През първия месец след завръщането ми не само се постарах да излича всеки спомен от неприятното пътуване, а и избягвах да се връщам към чудноватата книжка в куфара ми и към проучването, което тя предизвика. Но една вечер, когато самочувствието ми се възвърна и любопитството ми отново извратено се надигна, взех томчето и събрах записките си от Англия и Истанбул. Последиците оттогава вече бях сигурен, че става дума именно за последици бяха незабавни, ужасяващи и трагични.
Глава 10
В зрелите си години често се сблъсквах с онзи необикновен завет, който времето оставя на пътешественика: копнежа да види дадено място отново, да открие нарочно нещата, които е срещнал предишния път, да си върне усещането за откритие. Понякога търсим отново дори и не кой знае колко забележителни места просто защото ги помним. Ако все пак ги намерим, всичко се оказва съвсем различно. Грубо издяланата врата стои на мястото си, но е някак по-малка; денят е облачен вместо ярък; не е есен, а пролет; сам си вместо с трима приятели. Или още по-лошо този път си с трима приятели, вместо сам.
Най-младите пътешественици не познават това явление, но преди лично да го опозная, аз го видях у баща си в Сен Матийо, в Източните Пиренеи. По-скоро усетих, отколкото установих загадката на повторението, тъй като знаех, че е бил тук преди години. По някакъв странен начин това място го разсейваше като никое друго досега. Баща ми беше ходил в Емона един път преди общата ни екскурзия, няколко пъти е бил и в Рагуза. Неведнъж е вечерял щастливо в каменната вила на Масимо и Джулия. Но в Сен Матийо усетих, че той истински е копнял за това място, че по необясними причини то неведнъж е терзало ума му, че го е преживявал отново и отново, без да каже никому. И тогава не ми каза, макар че на глас разпозна последния завой преди манастирските стени и по-късно отлично се ориентираше коя врата води към църквата, коя към монашеската обител и накрая към криптата. Способността му да помни подробности не беше новост за мен; и в други прочути църкви съм го виждала как протяга ръка към правилната врата, завива на точното място към старинната трапезария, спира да купи билети на правилното павилионче на правилната сенчеста чакълеста алея и дори си спомня къде точно е пил най-хубавото кафе.
Разликата в Сен Матийо беше в особената му бдителност, в едва ли не напрегнатия поглед, с който разглеждаше стените и манастирските чердаци. Не изглеждаше като че ли си казва, А, ето го онзи красив тимпан над вратата, мислех си, че е от другата страна, а по-скоро сверяваше видяното със спомена си, макар че е можел да го опише и със затворени очи. Постепенно осъзнах, дори преди да изкачим стръмната, обградена с кипариси алея към главния вход, че той всъщност си спомняше не архитектурни особености, а минали събития.
Край дървените порти стоеше монах в дълго кафяво расо и мълчаливо раздаваше брошури на туристите.
Както ти казах, манастирът е действащ заяви баща ми с обичайния си глас. Беше сложил тъмни очила, макар че манастирските стени хвърляха върху ни дебела сянка. Предпазват се от врявата на тълпите, като пускат посетителите само по няколко часа на ден.
Когато наближихме, той се усмихна на монаха и протегна ръка за брошурата:
Merci beacoup, ще вземем само една каза на елегантния си френски.
По това време с безпогрешната интуиция на децата за родителите им вече бях напълно сигурна, че баща ми не е бил тук просто като турист. Не само е обходил една забележителност, макар че знаеше отлично всички подробности за историята и произведенията на изкуството, описани в пътеводителя. Убедена бях, че тук му се беше случило нещо.
Второто ми впечатление бе също тъй мимолетно, но още по-ярко: когато разгърна брошурата и прекрачи каменния праг, той твърде спокойно обърна глава към надписа на входа вместо към релефа със зверове над портата (който по принцип би привлякъл погледа му) и аз забелязах, че обителта, в която влизахме, съживяваше у него някакво старо чувство. Това чувство, осъзнах на един дъх, бе или скръб, или страх, или някакво ужасяващо съчетание от двете.
Източнопиренейският манастир Сен Матийо е разположен на 1200 м надморска височина, а морето наистина не е толкова далече, колкото изглежда сред високите планински върхове и кръжащите в небето орли. С червения си покрив, кацнал на застрашително висока скала, манастирът като че ли направо е поникнал на върха на канарата, което в известен смисъл е точно така, понеже първата църквица била издълбана през 1000 г. в самата скала. Главният вход на абатството е по-късен представител на романския стил с доловимо влияние от исляма, който векове наред е воювал за този връх: заканителен каменен портал, увенчан с геометрични ислямски бордюри и с барелеф, изобразяващ две зинали, ръмжащи християнски чудовища, може би лъвове, мечки, прилепи или грифони чудовищни твари с неустановим произход.
Глава 11
При следващото ми посещение в амстердамската библиотека се оказа, че докато ме е нямало, господин Бинертс се е поровил вместо мен и е открил някои неща. Веднага след училище отидох в читалнята още с чанта на гърба, а той ме посрещна с усмивка.
Ето те каза на приятния си английски. Младата историчка. Имам нещо за теб, за твоя проект.
Последвах го до бюрото му, откъдето той извади една книга.
Не е толкова стара каза той, но съдържа няколко наистина древни истории. Не са особено приятно четиво, миличка, но може би ще ти помогнат да напишеш съчинението си.
Господин Бинертс ме настани на една маса и аз с благодарност се загледах в отдалечаващия се пуловер. Бях трогната от доверието му въпреки нездравите ми интереси.
Книгата бе озаглавена Приказки от Карпатите и представляваше мръсно томче от XIX в., издадено от частен английски колекционер на име Робърт Дигби. Уводът на Дигби описваше странстванията му сред дивите планини и още по-дивите езици, макар че част от работата му се крепеше на немски и руски извори. Приказките му също звучаха диво, прозата му бе доволно романтична, но когато ги проучих много по-късно, открих, че неговите версии се смятат за по-добри от тези на по-късни изследователи и преводачи. Имаше две приказки за княз Дракула и аз настървено ги прочетох. Първата разказваше как Дракула обичал да пирува сред набучените на кол трупове на своите поданици. Един ден, научих от разказа, някакъв слуга открито се оплакал пред Дракула от противната воня, след което князът наредил да набучат нещастника на кол над останалите, за да не дразни миризмата умиращия му нос. Дигби беше добавил и друг вариант, според който Дракула поискал за слугата три пъти по-дълъг кол от онези, на които били набучени останалите жертви.
Втората приказка бе също толкова зловеща. Тя описваше как султан Мехмед II веднъж изпратил двама посланици в двора на Дракула. Когато посланиците се явили пред него, не свалили тюрбаните си. Дракула ги попитал защо проявяват такова неуважение, а те отговорили, че просто такива са обичаите им. Тогава мисля да заздравя традициите ви, рекъл князът и наредил да заковат тюрбаните за главите им.
Преписах преразказите на Дигби в тетрадката си. Когато господин Бинертс се върна да види как върви работата ми, го помолих да ми потърси източници за Дракула от негови съвременници, ако има такива.
Разбира се каза той и кимна сериозно.
Вече си тръгвал, но щом имал възможност, щял да потърси нещо подходящо. Може би след това, поклати усмихнато глава, може би след това съм щяла да си избера някоя по-приятна тема, например средновековна архитектура. Също усмихната му обещах, че ще си помисля.
Няма по-пищно място на света от Венеция в горещ безоблачен ден с лек бриз. Лодките потракват и се поклащат в лагуната, като че ли и без екипаж са готови да се впуснат в приключения; украсените фасади ярко блестят на слънцето; водата като никога мирише свежо. Целият град се издува като платно, като незакотвен кораб, танцуващ по вълните, готов да отплава надалеч. Водата в края на Пиаца ди Сан Марко се разпенва под моторниците с весел, но груб звук като от чинели. В Амстердам северната Венеция, такова празнично време би накарало града да заискри с още по-твърда решимост. Тук то само разкриваше дребните несъвършенства пълният с тръстика фонтан на едно закътано площадче например, който трябваше да пръска с пълна сила, но всъщност едва капеше с ръждива водица. Скачащите коне на Сан Марко бяха доста очукани на ярката светлина. Колоните в двореца на дожите изглеждаха отблъскващо немити.
Отбелязах на глас впечатлението си от това разнебитено празненство и баща ми се засмя.
Имаш око за атмосферата каза той. Венеция е прочута актриса и няма нищо против да изглежда малко занемарена, стига светът да се излива тук да й се кланя.
Той махна към откритото кафене любимото ни място след Флориан и към потните туристи, чиито шапки и пъстри ризи плющяха на морския бриз.
Почакай до довечера и няма да съжаляваш. Актрисата има нужда от по-слабо осветена сцена. Ще останеш удивена от преображението.
Засега, отпивайки от оранжадата си, се чувствах доста удобно и не ми се мърдаше, така че идеално ме устройваше да чакам приятната изненада. Бяха последните горещници преди да влети есента. С есента идваше и училището и, ако имах късмет, малко странично обучение с баща ми по пътищата на неговите преговори, компромиси и горчиви сделки. Тази есен той отново ще е в Източна Европа и аз вече правех уговорки да ме вземе със себе си.
Глава 12
16 декември 1930
Тринити Колидж, Оксфорд
Драги мой, злощастни приемнико,
Дотук историята леко изостава от мен или пък аз от нея, затова трябва да разкажа събитията, които ще я изведат в настоящето. Там, надявам се, тя ще приключи, понеже не мога да изтърпя мисълта, че бъдещето може да съдържа още от тези ужаси.
Както вече казах, в края на краищата отново отворих чудноватата книга, сякаш се бях пристрастил към нея. Преди да го направя, сам се убеждавах, че животът ми вече е влязъл в обичайното си русло, че преживяването ми в Истанбул беше необикновено, но със сигурност обяснимо, само че бе добило чудовищни мащаби в изморения ми от пътя ум. Така отново взех книгата и, струва ми се, трябва да ти разкажа този епизод до най-малката подробност.
Беше дъждовна октомврийска вечер, само преди два месеца. Семестърът беше започнал и аз седях в приятно усамотение в стаята си, убивайки времето след вечеря. Чаках своя приятел Хеджис, преподавател, десет години по-голям от мен, когото изключително харесвах. Той беше непохватен и забележително добродушен човек, чиито извинителни жестове и мила, стеснителна усмивка прикриваха буден ум, който, за моя радост, той използваше срещу литературата на XVIII в., а не срещу колегите си. Ако не беше така притеснителен, можеше да се чувства съвсем на място сред Адисън, Суифт и Поуп на масата на някое лондонско кафене. Нямаше много приятели, никога не беше поглеждал в очите жена, която не му е роднина, нито таеше мечти, надхвърлящи оксфордските покрайнини, където обичаше да се разхожда и от време на време да се подпира на крайпътната ограда, за да погледа преживящите крави. Добротата му светеше в овала на едрата му глава, в месестите ръце и в меките кафяви очи, така че самият той малко приличаше на вол или на язовец, но само докато не пронижеше въздуха с остроумния си сарказъм. Обичах да слушам за работата му, която той обсъждаше скромно, но ентусиазирано, без да пропусне да насърчи и моите собствени търсения. Казваше се е, можеш да намериш името му във всяка библиотека, стига малко да поровиш, тъй като именно той преоткри за лаиците неколцина от литературните гении на Англия. Аз обаче ще го наричам с измисленото от самия мен пот de guerre Хеджис, за да му осигуря и в това повествование уединението и благоприличието, които му бяха присъщи в живота.