Цък. Цък. Цък.
Борис Иванович сплете пръстите на ръцете си; това сякаш му напомни за нещо и той се вторачи замислено в пръстите си дебели и силни. После докосна отново бузата си.
За какво ти е да ходиш на Театрална? попита той още веднъж, спокойно. И кой е този с теб? кимна към Омир.
Изпълнявам задача на Мелник отговори Артьом. Ако имате желание свържете се и попитайте него. Аз не съм упълномощен. Дядото е водач. Отиваме до Павелецка.
Омир замига. Чул беше за Мелник. Помнеше какво всъщност беше казал той за Артьом. Побъркал се е. Но и той не знаеше всичко. Татуировката си беше останала, но ако някой кажеше на Мелник, че Артьом все още служи в Ордена... Ако някой наистина в този момент хванеше тази ръбеста слушалка и опиташе да се свърже с Мелник...
Полупроводник5 разсеяно провлачи майорът и се усмихна. Полупроводник, полудяло. А брокерът какво?
Брокерът... е с нас.
Беше с вас. Сега ще е с нас. Нали той ви е превел през кордона, договорил се е? В нарушение на фитосанитарната карантина? Нали някой е дал подкуп на служител на Общността на Околовръстната линия? Така да се каже, ако не вие, то кой?
Не поклати глава Артьом. Брокерът е с нас.
Свинолуп нищо не чуваше.
Така че ще се наложи ние тук с брокера... да си пообщуваме. А вас ще ви изпратя с транспорт до Новослободска. Директно. И ще ми падне камък от сърцето.
Омир го погледна накриво. Но Артьом не можеше да остави тук този глупав младеж. Не и на Борис Иванович. Не и в тези трудни, тревожни времена.
Пускаш всичките. Или хайде, обади се на Мелник.
Свинолуп потропа с пръсти по стола, завъртя като пумпал малкия тежък Макаров, стисна и отпусна юмрука си.
Какво ме плашиш с Мелник? изрече той най-накрая. Той ще ме разбере, Мелник е офицер и аз съм офицер. Просто това ще бъде глупаво. Нали ние с вас имаме общи врагове. Трябва да се сражаваме заедно, рамо до рамо. Вие по вашия начин, ние по нашия. Защитаваме метрото от хаос. От проливане на много кръв. Кой както може.
Беше горещо. Не стигаше въздух. В ушите пулсираше мътната вода. Не стига въздух, въртеше се в главата му. Леглото в ъгъла е скрито зад перде. Чехлите под масата. Просто да хване тази проклета завеса... Да я дръпне.
Пускаш всички повтори Артьом. И тримата.
До Новослободска. Моят участък е. От онази страна са чужди. И не искам да обяснявам на всеки за теб, за брокера, за твоя Мелник. Някой със сигурност ще доложи на началството. Ще ме измъчат с докладни.
Още сега натисна Артьом.
Още сега да му...
Цък. Цък. Цък. Светците в ъгъла шепнеха, съвещаваха се. Мечовете на двамата бяха голи. Омир се опита да избърше с опакото на дланта си потта от плешивото си чело, но цялата тази пот не можеше да се подсуши.
Най-накрая Борис Иванович взе слушалката на плоския телефон с бутони.
Агапов! Брокерът на изхода! Да. Нямам какво повече да кажа. Какво? А какво прави Леонов? Ами дай му. Трудът трябва да се заплаща. Да. Още повече той! Разказвач по рождение! Особено му се удава за невидимите наблюдатели... Направо се захласваш! той се засмя. Да. И давай брокера.
Артьом побутна Омир по рамото; тръгваме. Старецът взе да се надига, но бавно, сякаш се е закачил за нещо.
Върнете ни вещите каза Артьом.
На границата обеща Борис Иванович, ставайки сериозен, Че току-виж избягате и опитате да се скриете. Нали така и не изяснихме подробностите от задачата ви. Не се безпокойте. На границата ще ви върнем всичко.
Преди да заключи кабинета, го огледа собственически Всичко там беше наред. Борис Иванович стрелна с поглед ъгъла, удари по строеви токовете на обувките си един в друг пред меченосците с нимбите и загаси осветлението. И Артьощ погледна през рамо за последен път към завесата. Не е моя работа, каза си.
На границата мъглите са навъсееени... тихичко запя под нос Свинолуп.
Проспект на мира Околовръстна имаше съвсем различно лице от сиамския си близнак. Радиалната станция сляпо се взираше в тъмнината, Околовръстната беше примижала от ярката светлина. Радиалната цялата беше преградена със сергии, лавки, купчини всевъзможни вехтории и стоки за масова употреба и изглеждаше общо взето като издокарал се на сметище клошар. Околовръстната, макар и сраснала за радиалната чрез преход, беше успяла някак да не въшляса от нея. Подът на черно-бели квадратчета беше изстърган и излизан, позлатата на тавана беше подновена, а самият таван, покрит със сложна шарка от скосени линии, макар и леко окаден, все пак даваше да се разбере, че някога е бил снежнобял. От него висяха тежки бронзови полилеи с множество лампи. На всеки от полилеите светеше само по една лампа, но и това беше напълно достатъчно, за да не остане на станцията нито едно тъмно кътче.
Част от платформата беше отредена за товарен терминал: при надвесилия се над една дрезина подемен кран докери със сини униформи пушеха апетитни и никак неевтини цигари; някакви сандъци бяха наредени и стояха в строй, дисциплинирано; от тунела пристигаше нов транспорт с товари, отекваха бодри псувни. Работата вървеше и животът спореше.
Домовете на местните бяха разположени в арките при изхода на платформите, за да не заемат залата и да не развалят красотата й: отворите бяха запълнени с тухли и даже измазани с бяло, вратите бяха от вътрешната стена, а до тях бяха направили още и прозорчета с лице към полилеите; през завесите навярно човек можеше да си представи, че отвън просто се свечерява. А ако почукат на вратата можеш да дръпнеш завесата и да видиш кой е, преди да отвориш. Хората тук бяха умити, дори облечени с чисти дрехи и колкото и да търси човек, не би могъл да намери в тълпата нито един дистрофик. Ако в този свят беше възможен раят, Проспект на мира със сигурност би бил една от неговите станции.
Борис Иванович се прости с тях още преди да излязат на открито; извини се, че трябва да отскочи до лазарета. От служебните помещения излезе да го смени някакъв чичко с мустаци, солиден и изряден, и изведе след себе си брокера Льоха. На него му беше разбита устната, но това не му пречеше да се усмихва.
Ще дойдеш на Новосибирска с нас съобщи му Артьом. И после на Менделеевска.
Където ще да е! каза Льоха.
Чичкото изпъна захабения си от много пране пуловер не униформен, разбира се, а един такъв хубав, с бродирани снежинки и след като потупа Льоха по рамото, прикани тримата да го последват. Отстрани изглеждаше, сякаш четирима приятели крачат по платформата. Четирима приятели, шегувайки се, пушат на спирката.
Точно навреме се приближи прочутата маршрутка на Хан- за димяща моторна дрезина с прикачено пътническо вагонче. Вагончето наистина беше открито отгоре, но затова пък оборудвано с меки седалки, изтръгнати от някой метровлак. Кондукторът събра по два патрона от всеки пуловерът плати за цялата компания. Седнаха двама по двама едни срещу други, люшнаха се и потеглиха.
Не бяха останали повече свободни места. Отляво седеше жена с обезцветени коси и с гуша. Отляво навъсен гражданин с голям нос и облечен с каквото му е попаднало. Отзад млад сънен татко със сумтящо вързопче и торби под очите, после човек с просто неприлично шкембе и мургавичка девойка на около шестнайсет години с пола до пода по-далеч от греха. Нататък имаше още хора, както и отпред в дрезината хора с автомати, в кевларени жилетки и с титанови шлемове върху коленете. Но това не беше конвоят на Артьом; дори тук, в Ханза, с постоянното ѝ движение и негаснещо осветление тунелите си оставаха тунели и в тях можеше да се случи какво ли не.
И в него двайсет кила отрова за плъхове! продължаваше оцветената жена разговора, започнат при предишния преход. В последния момент го хванали.
Озверели са. Отрова за плъхове! Този гад трябва да го накарат сам да изяде всичко! изфуча шкембелията. Колко можем да ги търпим тези! Тук има един, таковата, преминал от червените на наша страна... От Соколники. Казва, че те там вече си ядат децата! Онзи техен Москвин е антихрист! И иска всички нас също! Сатана!
Чак пък децата... провлачи недоспалият си татко с вързопчето. Никой няма да тръгне да яде собствените си деца.
Ти пък какво разбираш от живота! изсумтя шкембелията.
Собствените си деца никой упорито повтори онзи.
Когато дойдат тук, тогава ще разберем включи се в разговора пуловерът.
Все по-зле и по-зле е! А миналата година? С бункера! Орденът едва устоя! Какво може да ги спре? лъхтеше жената с гушата.
Умират от глад, затова! Шкембелията потри огромния си търбух. Затова, таковата, напират към нас. Да отнемат и да си поделят.
Да не дава Господ! помоли се някой по старчески отзад
А аз съм бил веднъж на прехвърлянето към Червената линия. И при тях няма нищо толкова страшно. Напълно цивилно. Всички са облечени образцово. Само ни плашат с тях!
А ти направи ли поне крачка встрани от буферната зона?
Аз направих! Веднага ме награбиха, за малко не ме изправиха до стената! Фасадата им си изглежда нормално наистина!
Не искат да работят, готованковците! каза онзи с големия нос. Ние всичко тук с труда си. Двайсет години на галерите. А тези... Като скакалци са. Естествено, сега им дай нови станции, при себе си вече всичко са овършали. Ще ни изядат за нула време.
А аз съм бил веднъж на прехвърлянето към Червената линия. И при тях няма нищо толкова страшно. Напълно цивилно. Всички са облечени образцово. Само ни плашат с тях!
А ти направи ли поне крачка встрани от буферната зона?
Аз направих! Веднага ме награбиха, за малко не ме изправиха до стената! Фасадата им си изглежда нормално наистина!
Не искат да работят, готованковците! каза онзи с големия нос. Ние всичко тук с труда си. Двайсет години на галерите. А тези... Като скакалци са. Естествено, сега им дай нови станции, при себе си вече всичко са овършали. Ще ни изядат за нула време.
А ние защо сме длъжни?! За какво?
Тъкмо започнахме да живеем по човешки!
Само да няма война... Война само...
Ако искат нека там да си ядат децата, да не напират при нас! Не ни е до тях...
Ох, да не дава Господ! Да не допуска!
През цялото това време дрезината се движеше спокойно и бавно, пуфкайки с приятен дим бензинов, от детството през образцов тунел, сух, мълчалив и осветен през всеки сто метра с енергоспестяваща крушка.
И изведнъж прас! и настана тъмнина.
В целия тунел. Крушките угаснаха и сякаш Бог заспа.
Спирай! Спирай!
Засвистяха спирачките, през глава полетяха един върху друг лелката с гушата, човекът с носа и всички останали, неот- личими в мрака. Бебето започна да мрънка все по-силно. Баща му не знаеше как да го успокои.
Всички да останат по местата си! Не слизайте от дрезината.
Щракна едно фенерче, запалвайки се, после още едно. В подскачащите лъчи се виждаше как суетливо и неловко намъкват шлемовете си кевларовите бойци, как неохотно слизат на релсите и отцепват маршрутката, заставайки между хората и тунела.
Какво?
Какво стана?!
Радиостанцията на единия от кевларените заврещя, той се извърна от цивилните и избоботи нещо в отговор. Почака заповедта, не я дочака, а не знаеше какво да прави без нея, и застина в недоумение.