Аня, защо ти...
Не мога повече. Не искам повече. Не искам да чакам. Не искам да си прося секс. Не искам да си мечтая да забременея.
И не искам да се боя, че ако най-накрая забременея от тебе, ще се роди изрод.
Стига! Млъкни!
А на теб ще ти се роди изрод, Артьом. Ти също си като гъба! Всеки твой поход догоре ти се отразява! Не разбираш ли това?!
Млъкни, кучко!
Иди си. Иди си, Артьом. Иди си окончателно.
Ще си отида.
Иди си.
Всичко това шепнешком. Шепнешком вик, шепнешком стонове. Шепнешком сълзи.
Беззвучно като при мравките.
А всички съседи се правят, че спят.
И всички знаят всичко.
Костюмът за противохимична защита се побра в куфара. Отгоре Артьом сложи служебния си калашник, който беше забранено да се изнася от станцията, патрони шест пълнителя, омотани по два със син изолирбанд, и пакет сушени гъби. Противогазът го зяпаше мътно, докато Артьом не го закопча с ципа накъсано, нервно като омразен мъртвец в чувал. После метна върху раменете си раницата своето проклятие, сизифовия си камък.
Беззвучно като при мравките.
А всички съседи се правят, че спят.
И всички знаят всичко.
Костюмът за противохимична защита се побра в куфара. Отгоре Артьом сложи служебния си калашник, който беше забранено да се изнася от станцията, патрони шест пълнителя, омотани по два със син изолирбанд, и пакет сушени гъби. Противогазът го зяпаше мътно, докато Артьом не го закопча с ципа накъсано, нервно като омразен мъртвец в чувал. После метна върху раменете си раницата своето проклятие, сизифовия си камък.
Дядо! Ставай! Приготвяй се! Само не вдигай шум.
Старецът сякаш спеше с отворени очи веднага се събуди.
Къде?
Истината ли ми каза за Театрална? За онзи твой радист? Че той е там?
Да... Да.
Е, какво... Ще ме преведеш ли дотам?
До Театрална? Омир се обърка.
А ти какво си мислеше, че ще ме хване шубето? Друг път, дядка. Това за някой друг може и да е пъкъл, а за нас си е място на бойна слава. Е? Или си излъгал за всичко?
Не съм лъгал.
Тогава тръгваме двамата за Театрална. Аз трябва този твой човек да го видя сам. С очите си. И да го разпитам. Искам да ме научи. Нека да ми даде своя приемник... За да повярвам.
Но това беше преди две години...
Нека да се договорим с теб. Ти ме отвеждаш при този радист, а аз ти разказвам за всичко, за което искаше да попиташ. Съвсем откровено. За черните, жълтите, зелените каквото ти е по вкуса. Историята на моя героичен подвиг. Ще ти разкажа онова, което не съм разказвал на другите. Цялата шибана гръцка трагедия от алфа до омега. Става ли? Честна дума. Е? Дай лапа.
Омир му подаде ръка бавно, със съмнение, сякаш се чудеше дали Артьом не се е изплюл в дланта си но стисна здраво.
Докато старецът си събираше дрехите в пътната чанта, Артьом се занимаваше със самозареждащото се фенерче: стискаше и отпускаше ръкохватката, слушаше жуженето на механизма, пълнеше акумулатора. Интересуваше се само от него. После прекъсна заниманието си.
Обясни ми. Тази твоя книга. За какво е тя?
Книгата? Ами така се получава, че ние тук си живеем, а времето е спряло, разбирате ли? Няма историци и няма кой да запише, че ние също сме живели и как сме живели, и както излиза, сякаш животът ни е напразен. А това не е вярно. Омир застина със смачкана сива калъфка в ръката. Ето, ще ни разкопаят след десет хиляди години, а ние не сме написали нито ред. Ще гадаят по костите, по паниците в кого сме вярвали и за какво сме мечтали. И всичко ще объркат.
Кой ще ни разкопае, дядо?
Археолозите. Нашите потомци.
Артьом поклати глава. Облиза устните си, опита се да задържи кипящата злоба в себе си, но тя изригна като жлъч, опари и самия него:
А аз може и да не искам нас с теб да ни разкопават. Не искам да съм кости и паници в братска могила. Нека аз да разкопавам, а не мен. Тук и без това има достатъчно желаещи да прекарат целия си живот в могила. По-добре да опна петалата горе от предозиране, отколкото да седя в метрото, докато побелея. Това не е човешко, дядо. Не е човешко. Метрото. Потомците, мамка му. Потомците! Аз не искам потомците ми да висят цял живот под земята. Потомците ми да се хранят с туберкулозни бацили?! Не искам! Да си режат гърлата за последните консерви? Не искам! Да се търкалят и да грухтят заедно със свинете?! Ти пишеш книга за тях, дядо, а те дори няма да могат да я прочетат! Очите им ще изсъхнат поради непотребност, разбираш ли? Затова пък нюхът им ще е като на плъхове! Това няма да бъдат хора! Да плодим такива?! Ако има шанс поне един на милион, че някъде там, поне на едно място, може да се живее на повърхността под небе със звезди, под слънце, ако поне на едно място в този шибан свят може да се диша не през хобот, а просто с уста аз ще намеря това място, ясно ли е? Там ще може да се гради нов живот! Там да се раждат деца. За да растат не плъхове, не морлоци, а хора! За това трябва да се борим! А предварително да се закопаем до живот в земята, да се свием на кравай и полека-лека да гаснем не бива!
Омир, облъчен от него, зашеметен, нищо не казваше. А Артьом искаше старецът да поспори, беше му нужно да удари здраво поне още веднъж. Но дядото вместо това му се усмихна честно, топло и полубеззъбо.
Ненапразно бих този път. Чувствах, че не е напразно. Артьом само се изплю. Но това, което изплю, беше отровата, жлъчта му; от щърбата старческа усмивка кой знае защо му стана по-леко, отпусна го. Един такъв нелеп дядо, непохватен и изведнъж такова чувство, че той и Артьом са заедно. Онзи беше усетил нещо подобно и вече съвсем по момчешки, бодро махна на Артьом:
Готов съм.
Вървяха през станцията, прокрадвайки се. Часовникът на станцията, висящ над отвора на тунела, местната светиня, показваше, че е нощем. Значи, за всички беше нощ. Само Артьом би могъл да поспори с него, но Артьом вече си отиваше от станцията. Залата почти беше опустяла, само в кухнята някой късно правеше чай. Пурпурното общо осветление беше притъпено, хората се бяха разфасовали по своите палатки, бяха запалили отвътре слаби светодиоди и бяха превърнали брезента в театър на сенките. На всяка от сцените даваха свой спектакъл. Минаха покрай палатката на Сухия склонил се над масата силует; преминаха покрай онази, в която седеше, скрила лице в коленете си, Аня.
Старецът предпазливо попита:
Какво, не искаш ли да се сбогуваш?
Няма с кого, дядка.
Омир не взе да спори.
До Алексеевска! заяви Артьом на караулния на изхода на южния тунел. Сухия е в течение.
Онези козируваха щом е в течение, значи, е в течение. Благодарим, че не е пак към повърхността.
Спуснаха се на релсите по заварена желязна стьлбичка.
Тръбата каза сам на себе си Артьом, докато пристъпваше в тъмнината, нежно докосващ грапавия и плесенясал чугун на тюбинга и преценявайки с поглед петметровия таван на тунела и неизмеримата му дълбочина. Тръбата зове.
2 Съкратено наименование на ВДНХ (Изложба на постиженията на народното стопанство). Б. пр.
Глава 4
Заплащане
Алексеевска приличаше на ВДНХ, само че в по-калпаво изпълнение. Тук също се опитваха да отглеждат гъби и също се мъчеха със свинете, но гъбите и свинете напук се получаваха съвсем кекави, така че едва стигаха за самите алексеевци, не оставаше нищо за търгуване. Ала и местните напълно подхождаха на свинете си хилави, примирили се с това, че в тяхната приказка и началото, и краят са скучни и предварително известни на всички. Стените тук по-рано бяха бели и мраморни, а сега вече не можеш ги разбра какви са. Каквото е можело да се откърти и продаде го бяха откъртили и продали. Останал беше само бетон и неголямо количество човешки животи. Бетонът беше трудно да се изкърти, а и никой не би се изкушил от такава стока в метрото; така че основната търговия вървеше за това за кого да умират в битките алексеевци. Ако имаше избор цената би била по-висока. Но освен ВДНХ купувачи не се намериха. И ето че сега главната цел на съществуване на метростанция Алексеевска беше да охраняват ВДНХ.
Затова и южният тунел на ВДНХ, водещ към съюзническата Алексеевска, се смяташе за спокоен. През другите тунели можеше да се промъкват и цяла седмица, а през този Артьом и Омир, дори с всичките задължителни предпазни мерки, изгубиха може би само половин час. Макар че минутите останаха там, където и часовникът на ВДНХ. На Алексеевска часовника го бяха откраднали още преди десет години и от тогава насам всеки там си съществуваше по свое собствено усещане за времето. Който искаше нощ за него беше нощ. В края на краищата нощта в метрото не беше и спирала; деня трябваше да си го представяш.
Караулът погледна пешеходците без никакъв интерес зениците им бяха колкото иглено ухо. Над поста висеше противно бяло облаче, миришеше на партенки пушеха трева. Старшият въздъхна тежко, стягайки се.
Накъде?
Към Проспекта на мира. На пазар произнесе Артьом, без да си дава много зор.
Няма да ви пуснат. Там.
Артьом му се усмихна топло.
Не е твоя грижа, чичка.
Едно върху тангенс дава котангенс отговори старшият, който се беше заразил от Артьомовата доброта и също искаше да каже нещо приятно.
С това и се разделиха.
Накъде ще тръгнем? обърна се Артьом към Омир.
От Проспекта? Ако ни пуснат в Ханза то по Околовръстната. Все е по-добре, отколкото да продължим по нашата линия. Неприятни спомени, знаеш. По Ханза ще е по-правилно. На мен визата ми е вписана, Мелник се погрижи. Теб ще те пуснат ли?
Нали там има карантина?
При тях вечно има някаква карантина. Ще преминем някак. Всички проблеми ще започнат след това. Театрална... Там, откъдето и да подходиш...
Ама че местенце си избрал за радиста си, дядка. Насред минно поле.
Ами какво да...
Шегувам се.
Старецът погледна някак особено вътре в себе си във вътрешността на черепа си, където явно беше разстлана картата на метрото. На Артьом тя винаги му беше пред очите, той се беше научил да гледа право през нея. Научи се за година служба при Мелник.
Ами какво да...
Шегувам се.
Старецът погледна някак особено вътре в себе си във вътрешността на черепа си, където явно беше разстлана картата на метрото. На Артьом тя винаги му беше пред очите, той се беше научил да гледа право през нея. Научи се за година служба при Мелник.
Бих казал... До Павелецка е по-добре. По-далеч, но по- бързо. И оттам вече нагоре по зелената. Ако ни провърви, може да стигнем и за ден.
И продължиха нататък по тръбата.