Онази вечер Хеджис трябваше да се отбие у дома с черновите на двете статии, които бях изстискал от проучванията си в Крит. Беше ги прочел и редактирал по моя молба. Макар че не би се произнесъл върху точността или неточността на моите описания на античната търговия в Средиземноморието, той пишеше божествено с такава прецизност, че би могъл да танцува на върха на игла, затова често предлагаше да ми помага да поизгладя стила си. Вече предчувствах половин час приятелска критика, после шери и онзи велик момент, в който истински приятел протяга крака край камината ти и те пита как си. Не бих му казал истината за моите разбити и все още опънати нерви, разбира се, но можехме да обсъждаме нещо друго, всичко друго.
Докато чаках, ръчках огъня, добавих още една цепеница, извадих две чаши и огледах бюрото си. Кабинетът ми служеше и за гостна и затова се стараех да го поддържам така подреден и уютен, както изискваха солидните мебели от XIX в. Този следобед бях свършил доста работа, вечерях от подноса, който ми донесоха в шест часа и после разчистих и последните си хартии. Навън вече се стъмваше, а мракът доведе и тъжния, косо биещ дъжд. За мен подобна есенна вечер е особено приятна, а не потискаща, затова само слабо потреперих от лошо предчувствие, когато потърсих да почета нещо в останалите десетина минути и ръката ми попадна на старинното томче, което избягвах. Бях го оставил заровено сред по-безобидни вещи на полицата над бюрото. Сега седнах, с тайно удоволствие усетих как мекият велур на кориците отново пасна в ръката ми и отворих книгата.
В същия миг долових нещо много странно. От страниците се носеше някаква миризма, но със сигурност не просто деликатният мирис на стара хартия и напукан велур. Беше дъх на гнилост, ужасна, отвратителна воня на престояло или развалено месо. Дотогава не бях усещал подобна миризма, затова се наведох по-близо, подуших с недоверие и затворих книгата. След секунда пак я отворих и от страниците й отново се понесоха онези изпарения, от които ми се повдигаше. Малката книжка изглеждаше жива в ръцете ми, макар че миришеше на смърт.
Глава 13
Следващото ни пътуване отново ни отведе още по на изток, отвъд Юлийските Алпи. Малкото градче Костаневица, което ще рече Кестеново, по това време на годината наистина беше пълно с кестени, а някои дори бяха опадали, така че имаше опасност ако обувката ти попадне на грешното място по павираните улици, да се подхлъзнеш на бодлива кора. Пред кметството, някога построено за австро-унгарския наместник, нямаше място игла да падне от кестени, които в наежените си обвивки приличаха на гъмжило от миниатюрни таралежчета.
С баща ми вървяхме бавно и се наслаждавахме на топлия есенен ден на местния език му казват циганско лято, обясни една жена в магазина и аз размишлявах върху различията между западния свят, само на неколкостотин километра разстояние, и този Изток, разположен малко по на юг от Емона. Тук всичко в магазините беше еднакво и дори продавачките също ми се виждаха съвсем еднакви в яркосините си работни престилки и шалове на цветя, със златни или железни зъби, проблясващи иззад полупразния тезгях. Купихме си огромен шоколад, за да подсладим импровизирания си обяд от нарязан салам, черен хляб и сирене, а баща ми носеше и бутилки от любимата ми Наранча, оранжадата, която ми напомняше за Рагуза, Емона и Венеция.
Последната му среща в Загреб бе приключила предишния ден, докато аз полагах довършителните щрихи на домашното си по история. Баща ми сега държеше да уча и немски, аз също исках, но не заради настояването му, а въпреки това; щях да започна още утре с един учебник, който купихме в книжарницата за чуждестранна литература в Амстердам. Имах нова къса зелена рокля и жълти три четвърти чорапи, баща ми още се подсмихваше заради някаква неразбираема шега между двама дипломати тази сутрин, а бутилките Наранча дрънчаха в мрежата ни. Пред нас се бе проснал нисък каменен мост над река Костан. Побързах напред, защото исках да се порадвам на гледката сама, без баща ми.
Близо до моста реката завиваше и се изгубваше от погледа, като точно на завоя се издигаше мъничък замък, славянско шато с размерите на вила, а на брега под стените му лебедите се разхождаха и решеха перата си. Докато го гледах, една жена в синя престилка отвори горния прозорец, разгръщайки крилата му навън, при което оребреното стъкло намигна на слънцето, а тя изтупа парцала си за прах. Под моста млади върби се гушеха една до друга, а лястовичките се стрелкаха край стръмния бряг. В парка на замъка видях каменна пейка (не прекалено близо до лебедите, от които дори и в юношеските си години още се страхувах), над нея свеждаха клони кестени, а стените на замъка хвърляха приятна сянка. Чистият костюм на баща ми тук няма да пострада, може би той ще поседи повече, отколкото възнамерява и въпреки желанието си ще проговори.
През цялото време, докато преглеждах тези писма в апартамента си, каза баща ми, бършейки ръцете си от салама с памучна кърпичка, дълбоко в ума ми нещо ме глождеше, нещо извън цялата трагедия с изчезването на Роси. Когато свърших с писмото, описващо страшната случка с приятеля му Хеджис, за момент ми стана толкова лошо, че не можех да мисля ясно. Бях попаднал в някакъв извратен свят, в мрачните подземия на познатия ми академичен живот, с който от години бях свикнал, в подтекста на обичайното историческо повествование, което винаги съм смятал за даденост. Според моя опит на историк мъртвите си бяха винаги почтено мъртви, Средновековието криеше действителни, а не свръхестествени ужаси, Дракула беше колоритна източноевропейска легенда, съживена във филмите на моето детство, а 1930 година беше три години преди Германия да даде на Хитлер неограничена власт ужас, който определено засенчваше останалите.
Затова за секунда се почувствах болен, принизен, гневен на моя учител, задето ми завеща тези гнусни заблуди. Тогава мекият извинителен тон на писмата отново ме завладя и аз се изпълних с угризения за своята нелоялност. Роси зависеше от мен и само от мен; ако откажех да потисна неверието си заради някакви тесногръди принципи, със сигурност никога повече нямаше да го видя.
Имаше и друго нещо. Когато умът ми се поизясни, осъзнах, че ме преследва и споменът за момичето, което срещнах в библиотеката само преди няколко часа, макар че ми се струваха дни. Спомних си изумителната светлина в очите й, докато слушаше обясненията ми за писмата на Роси, мъжкия жест, с който събра вежди, за да се съсредоточи. Защо и тя четеше за Дракула, при това точно на моята маса, точно тази вечер, точно до лакътя ми? Защо бе споменала Истанбул? Бях достатъчно разтърсен от писмата на Роси, за да спра съвсем да се съмнявам и да отхвърля мисълта, че всичко е съвпадение. И защо не? Ако допуснех една свръхестествена случка, трябваше определено да допусна и други; това беше напълно логично.
19 август 1931
Кеймбридж, Масачузетс, САЩ
Драги мой, злощастни приемнико,
Е, не мога да се преструвам, че съм сигурен дали си още тук, дали изчакваш някъде, готов да ме спасиш, ако един ден животът ми пропадне. И тъй като разполагам с още малко информация, която мога да добавя към всичко (предполагам) вече научено, смятам, че трябва да напълня горчивата чаша догоре. Малкото знание е опасно, би изрецитирал моят приятел Хеджис. Него обаче го няма и несъмнено съм виновен аз, точно толкова виновен, все едно аз отворих вратата, нанесох удара и повиках помощ. Не че съм го направил. Ако си стигнал чак дотук, няма да се съмняваш в думите ми.
Аз обаче преди няколко месеца се усъмних в собствените си сили, а причините бяха свързани с ужасния и влудяващ край на Хеджис. Избягах от гроба му чак в Америка почти буквално; назначението ми бе факт и аз вече събирах вещите си, когато реших да си взема един почивен ден и да отида в Дорсет да видя гроба му. Когато заминах за Америка, с което разочаровах неколцина в Оксфорд и за жалост дълбоко натъжих родителите си, се озовах в нов и по-ярък свят, където семестърът (бях назначен за три семестъра и смятах да се боря за още) започваше по-рано, а студентите гледаха на обучението си с непозната в Оксфорд неприкрита практичност. Дори и след всичко това аз не успях да си наложа напълно да изоставя заниманията си с неумрелите. Очевидно заради това той То не можеше да изостави заниманията си с мен.
Сигурно помниш, че в нощта, когато Хеджис бе нападнат, аз неочаквано бях открил значението на гравюрата в зловещата книга и се бях уверил, че Нечестивият гроб на картите, които намерих в Истанбул, трябва да е гробът на Влад Дракула. Бях изрекъл останалия без отговор въпрос на глас къде тогава е гробът му? точно както проговорих на глас в истанбулския архив, но втория път призовах ужасно създание, което изписа предупреждението си към мен с живота на горкия ми приятел. Може би само някакво ненормално его би се хвърлило срещу стихиите в този случай свръхестествени, но аз ти се кълна, че този вид наказание толкова ме ядоса, че забравих страха си и тогава си обещах да сглобя и последните улики и ако съхраня силата си, да преследвам преследвача си до бърлогата му. Тази странна мисъл за мен стана така обикновена, както желанието да публикувам следващата си статия или да спечеля постоянно назначение във веселия нов университет, който бе покорил измъченото ми сърце.
След като потънах в рутината на академичните си задължения и почнах да се готвя да се върна за кратко в Англия в края на семестъра, за да видя родителите си и да предам докторската си дисертация на онова любезно лондонско издателство, където бях все по-добре приет, пак се хвърлих още веднъж по дирята на Влад Дракула, историческа или свръхестествена, каквато и да се окажеше. Струваше ми се, че следващата ми задача е да науча повече за странната книжка откъде се е взела, кой я е направил, на каква възраст е. Предадох я (да призная, доста неохотно) на лабораториите в Смитсъновия музей. Те поклатиха глави пред конкретните ми въпроси и намекнаха, че консултирането със средства, които не са им по силите, ще ми струва повече пари. Аз обаче бях упорит и не смятах да изхарча нито стотинка от дядовото си наследство или от мизерните си спестявания от Оксфорд за дрехи, храна или удоволствия, докато горкият Хеджис лежеше неотмъстен (но, слава Богу, в мир) в черковното гробище, което не би трябвало да приема ковчега му поне още петдесет години. Повече не се страхувах от последствията, тъй като най-страшното, което можех да си представя, вече ми се беше случило; поне в това силите на мрака бяха допуснали грешка.
Промених мнението си и схванах целия смисъл на страха, но не заради бруталната грубост на последвалата случка. А заради гениалната й находчивост.
В Смитсъновия музей дадоха книгата ми на един дребничък библиофил на име Хауард Мартин, мил, макар и резервиран човечец, който взе поръчката ми така присърце, все едно знаеше цялата ми история. (Всъщност не, като се замисля, ако знаеше цялата ми история, той сигурно щеше да ми покаже вратата още първия път.) Той обаче очевидно виждаше само страстта ми към историята, разбираше ме и даде най-доброто от себе си. Най-доброто в неговия случай беше отличен и изчерпателен анализ на данните, които лабораториите му изпращаха, извършен със старание, по-подходящо за Оксфорд, отколкото за тези прекомерно бюрократизирани музейни кабинети във Вашингтон. Неведнъж останах поразен от познанията му за европейското книгоиздаване във вековете малко преди и след Гутенберг.