Глава 14
От известно време не бях ходила в университетската библиотека, отчасти защото проучванията ми там ме караха да се чувствам непривично нервна, а отчасти и защото усещах, че мисис Клей гледа все по-подозрително на отсъствията ми след училище. Винаги й се обаждах, както бях обещала, но гласът й в слушалката звучеше все по-предпазливо и можех да си представя неудобните й разговори с баща ми. Не допусках, че тя има каквато и да е представа от пороци, за да се опасява от нещо конкретно, но баща ми вероятно с притеснение гадаеше: трева? момчета? Понякога вечер ме гледаше толкова угрижено, че не исках повече да го тормозя.
Накрая обаче изкушението стана твърде голямо и въпреки притеснението си реших да се върна в библиотеката. Този път излъгах, че отивам на кино с едно загубено момиче от нашия клас, а всъщност знаех, че в сряда Йохан Бинертс работи в средновековния отдел до късно вечер и че баща ми има среща в Центъра затова излязох в новото си палто, преди мисис Клей да успее да каже нещо.
Чувствах се странно, задето отивах в библиотеката толкова късно вечерта, но още повече се изненадах, когато видях, че главната зала е пълна както обикновено с изтощени на вид студенти. Читалнята в средновековния отдел обаче беше празна. Тихо пристъпих към бюрото на мистър Бинертс и го открих да преглежда купчина нови книги нищо интересно за мен, както ми докладва с милата си усмивка, нали съм харесвала само ужаси. Той все пак намерил нещо за мен защо не съм дошла по-рано да го видя? Извиних се с тъничък гласец и той се разсмя.
Страхувах се да не ти се е случило нещо или да не би да си послушала съвета ми да си намериш по-приятна тема като за млада госпожица. Но и ти успя да ме заинтригуваш и открих ето това.
С благодарност поех книгата, а мистър Бинертс каза, че отива в работния си кабинет и ще се върне скоро да провери трябва ли ми нещо. Той ми беше показвал кабинета, където библиотекарите реставрираха прекрасни старинни книги и залепваха картончета на новите. Щом излезе, читалнята стана по-тиха от всякога, а аз настървено отворих тома, който той ми даде.
Беше забележителна находка, помислих си тогава, макар сега да знам, че това е основен източник за византийската история през XV в. превод на Турко-византийска история от Михаил Дука. Дука доста подробно описва конфликта между Влад Дракула и Мехмед II и точно в тази книга за пръв път прочетох прочутото описание на гледката, на която се натъкнал султан Мехмед, когато нахлул във Влахия и стигнал до изоставената столица на Дракула Търговище. Край стените на града, твърди Дука, Мехмед бил посрещнат от хиляди и хиляди дървени колове, по които висели мъртъвци вместо плод. В средата на мъртвешката градина го очаквала черешката на тортата сред труповете стърчал във фините си пурпурни одежди любимият генерал на Мехмед Хамза, също набучен на кол.
Спомних си за архива на султан Мехмед, който Роси проучвал в Истанбул. Влашкият княз е бил трън в очите на султана това беше очевидно. Помислих си, че няма да е зле да прочета и нещо Мехмед; може би имаше източници, които да обясняват отношенията му с Дракула. Не знаех откъде да започна, но мистър Бинертс беше казал, че скоро ще се върне да види как върви работата ми.
Нетърпеливо обмислях дали да не отида лично да проверя къде е, когато чух шум в дъното на стаята. Нещо тупна глухо, дори не чух самия звук, а само усетих вибрацията по пода сякаш птичка се блъсна с все сила в безукорно чист прозорец. Нещо ме накара да се втурна по посока към шума, каквото и да го беше предизвикало и без да разбера как, влетях в кабинета в дъното на читалнята. През стъклата не виждах мистър Бинертс, което за момент ме успокои, но когато отворих дървената врата, на пода се беше проснал крак, крак в сив панталон, прикрепен към изкривено тяло, синият пуловер беше усукан около сгърчените му гърди, бледосивата коса беше окървавена, а лицето милостиво закрито наполовина бе смазано и само част от него лежеше неподвижно на ръба на бюрото. Една книга явно беше паднала от ръцете на мистър Бинертс и се бе простряла на пода също като него. На стената над бюрото имаше кърваво петно с огромен, отчетлив отпечатък от пръст, все едно дете е рисувало с пръсти. Не смеех да гъкна, затова когато все пак проехтя, писъкът ми сякаш не излезе от моето гърло.
Останах няколко дена в болницата по настояване на баща ми и на лекуващия лекар, който беше наш стар семеен приятел. Баща ми беше внимателен и сериозен, седнал в края на леглото или изправен до прозореца със скръстени ръце, докато полицаят ме разпитваше за трети път. Не бях видяла някой да влиза в читалнята. Четях си кротко на масата. Чух глухо тупване. Не познавах библиотекаря лично, но го харесвах. Полицаят увери баща ми, че съм вън от подозрение; просто бях единственият човек, който можеше поне донякъде да послужи като свидетел. Но всъщност не бях видяла нищо, никой не бе влизал в читалнята бях напълно сигурна, а мистър Бинертс не беше извикал. Нямаше рани по други части на тялото му; някой просто беше размазал мозъка на горкия човек в ръба на бюрото. За такова нещо бе нужна изключителна сила.
Глава 15
Когато прочетох и последното от писмата на Роси, каза баща ми, отново се почувствах самотен, все едно той бе изчезнал за втори път. Но пък вече бях убеден, че изчезването му нямаше нищо общо с автобусна екскурзия до Хартфорд или болен роднина във Флорида (или Лондон), както се опитваше да изкара полицията. Изхвърлих тези мисли от ума си и седнах да прегледам и останалите документи. Първо да се прочете и запомни всичко. После да се построи хронологията и да се започне но бавно да се извеждат заключенията. Чудех се дали когато ме е учил, Роси не е имал някакво предчувствие, че така осигурява собственото си оцеляване. Беше като жесток последен изпит макар че аз горещо се надявах да не е последен за нито един от двама ни. Реших да не си правя планове, докато не изчета всичко. Така мислех, но всъщност вече имах някаква идея как трябва да постъпя. Отворих отново избелелия пакет.
Следващите три документа бяха карти, точно както бе обещал Роси. Всичките бяха нарисувани на ръка и не изглеждаха по-стари от писмата. Разбира се: това трябваше да са неговите копия на картите от истанбулския архив, възстановени по памет след тамошните му преживявания. На първата, която ми попадна, се виждаше обширна планинска местност, изобразена с малки триъгълни знаци. Те оформяха по страницата два дълги полумесеца в посока изток-запад и се сгъстяваха към западната страна. Широка река лъкатушеше по северния край на картата. Не се виждаха градове, макар че сред западните планини имаше три-четири малки знака X, които може би означаваха градове. Не се забелязваха географски названия, но Роси може би заради почерка си в последното писмо бе записал в полетата: Онези, които са неверници и умрат като неверници, ще носят проклятието на Аллаха, на ангелите и на хората (Корана) и още няколко подобни пасажа. Почудих се дали реката, която се виждаше на картата, е онази, която според него изобразяваше и опашката на дракона от неговата книга. Но не, в този случай той е говорел за картата с най-голям мащаб, която трябва да намеря по-нататък. Проклех обстоятелствата всички, които ми попречиха да видя и да държа оригиналите; въпреки отличната памет на Роси и сигурната му ръка положително имаше пропуски и несъответствия между копията и оригиналите.
Следващата карта като че ли представяше по-отблизо западния планински район, показан на първата. Тук-там отново видях хиксове, поставени в същото съотношение като тези от предишната карта. Сред планините се виеше и друга, по-малка река. Пак никакви географски названия. Най-отгоре на тази карта Роси бе отбелязал: (Повтарят се същите стихове от Корана). Е, очевидно и по онова време си е бил същият педантичен Роси, когото познавах. Дотук обаче картите бяха твърде опростени, с прекалено груби очертания, за да ми подскажат за конкретен район, който съм виждал или изучавал. Отчаянието ме обзе като треска и аз едва успях да го потисна и да се насиля да се съсредоточа.
Третата карта беше по-полезна като източник на информация, макар че на този етап не бях сигурен какво точно ми показва. Общите й контури наистина пасваха със зловещия силует, който познавах от моята и неговата драконови книжки, макар че ако Роси не ми беше казал за приликата, можеше и да не я забележа веднага. Тази карта изобразяваше същия вид триъгълни планини. Тук те вече бяха доста високи и оформяха плътни ридове, ориентирани от север на юг, а между тях се виеше река, която се вливаше в нещо като воден басейн. Защо това да не е Снаговското езеро в Румъния, както твърдяха легендите за погребението на Дракула? Както Роси бе посочил обаче в разширението на реката нямаше остров, а самото то изобщо не приличаше на езеро. Отбелязаните с X места се появяваха отново, този път надписани на кирилица с дребен почерк. Досетих се, че това трябва да са селата, споменати от Роси.
Сред пръснатите селца открих едно квадратче, което Роси бе надписал: (арабски) Нечестивият гроб на Туркоубиеца. Над квадратчето имаше доста красиво нарисуван миниатюрен дракон, чиято глава беше увенчана с крепост вместо корона, а под него се виждаше гръцки надпис и английският превод на Роси: Тук той намери убежище в злото. Читателю, със слово отвори му гроба. Редовете бяха необяснимо завладяващи, като заклинание, и тъкмо бях отворил уста да ги изрецитирам на глас, когато се усетих и здраво стиснах устни. Все пак в ума ми те оформиха нещо като строфи, които за секунда-две изтанцуваха адския си ритъм в главата ми.
Глава 16
Беше в началото на декември и отново бяхме на път, а умората от летните екскурзии по Средиземноморието отдавна беше отминала. Силният вятър на Адриатика пак рошеше косите ми. Обичах допира на този вятър, непохватната му грубост; като че ли звяр с тежки нокти дереше всичко наред в пристанището, плющеше в знамената пред модерния ни хотел и извиваше най-горните клони на дърветата покрай алеята.
Какво? изкрещях аз.
Баща ми отново каза нещо неразбираемо и посочи най-горния етаж от императорския дворец. Двамата извихме вратове да погледнем.
Елегантният бастион на Диоклециан се извисяваше над нас под лъчите на сутрешното слънце толкова високо, че едва не паднах, докато се навеждах назад в опит да видя най-горния му ръб. Част от пространствата между прекрасните колони бе запълнена в най-честия случай от хора, които навремето разделили сградата на апартаменти, беше обяснил баща ми по-рано, така че каменните кръпки, най-често от издялан още от римляните мрамор, плячкосан от други антични паметници, блестяха по цялата чудновата фасада. Тук-там имаше дълбоки пукнатини от наводнения или земетресения. Малки издръжливи храсти, дори и няколко дървета се подаваха през дупките. По кея по двама или по трима крачеха моряци, вятърът пляскаше широките им яки, бронзовите им лица изпъкваха на белите униформи, а ниско подстриганите им тъмни коси лъщяха като телени четки. Последвах баща си по края на крепостта, прескачайки падналите черни кестени и пожълтелите листа на чинарите, до миришещия на урина площад с паметника. Точно пред нас се издигаше великолепна кула, отворена за ветровете и украсена като торта, тънка висока сватбена торта. Тук отзад бе по-тихо и можехме да спрем да викаме.