Разбира се, изтъквах пред самия себе си, не бих могъл да преровя всеки източник от този период в цяла Европа и Азия; това би отнело години дори животи, а и не се очертаваше от цялата тази работа да излезе поне една статия. Краката ми обаче не ме отведоха във веселата кръчма грешка, която е погубила не един беден учен, а към Редки книги.
Открих без особени трудности папката, поставена в кутия, която съдържаше четири-пет изгладени къси свитъка османска изработка, всичките част от дарение на университета от XVIII в. Всеки свитък беше изписан на арабски с калиграфски почерк. В началото на папката от описанието на английски език ставаше ясно, че поне аз няма да намеря вътре нищо ценно. (Веднага погледнах английския, защото арабският ми е отчайващо лош, какъвто, опасявам се, и ще си остане. Човек има време само за шепа от великите езици, освен ако не се откаже от всичко в полза на лингвистиката.) Три от свитъците съдържаха списъци на данъците, събирани от народите на Анадола от султан Мехмед II. Последният изброяваше данъците на Сараево и Скопие, малко по-близо до дома, ако дом в случая значеше свърталището на Дракула във Влахия, но есе пак е доста отдалечена от него част на империята, поне за онова време. Събрах ги с въздишка и пак се замислих дали да не удостоя Златния вълк с кратка, но наситена със съдържание поява. Докато събирах пергаментите, за да ги върна в картонената кутия, погледът ми бе привлечен от няколко думи на гърба на последния свитък.
Глава 9
14 декември 1930
Тринити Колидж, Оксфорд
Драги мой, злощастни приемнико,
Ще приключа разказа си колкото мога по-бързо, тъй като ти трябва да извлечеш от него жизненоважна информация, ако искаме и двамата ех! да оцелеем, при това да оцелеем, запазвайки добрината и благородството си. Защото има оцеляване и оцеляване, както гласи скръбният урок на историята. Най-низките страсти на човечеството могат да надживеят поколения, векове, дори хилядолетия. А най-възхитителните ни лични усилия понякога издържат само един живот и умират с нас.
Но да продължим: пътуването от Англия за Гърция бе едно от най-безметежните в живота ми. Директорът на музея в Крит ме посрещна на кея и ме покани да се върна на острова по-късно през лятото, за да участвам в отварянето на една минойска гробница. Освен това двама американски специалисти по класическа история, с които отдавна исках да се запозная, бяха отседнали в моя пансион. Те ме подтикнаха да се заинтересувам от току-що овакантения пост в техния университет, който бил идеален за човек с моята научна биография, и засипаха работата ми с похвали. Лесно получавах достъп до всяка сбирка, която ме интересуваше, включително до няколко частни колекции. В следобедите, когато музеите затваряха, а градът се отпускаше в своята сиеста, аз сядах под асмата на любимата ми тераса, прелиствах записките си и набелязвах идеи за нови трудове, с които по-късно да се захвана. Сред тази идилия смятах напълно да се откажа от онова, което тогава ми се струваше злокобна приумица преследването на онази чудата дума Drakulya. Бях взел старинната книга със себе си, понеже не исках да се разделям с нея, но повече от седмица не я бях отварял. Общо взето се чувствах освободен от чародейството й. Ала нещо стремежът на историка към изчерпателност или може би просто любовта към преследването ме принуди да спазя плана си и да отида до Истанбул за няколко дни. Сега трябва да ти разкажа за неповторимото ми приключение в един тамошен архив. Това вероятно бе първото от няколко събития, които предстои да опиша и които ще разпалят недоверието ти. Само те моля, изчети всичко докрай.
Изпълних молбата му, продължи баща ми, и прочетох всяка дума. Писмото ми разказа за вледеняващото преживяване на Роси сред документите от сбирката на султан Мехмед II намерената карта с означения на три езика, която вероятно сочи местоположението на гроба на Влад Набучвача, кражбата на картата от зловещия чиновник с двете подути ранички на врата.
Изложението на тези събития донякъде бе изгубило стегнатия и овладян стил на предишните две писма, текстът беше разводнен и измъчен, изобилстваше от дребни грешки, като че ли беше напечатан от крайно развълнуван човек. Въпреки собственото ми безпокойство (вече беше нощ, бях се върнал в апартамента си и четях сам на залостена врата и суеверно спуснати завеси) езикът на писмата ми направи впечатление, защото повтаряше почти дословно онова, което Роси ми беше казал само преди две вечери. Явно историята се бе запечатала така дълбоко в съзнанието му, макар и с четвъртвековна давност, че само трябваше да се намери нов слушател и тя послушно изплуваше.
Оставаха ми три писма и аз настървено грабнах следващото.
15 декември 1930
Тринити Колидж, Оксфорд
Драги мой, злощастни приемнико,
От мига, в който грозният чиновник отмъкна онази карта, късметът взе да ми изневерява. Когато се върнах в стаята си, открих, че управителят на хотела бе наредил да преместят вещите ми в по-малка и твърде мръсна стая, тъй като в досегашната паднал таванът. При тези процедури някои от книжата ми бяха изчезнали, както и чифт златни копчета за ръкавели, които особено много харесвах.
Седнал в новата си тясна стая, моментално се опитах да възстановя по памет записките си за историята на Влад Дракула и картите, които бях видял в архива. После побързах да се върна в Гърция, където уж се канех да подновя изследванията си в Крит, тъй като вече имах повече време на разположение.
Плаването с корабче до Крит беше отвратително сред бурно море и високи вълни. На острова непрестанно духаше горещ вятър, от който човек направо се побъркваше съвсем като прословутия френски мистрал. Предишните ми стаи бяха заети и аз се подслоних при най-мизерни условия, в мрачна и мухлясала стая. Американските ми колеги си бяха отишли. Любезният директор на музея се беше разболял и никой не си спомняше, че той ме бе поканил на отварянето на гробницата. Опитах се да продължа да пиша за Крит, но напразно ровех из бележките си в търсене на вдъхновение. Безпокойството ми се подклаждаше и от непрестанния ми досег с примитивните суеверия на местните жители суеверия, които при предишните си пътувания не бях забелязал, макар в Гърция да са толкова разпространени, че просто няма как да не се сблъскаш с тях. Според гръцкото поверие, а и според много други легенди, вампирът или както го наричат тук, върколакът се ражда, когато трупът не е правилно заровен, разлага се бавно или, дума да няма, когато погрешка погребат някого жив. Старците из критските таверни като че ли бяха далеч по-склонни да ме заливат с хилядата си и една вампирски истории, отколкото да ми обяснят откъде мога да намеря керамика като онова там гърне или да ми разкажат как дядовците им са се гмуркали до потъналите древни кораби и какви съкровища са отмъквали. Една вечер разреших на някакъв непознат да ме почерпи с местен специалитет, хитроумно наречен амнезия, след което на другия ден ми беше лошо чак до вечерта.
15 декември 1930
Тринити Колидж, Оксфорд
Драги мой, злощастни приемнико,
От мига, в който грозният чиновник отмъкна онази карта, късметът взе да ми изневерява. Когато се върнах в стаята си, открих, че управителят на хотела бе наредил да преместят вещите ми в по-малка и твърде мръсна стая, тъй като в досегашната паднал таванът. При тези процедури някои от книжата ми бяха изчезнали, както и чифт златни копчета за ръкавели, които особено много харесвах.
Седнал в новата си тясна стая, моментално се опитах да възстановя по памет записките си за историята на Влад Дракула и картите, които бях видял в архива. После побързах да се върна в Гърция, където уж се канех да подновя изследванията си в Крит, тъй като вече имах повече време на разположение.
Плаването с корабче до Крит беше отвратително сред бурно море и високи вълни. На острова непрестанно духаше горещ вятър, от който човек направо се побъркваше съвсем като прословутия френски мистрал. Предишните ми стаи бяха заети и аз се подслоних при най-мизерни условия, в мрачна и мухлясала стая. Американските ми колеги си бяха отишли. Любезният директор на музея се беше разболял и никой не си спомняше, че той ме бе поканил на отварянето на гробницата. Опитах се да продължа да пиша за Крит, но напразно ровех из бележките си в търсене на вдъхновение. Безпокойството ми се подклаждаше и от непрестанния ми досег с примитивните суеверия на местните жители суеверия, които при предишните си пътувания не бях забелязал, макар в Гърция да са толкова разпространени, че просто няма как да не се сблъскаш с тях. Според гръцкото поверие, а и според много други легенди, вампирът или както го наричат тук, върколакът се ражда, когато трупът не е правилно заровен, разлага се бавно или, дума да няма, когато погрешка погребат някого жив. Старците из критските таверни като че ли бяха далеч по-склонни да ме заливат с хилядата си и една вампирски истории, отколкото да ми обяснят откъде мога да намеря керамика като онова там гърне или да ми разкажат как дядовците им са се гмуркали до потъналите древни кораби и какви съкровища са отмъквали. Една вечер разреших на някакъв непознат да ме почерпи с местен специалитет, хитроумно наречен амнезия, след което на другия ден ми беше лошо чак до вечерта.
Всъщност нищо не ми вървеше чак до завръщането ми в Англия, което само по себе си също беше ужасно плавахме сред дъждове и бури и получих най-страшния пристъп на морска болест в живота ми.
Отбелязвам тези подробности за всеки случай, защото може би имат някаква връзка с други страни от моята история. Най-малкото те ще ти обяснят психическото ми състояние при завръщането ми в Оксфорд бях изтощен, отчаян, уплашен. В огледалото изглеждах отслабнал и бледен. Порежех ли се при бръснене, а това се случваше често заради несръчните ми нервни ръце, лицето ми се сгърчваше от ужас при спомена за полузарасналите ранички по врата на турския чиновник и все повече се съмнявах в собствените си спомени. Понякога ме обземаше влудяващо натрапчивото чувство, че съм забравил някаква кауза, че съм възнамерявал да направя нещо, но не мога да си го спомня. Бях самотен и изпълнен с копнеж. С две думи, за пръв път в живота нервите ми бяха опънати до крайност.
Разбира се, опитах да се върна към обичайния си живот, като не разказах нищо никому и се зарових в подготовката на наближаващия семестър с типичното си старание. Писах до американците, с които се бях срещнал на Крит, намеквайки, че съм склонен дори и на краткотрайно назначение в Щатите, ако могат да ми помогнат да го получа. Почти бях приключил работата по докторантурата си и все повече усещах нуждата от ново начало, затова промяната ми се струваше добро решение. Завърших и две кратки статии по преплитането на историческите и литературните сведения за критската керамика. С върховно усилие на свойствената ми самодисциплина успях да си наложа да живея ден за ден и с всяка следваща утрин все повече се успокоявах.