше богата колекция на английски език. Библиотекарите бяха много внимателни и само с два плахи разговора успях да получа материалите, които търсех  споменатите от баща ми Нюрнбергски памфлети за Дракула. Библиотеката не притежаваше оригиналите  възрастният библиотекар в раздела за средновековна литература ми каза, че те са изключително редки, но открихме текстовете в сборник средновековни немски документи в превод на английски.

 Това ли търсиш, миличка?  каза библиотекарят с усмивка.

Имаше бледо ясно лице, каквито понякога се срещат сред холандците, открит син поглед и изсветляла вместо посивяла коса. Родителите на баща ми в Бостън бяха починали, когато съм била съвсем малка, затова си помислих, че бих искала да имам точно такъв дядо.

 Аз съм Йохан Бинертс  добави той.  Ако ти потрябва още нещо, аз съм насреща.

Отговорих, че точно това търсех, dank u, той ме потупа по рамото и се отдалечи. В празната стая препрочетох първата част от тетрадката си:

В лето Господне 1456-о Дракула стори много ужасни и любопитни неща. Когато бе сложен за господар на Влахия, накара да изгорят всички момчета, дошли в земите му, за да учат езика, четиристотин момчета. Нареди да набучат на кол цял многоброен род, а мнозина от своите заравяше голи до пъпа, за да ги замерят с камъни. Други изпече и после им свали кожата с камшици.

В края на първата страница имаше и бележка под линия. Шрифтът беше толкова ситен, че за малко да не я забележа. Схванах, че е коментар на израза набучвам на кол. Влад Цепеш, се казваше в бележката, научил този вид мъчение от османските турци. Побиването на кол представлява промушване на остър дървен кол през ануса или гениталиите нагоре през тялото, докато се покаже през устата или някъде през главата.

Една минута се мъчех да откъсна поглед от тези думи, после затворих книгата и се опитах да ги забравя.

Онова, което не ми даваше мира до края на онзи ден, дори и след като затворих тетрадката си и се облякох, за да се прибирам у дома, не беше страховитият образ на Дракула, нито описанието на набучването на кол, а фактът, че тези неща очевидно наистина са се случвали. Струваше ми се, че трябва само да се заслушам по-внимателно, за да чуя писъците на момчетата, на умиращия многоброен род. При цялото си внимание към историческото ми образование, баща ми бе пропуснал да ми каже, че ужасните моменти от историята са истина. Сега, десетилетия по-късно, разбирам, че просто не е можел да го каже. Единствена историята може да ти преподаде такъв урок. А когато видиш истината  голата истина,  тогава не можеш да отвърнеш очи.



Когато се прибрах у дома онази вечер, усещах в себе си свръхестествена сила и отидох направо при баща ми. Той четеше в библиотеката, докато мисис Клей тракаше в кухнята с чиниите за вечеря. Влязох в библиотеката, затворих вратата и се изправих пред стола му. Държеше един от любимите си томове на Хенри Джеймс, което със сигурност значеше, че е разстроен. Останах безмълвна пред него, докато не вдигна очи.

 Здрасти  каза той усмихнато и се пресегна към картончето, с което отбелязваше страницата си.  Да не би да имаш домашно по алгебра?

Очите му вече издаваха тревога.

 Искам да чуя края на историята ти  отвърнах аз.

Той замълча, потропвайки с пръсти по облегалката на стола.

 Защо не искаш да продължиш разказа?

За пръв път чувствах, че по някакъв начин го заплашвам. Той погледна към книгата, която току-що беше затворил. Знаех, че се държа жестоко, макар да не разбирах защо, но веднъж започнала кървавото си дело, трябваше да го доведа до край.

 Не искаш да знам.

Накрая баща ми ме погледна. Лицето му беше неописуемо тъжно, дълбоко набраздено под светлината от настолната лампа.

 Така е, не искам.

 Но аз знам повече, отколкото си мислиш  отвърнах, макар да усетих, че прозвуча като детски каприз. Ако ме беше попитал, нямаше да ми е приятно да му разкажа какво бях научила.

Той сви длани под брадичката си.

 Знам  каза,  а щом знаеш и частица от цялата история, ще трябва да ти я разкажа цялата.

Глава 6

Разбираш ли, каза баща ми, в нощта, когато Роси ми даде книжата си, аз го оставих усмихнат на вратата на кабинета му, но щом се обърнах, бях обзет от желание да го задържа, да се върна и да поговоря с него още малко. Знаех, че всичко е само плод на странния ни разговор, най-странния в моя живот, затова потиснах импулса си. Двама докторанти от нашия факултет минаха край мен, потънали в разговор, и поздравиха Роси точно преди да затвори вратата си, а после бързо слязоха по стълбите зад гърба ми. Оживеният им разговор ме убеди, че животът продължава както обикновено, но неприятното чувство остана. Книгата с дракона сякаш прогаряше куфарчето ми отвътре, а сега и Роси беше добавил своите запечатани документи. Чудех се дали да не ги прегледам по-късно тази нощ на бюрото в тесния ми апартамент. Бях изтощен; усещах, че нямам сили да узная съдържанието им.

Назад Дальше