Освен това подозирах, че утрото и дневната светлина ще ми възвърнат увереността и здравия разум. Може би като се събудя, изобщо няма да вярвам в историята на Роси, макар да бях убеден, че тя ще ме преследва, независимо дали й вярвам или не. А и как, питах се вече навън, докато крачех под кабинета на Роси и неволно хвърлих едно око към още светещия му прозорец, как бих могъл да не вярвам на професора си за собствените му трудове? Нима това не поставяше под въпрос цялата работа, която сме вършили заедно? Сетих се за първите глави от дисертацията ми, подредени на бюрото у дома на спретнати купчини от чисто преписани на машина страници, и потреперих. Ако не вярвах на разказа на Роси, щяхме ли да продължим общата си работа? Дали не трябва да приема, че е луд?
Може би точно защото си мислех за Роси, докато минавах под прозорците му, ми направи впечатление, че лампите в кабинета му още светят. И тъкмо стъпих върху светлото петно, което те хвърляха на улицата, водеща към моя квартал, то въпросното светло петно просто изчезна под краката ми. Стана за части от секундата, но ужасът ме завладя моментално от главата до петите. Само преди миг бях потънал в мисли, крачещ по осветената от прозорците му улица, а сега стоях, застинал на място. Почти едновременно осъзнах две необичайни неща. Първо, че никога не бях виждал светлина от прозорците му точно на това място, между готическите сгради на факултета, макар че хиляди пъти съм минавал оттук. И никога не съм я виждал, защото досега не е била видима. Този път се виждаше, защото всички улични лампи внезапно бяха угаснали. Стоях сам на улицата, из която още кънтеше самотно звукът от последната ми стъпка. Като изключим накъсаните снопове светлина от кабинета, в който само преди десетина минути бях седял и говорил, улицата беше тъмна.
Когато спрях, парализиращо ме завладя и второто прозрение, ако изобщо може да се каже кое е първо, кое второ. Казвам завладя, защото то просто се яви пред очите ми, а не в ума или инстинктите ми. В мига, в който замръзнах на мястото си, лампите в кабинета на моя учител изгаснаха. Сигурно ти се струва съвсем нормално: работното време приключва и последният професор в сградата изгася лампите в кабинета си, затъмнявайки и улицата, случайно останала без осветление. На мен обаче не ми изглеждаше така. Изобщо нямах чувството, че някой просто угаси лампите. Напротив сякаш нещо влетя през прозореца зад мен и затъмни прозорците. А улицата вече беше съвсем тъмна.
Затаих дъх. Уплашен и несигурен, се обърнах и погледнах черните прозорци, невидими над мрачната улица, и без да помисля, хукнах обратно. Вратата, през която бях излязъл, беше здраво заключена. По фасадата на сградата не светеше нито един прозорец. По това време вратата може би се заключваше автоматично след всеки, който излезе това беше напълно в реда на нещата. Стоях там, колебаех се дали да не изтичам да проверя и останалите врати, но внезапно уличното осветление се включи и се почувствах идиотски. Двамата докторанти, които излязоха след мен, не се виждаха, сигурно бяха тръгнали в различна посока.
Друга групичка студенти обаче мина наблизо и се понесе смях улицата вече не беше празна. Ако сега Роси излезе, както можеше да се очаква, щом току-що е угасил лампите и е заключил вратата на кабинета си, какво ще си помисли, като ме види да стърча тук? Каза ми, че не иска повече да обсъждаме онази тема. Как бих могъл да му обясня ирационалния си страх, обзел ме там пред вратата му, след като той сложи точка на разговора може би на всички зловещи разговори? Засрамено се обърнах и забързах към къщи, за да не ме настигне на улицата. У дома оставих плика в куфарчето си, без да го докосна и спах, макар и неспокойно, цяла нощ.
Глава 7
През следващите няколко седмици баща ми остана в Амстердам и аз почувствах, че по нов начин следи къде съм и какво правя. Една вечер се прибрах от училище малко по-късно от обикновено и заварих мисис Клей да разговаря с него по телефона. Тя веднага ми даде слушалката.
Къде беше? попита баща ми. Обаждаше се от кабинета си в Центъра за мир и демокрация. Вече два пъти се обаждам и мисис Клей не знае къде си. Създаде й доста притеснения.
Ти си притеснен, помислих си аз, макар че равният му глас не издаваше емоции.
Останах да чета в новото кафене до училище отговорих.
Добре каза баща ми, но защо не позвъни на мисис Клей или на мен, за да ни предупредиш, че ще закъснееш?
Не ми се искаше да отстъпвам, но отвърнах, че вече ще се обаждам. Онази вечер баща ми се прибра рано за вечеря и ми чете на глас от Големите надежди. После извади някои от нашите албуми със снимки и заедно ги разгледахме Париж, Лондон, Бостън, първите ми ролери, завършването на трети клас, Париж, Лондон, Рим. На всички снимки се виждах аз, застанала пред Пантеона или на портите на Пер Лашез, защото баща ми снимаше, а винаги бяхме само двамата. В девет часа той провери вратите и прозорците и ме сложи да спя.
Следващия път, когато реших да закъснея, наистина се обадих на мисис Клей. Обясних й, че с няколко съученици ще си пишем заедно домашните на чаша чай. Тя ми разреши. Затворих телефона и отидох сама в университетската библиотека. Йохан Бинертс, библиотекарят в средновековния отдел, сигурно вече беше свикнал да ме вижда тук, помислих си; усмихваше ми се сериозно, когато отивах при него с нов въпрос и все ме питаше как вървят уроците ми по история. Господин Бинертс ми намери един пасаж от някакъв текст от XIX в., който особено ме зарадва и отделих време да го проуча и да си водя бележки. И сега в оксфордския си кабинет имам копие от текста преди няколко години в една книжарница отново открих това издание на История на Централна Европа от лорд Гелинг. След всички тези години съм сантиментално привързана към книгата, въпреки че всеки път, когато я отворя, ме обзема тъга. Отлично си спомням как собствената ми ръка, гладка и млада, преписва пасажи от нея в училищната ми тетрадка:
Освен че бил особено жесток, Влад Дракула обладавал и голяма храброст. Неустрашимият му дух през 1462 г. го подтикнал да прекоси Дунава с конницата си и да нападне лагера на самия султан Мехмед II и на армията, която той събрал, за да превземе Влахия. При нападението Дракула убил няколко хиляди турски войници, а султанът едва се отървал благодарение на османската си гвардия, която в последния момент успяла да отблъсне власите.
Подобни подвизи могат да се разкажат за всеки по-крупен европейски феодал от онова време в много случаи даже повече, а по-рядко и много повече. Необикновеното в сведенията за Дракула е тяхното дълголетие другояче казано, упоритият му отказ да изчезне като историческо присъствие, издръжливостта на неговата легенда. Малкото налични в Англия източници се позовават пряко или косвено на други източници, чието разнообразие би заинтригувало дълбоко всеки историк. Изглежда, че Дракула е бил прословут в цяла Европа още по свое време огромно постижение за една епоха, когато Европа е била необятен и разпокъсан свят, чиито управници поддържали връзка единствено чрез конни пратеници и речни кораби, и когато потресаващата жестокост е била съвсем обичайна черта на повечето благородници. Мрачната слава на Дракула не умира със смъртта и странното му погребение през 1476 г., а запазва изключителната си популярност чак до западното Просвещение, чиито лъчи успяват да я затъмнят.
Пасажът за Дракула свършваше именно тук. Разполагах с достатъчно материал да размишлявам цял ден, но се зарових в отдела за английска литература и с удоволствие открих, че библиотеката притежава екземпляр от Дракула на Брам Стокър. Щеше да се наложи да идвам доста често, за да успея да я прочета. Не знаех дали имах право да вземам книги вкъщи, но дори и да имах, нямаше да искам да я занеса у дома, където щях да се чудя дали да я крия, или предпазливо да я оставя на видно място. Вместо това четях Дракула, седнала в хлъзгавия стол до прозореца на читалнята. Като надникнех навън, виждах един от любимите си канали Зингел, с цветния пазар и малката лавка, от която минувачите си купуваха сандвичи с херинга. Мястото бе чудесно, усамотено, а гърбът на една библиотека ме отделяше от останалите читатели в стаята.
Глава 8
13 декември 1930
Тринити Колидж, Оксфорд
Драги мой, злощастни приемнико,
Днес донякъде ме утешава фактът, че църквата е посветила този ден от календара на Лусия, светицата на светлината, светото присъствие, което викингските търговци отнесли от Южна Италия със своите каруци. Какво би могло да осигури по-добра защита от силите на мрака вътрешни, външни, вечни от светлината и топлината, при това в навечерието на най-краткия и мразовит ден от годината? Аз все още съм тук, след поредната безсънна нощ. Дали объркването ти ще се по-разсее, ако ти кажа, че вече се отпускам само с плитка чесън под възглавницата и че не свалям малкото златно кръстче от верижката на атеисткия си врат? Разбира се, че не е така, но ако искаш, можеш да си представяш тези способи на защита, а аз разполагам с техните интелектуални и психически еквиваленти. На тях поне разчитам и денем, и нощем.
Нека се върна към разказа за моето проучване: да, миналото лято промених плановете си, за да включа в пътуването си и Истанбул, като причината за промяната стана едно-единствено парче пергамент. В Оксфорд и в Лондон бях проучил всеки източник, който успях да открия във връзка с името Draculya от моята загадъчна празна книга. Вече бях събрал куп бележки по въпроса, които ти, неспокойни читателю от бъдещето, ще откриеш приложени към тези писма. Оттогава малко съм ги обогатил, както ще чуеш по-нататък, и се надявам те да те пазят и напътстват.
В навечерието на заминаването ми за Гърция бях категорично решил да изоставя това безсмислено проучване, да се откажа да вървя по следите на случаен знак в случайно открита книга. Прекрасно разбирах, че бях приел случая като предизвикателство от съдбата, в която в края на краищата изобщо не вярвах, и че вероятно преследвах изплъзващата се зла дума Drakulya назад в историята заради някакво историческо честолюбие, за да докажа, че мога да намеря исторически сведения за всичко, за абсолютно всичко. Всъщност, дотолкова бях успял да избистря ума си, докато опаковах чистите си ризи и опърпаната от времето шапка за слънце, че онзи следобед едва не изоставих цялата тази работа.
Както обикновено обаче, се бях подготвил твърде грижливо за пътуването си, винаги крачка напред пред самия себе си, та ми беше останало малко свободно време преди последния сън и сутрешния влак. Можех да отида до Златния вълк за половинка бира и да потърся там Хеджис, моя най-добър приятел, или и тук, действайки против себе си направих едно злощастно отклонение да отскоча за последно до отдела за редки книги, който работеше до девет вечерта. Там имаше една папка, която възнамерявах да проуча (макар че се съмнявах от това да изскочи нещо важно). Тя беше каталогизирана в раздела Османски книги и бях останал с впечатлението, че е свързана именно с периода, в който е живял Влад Дракула, тъй като забелязах, че сред изброените документи повечето бяха от средата и края на XV в.