Какво става там? попита и Артьом.
Зарежи, добре си седим! отговори безгрижно пуловерът. Закъде да бързаме?
Де да беше така... промърмори Льоха, смучейки устна.
Омир мълчеше напрегнато.
А аз имам закъде! таткото на вързопчето се надигна. При майката на детето! Какво, аз ли ще го кърмя?
Момчета, там поне казват ли нещо? люшна гушата към бойците перхидролената лелка.
Седете спокойно, гражданко каза твърдо кевларът. Чакаме пояснения.
Минутата се обтегна като струна. После и втора.
Вързопчето, неутешено от неумелия си баща, вече премина към пищене. От дрезината раздразнено насочиха към очите на всички милион свещи, търсейки източника на плача.
Светнете си в задника! извика таткото. За нищо не стават! По-добре червените наистина да превземат всичко тук, може поне да въведат ред! Всеки ден спират тока!
Какво чакаме? подкрепиха го отзад.
Далеч ли отиваш? в гласа на пуловера се долавяше съчувствие.
Парка на културата! Още половин метро път! А-а? Нани-на.
Нека поне да тръгнем пеша!
Ние нали не се движим с електричество! Подкарай! Да се доберем до станцията, а там вече...
А ако е диверсия?
И нашата СБ какво? Къде е тя, когато е необходима?! Как са го допуснали?
Започна ли се вече, Господи?!
Казвам ви, хайде пеша! Полека-лека...
И за това ли плащаме данъци!
Чакаме указания! бърбореше в радиото боецът, но то само кашляше в отговор.
Нима наистина е диверсия?
А какво е това там? Я освети... присви очи пуловерът, тикайки пръст в мрака.
Един от кевларените прицели фенера по неговото насочване към една черна дупка. От тунела към земните недра се спускаше галерия, тясно коридорче.
Това пък какво е? изуми се пуловерът.
Кевлареният го рязна с лъча през очите.
Не се врете, гражданино отсече той, че знае ли човек...
Пуловерът не се обиди. Направи си козирка от дланта си и стана неуязвим за светлината.
Веднага си помислих за Невидимите наблюдатели... Чували ли сте историята?
А?
Ами... За Метро-2. Че правителството... Лидерите на онази Русия, която беше по-рано... Великата. Че не са се дянали никъде. Не са избягали. Не са загинали. Не са се спасявали в никакъв Урал.
А аз съм чувал за Урал. Яманда или както там се нарича. Град под планината. И там всички заедно, накуп! Ние тук нека изгниваме, а първите лица всичките... Там и си живеят.
Глупости! Изобщо не са ни изоставяли. Те не биха предали нас, народа. Тук са. В бункери, които са близо до нас. Около нас. Ние тях сме предали. Забравили сме ги. И ето, че те... се отвърнали от нас. Но някъде тук... Чакат. Все пак ни наглеждат. Пазят ни. Защото ние сме им като деца. Може би тези техни бункери са зад стените на нашите станции. А техните тунели, тайните зад стените на нашия. Направо вървят около нас. Наблюдават ни. И ако заслужим... спасението... тогава ще си спомнят за нас. Ще ни спасят. Ще излязат от Метро-2 и ще ни спасят.
На дрезината притихнаха, вторачиха се в черната галерия, в безпросветната бездна и зашепнаха.
Дявол знае как е...
Всичко това са глупости подхвърли злобно Артьом. Безсмислици! Аз съм бил в това Метро-2.
И какво?
И нищо. Пусти тунели. Пусти тунели и шайка диваци, които се хранят с човешко месо. Това са всичките ваши Наблюдатели. Така че седете тук и чакайте. Ще ви спасят.
Не знам добродушно изхъмка пуловерът. Аз не съм особено добър разказвач. Да беше чул онзи човек, който ми разказа всичко това. Направо ме омая!
Наистина ли човекоядци? обърна се таткото с вързопчето вече към Артьом.
Но в този момент осветлението се включи.
Охраната промърмори благословия на радиостанцията. Дрезината кихна. Колелата изскърцаха. Потеглиха.
Хората въздъхнаха, дори детето утихна. Когато минаваха потрай тъмната галерия, погледнаха с опасение.
Галерията се оказа складово помещение. Със задънен край.
Новослободска беше един безкраен строеж. На свободния коловоз стоеше керван, отрупан с чували навярно пясък или цимент; мъкнеха тухли, забъркваха бетон, изсипваха изстиващ разтвор на пода, измазваха процепи, изпомпваха вода от коловозите. Шумяха намерени някъде на повърхността нагреватели, запращаха с вентилаторите си горещ въздух към влажната мазилка. Към всеки от тях беше прикрепен охранител в сиво.
Тече обясни пуловерът.
Новослободска се беше изменила. Някога тук имаше цветни витражи и държаха станцията леко сумрачна, за да сияе по- ярко живописта върху стъклата. А по по-горните витражи по- рано минаваше двоен златен кант, очертаващ заоблените арки; и подът също беше в черно-бели квадрати, сякаш пътникът стъпваше на скъпоценна шахматна дъска, подарена на руския цар от персийския шах... Сега навсякъде имаше само цимент.
Крехко нещо промърмори Омир.
А? обърна се към него Артьом; старецът от толкова време вече мълчеше, че беше даже странно да го чуе човек.
Имах един познат. Веднъж ми каза, че на Новосибирска витражите са се изпонапукали отдавна, крехко нещо. А аз бях забравил. И сега, докато идвахме, все си мислех, че ще ги видя.
Нищо. Ще издържим рече уверено пуловерът. Ще спасим станцията. Бащите ни са могли, и ние ще успеем. Ако няма война, всичко ще издържим.
Навярно съгласи се Омир. Просто чувството е странно. Аз тези витражи никога не съм ги обичал, а и Новосвободска не я обичах заради тези витражи. Мислих си, че е кич. Но сега, когато идвах, въпреки това очаквах да ги видя.
Може и витражите да ги възстановим!
Това едва ли поклати глава Артьом.
Ами щом ги няма, голяма работа! усмихна се троснато Льоха. Животът продължава и без тях. А къде тук ви е изходът?
Всичко ще възстановим! Важното е да няма война! повтори пуловерът, тупайки Льоха по гърба.
Той ги поведе към стълбата, над коловозите, през прохода към Менделеевска. Преминаха през един кордон в камуфлажни униформи, през втори и едва тогава се мярна границата с кафявия кръг на Ханза върху знамената, с картечното гнездо.
Льоха се въртеше, кой знае защо все се обръщаше назад; Артьом знаеше, че веселието му е пресилено, не е истинско. Омир беше стиснал устни и гледаше някъде под черепа си, в невидим екран. Пуловерът продължаваше да дрънка всякакви жизнеутвърждаващи неща.
На последния блокпост се мотаеха освен сивите граничари още и двама други, облечени като работници със зацапани униформи и заваръчни очила на челата. В краката им беше багажът на Артьом: куфарът с противохимичната защита и раницата с радиостанцията.
Поздравиха, разтегнаха ципа, поканиха го да се увери, че и автоматът, и патронките са на мястото си, ето ако иска да брои. Артьом се отказа да брои. Сега просто искаше да се махне оттук, да се махне жив и нищо друго не му беше нужно.
Не беше възможно да се бори сам с цялата им служба за безопасност. С цялата Ханза. А там, в стаята, зад завесата... Не, там нямаше нищо. Параноя.
Е! пуловерът потупа енергично Льохините зацапани лопатки и подаде ръка на Артьом. На добър час!
Отстрани изглеждаше, сякаш четирима стари приятели се прощават, без да знаят кога ще се видят отново.
Едва когато преминаха вече в Менделеевска, когато хората в цивилни дрехи със сигурност вече не можеха да ги чуят, Омир хвана Артьом за ръкава и зашепна:
Вие много правилно се държахте там с него. Защото можехме и да не излезем оттам.
Артьом сви рамене.
Не мога да спра да мисля за едно нещо продължи Омир. Когато влизахме в кабинета му, той прибра едни разхвърлени чехли, помните ли?
И?
Та това нали не бяха негови чехли. Обърнахте ли внимание. Женски. Бяха женски. А драскотините...
Глупости! изръмжа срещу него Артьом. Безсмислици!
Да бяхме хапнали нещо обади се Льоха. Че сега кой знае кога ще попаднем вкъщи.
4 В оригинала пересадочнме станции. Две станции с еднакви имена от различни линии, свързани помежду си чрез проход. Б. пр.
5 Игра на думи с думата водач, която е проводник на руски. Б. пр.
Глава 6
Осем метра
Тук, при нас, пътят е само в една посока каза им на прощаване командирът на граничната застава, човъркайки с пръсти узряла върху шията му сочна пъпка.
И тогава им стана интересно къде ги е отвял вятърът.
Менделеевска се оказа полутъмна, мъглива от парата и напълно подгизнала. Стълбичката на прохода със съседната Новослободска се спускаше не върху гранитен под, а в езеро тук хората живееха до глезените в студена мътна вода. Артьом разкопча куфара си там лежаха неговите гумени ботуши. Използва случая да окачи върху себе си и автомата. Омир също беше в гума, веднага си личеше опитният пътешественик.
Не знам какво е протекло промърмори Льоха настръхнало.
Тук-таме във водата лежаха сковани от изгнило дърво рамки, с помощта на които човек можеше да се издигне малко над дъното. Бяха нахвърлени, както дойде, и никой не се опитваше да ги събира в острови или пътеки.
Палети досети се Омир, нагазвайки в студената мътилка, за да се добере до дървения мост. По-рано използваха такива във фургоните. И цялото Подмосковие беше в рекламни табла: купувам палети! Продавам палети! Цял черен пазар за тези палети! И си мислиш: за какъв дявол изобщо му трябват на някого тези палети? Оказва се, че са ги трупали за Потопа.
Но и палетите отдавна бяха подгизнали и бяха затънали с няколко сантиметра. Можеха да се видят през мръсотията само съвсем отблизо, и то като си гледаш право в краката; а отстрани наистина изглеждаше, че тук има само едно размътено библейско море.
Те всички тук са като пророци, разхождат си се право по водата усмихна се Омир, гледайки джапащите местни.
Брокерът също го оцени:
Сякаш е залято с лайна!
Скоро зениците забравиха колко ярко е сияела Ханза, и местната оскъдна светлина им стана повече от достатъчна. В светилниците гореше мас у когото се намираше; понякога зад паравани от найлонови пазарски торбички избледнели, но не докрай.
Като китайските хартиени фенери посочи Омир. Красиво, а?
Артьом не мислеше така.
През арките, които в началото изглеждаха плътни и черни, започнаха да се виждат коловози. Но не обичайните, като на останалите станции. На Менделеевска нямаше граница между платформата и коловозите, мътната вода изравняваше всичко. Трябваше да се отгатва къде може да се стои и къде се налага да отстъпиш и да нагазиш.
Но главният въпрос беше: как от тук изобщо може да се върви нататък?
Изходът нагоре беше затрупан, проходът отрязан. Тунелът до шията залят със студена и мръсна вода. И на всичко отгоре тя излъчваше иди се къпи в такава. Ще се сгърчиш, тя ще ти погълне фенера и ще се носиш с лице надолу, докато не ти се напълнят дробовете с вода.
Покрай невидимите коловози седяха местните, почесваха се, ловяха в дълбините с някакви кепчета разни неща по-добре изобщо да не мислиш какви и веднага ги поглъщаха сурови.