Жужащото фенерче се трудеше колкото можеше но светлото му петънце достигаше само на десетина крачки, а по-нататък тъмнината вече го разяждаше. От тавана капеше, стените блестяха влажно, нещо ръмжеше утробно и падащите отгоре върху главата капки човъркаха кожата, сякаш това не беше вода, а стомашен сок.
В стените се появяваха някакви врати, а понякога черните отвори на странични проходи повечето преградени и заварени с арматурни решетки.
Върху дъгоцветните пътнически карти, то се знае, не беше обозначена и една трета от цялото метро, истинското. Защо да се смущават хората? Пренасяш се от една станция на друга, забил нос в телефона си, прескачаш с час напред готово, пристигнал си. И не си успял да се замислиш на какви дълбочини си бил. И да се поинтересуваш а какво има там, зад стените на станцията, накъде водят преградените с решетки отвърстия в тунелите? И добре че не си успял. Гледай си в телефона, мисли си за твоите важни неща и не си пъхай носа, дето не ти е работа.
Крачеха с особена тунелна крачка по-широка, куца така, че да попадат точно на траверсите. Трябва да извървиш много път, за да приучиш краката си към такова нещо. Тези, които живеят на станциите, не умеят по този начин, бъркат ритъма, спъват се.
Е, а ти какво, дядо... сам ли си?
Сам съм.
Цялата светлина отиваше напред и не можеше да се разбере какво е изписано върху лицето на стареца. Навярно нищо брада и бръчки.
Прекрачиха още петдесетина траверси. Раницата с припасите започна да се пълни с тежест, да напомня за себе си. Слепоочията се навлажниха, гърбът плувна в пот.
Имах жена. На Севастополска.
Ти да не живееш чак на Севастополска?
По-рано да.
Тръгна ли си? Кой знае защо, на Артьом това му се стори най-вероятно. Жена ти?
Аз си тръгнах. За да пиша книга. Мислех, че книгата е по-важна. Исках да оставя нещо след себе си. А жената така или иначе няма къде да се дене. Разбираш ли?
Оставил си жена си, за да пишеш книга? попита Артьом. Как така? И тя... пусна ли те?
Аз избягах. Върнах се а нея вече я няма.
Тръгнала си беше?
Беше умряла.
Артьом прехвърли куфара с противохимичната защита от лявата си ръка в дясната.
Не знам.
А?
Не знам дали разбирам, или не.
Разбираш, разбираш уморено, но уверено изрече старецът.
На Артьом изведнъж му стана страшно. Страшно да не извърши нещо необратимо.
Продължиха да броят траверсите мълчаливо. Слушаха ръмжащото ехо и далечните стонове метрото смилаше някого.
Отзад не очакваха опасност; отпред вглеждаха се, опитвайки се да засекат в тунела, в кладенеца с чернота онова леко вълнение по повърхността, подир което с плясък ще изскочи отгоре нещо зловещо, безименно. А назад не гледаха.
Напразно.
Скръц-скръц. Скръц-скръц.
Тихичко се прокрадваше в ушите им, постепенно.
И стана забележимо едва тогава, когато вече беше късно да се обръщат и да вдигат дула.
Ей!
Ако сега искаха да вкарат олово в гърба им и да ги повалят по лице върху гнилите траверси, сигурно щяха да успеят. Поуката: в тръбата не бива да мислиш за свои си неща, може да се отнесеш. Забравяш, Артьом.
Стой! Кой е там?!
Раницата и куфарът увиснаха върху ръцете му; пречеха да се прицели.
От тъмнината се изтърколи дрезина.
Ей, ей. Свой.
Това беше онзи караулният, котангенсът. Сам на дрезината, безстрашен човек. Напуснал поста си и тръгнал наникъде. Тревата го беше юрнала.
За какъв дявол му е нужно това?
Момчета. Ето какво си помислих. Може пък да ви закарам? До следващата.
И той се усмихна на двамата с най-хубавата си усмивка. Нащърбена и напукана.
Гърбът, разбира се, умоляваше да се возят, вместо да се мъкнат пеша.
Артьом изучи благодетеля: ватенка, плешивини, торби под очите, но през процепа на зениците приижда светлина като от ключалка.
Защо?
Обиждаш ме. Ти нали си син на Сухия? Началникът на станцията. Аз просто така. За мир в целия свят.
Артьом тръсна глава; раницата подскочи и го оседла още по-ловко.
Благодаря реши се Артьом.
А така! зарадва се караулният и размаха ръце, сякаш за да разпръсне натрупаната от години димене мъгла. Та ти си голямо момче, сам трябва да разбираш тънкостите! Тук не може да се мине без шублер!
Той не млъкна до самата Рижска.
Докарахте ли ни лайна?
Пръв преди патрулните ги посрещна остриган скулест мъжага със свити уши. Очите му бяха леко скосени, а цветът им беше циментов като небето. Кожухът му не се закопчаваше, а през разтворената риза, измежду къдрици и сини рисунки, от кръста гледаше спокойно доста едър Исус.
Между краката на младежа надеждно беше стисната тенекиена кофа, а през рамото му висеше торба, по която той почукваше така, че изглеждаше, сякаш тя издава съблазнително дрънчене:
Ще ви дам най-добрата цена.
А всъщност дрънчеше кофата.
В предишните времена над тази станция се беше намирал Рижският пазар, прочут из цяла Москва с евтините си рози. След като завиха сирените, на хората им дадоха още седем минути, за да разберат, да повярват, да сграбчат документите си и да дотичат до най-близкия вход на метрото. И ловките цветари, които тук бяха само на две крачки, се напъхаха първи, разбутвайки с лакти останалите загиващи.
Когато се повдигна въпросът с какво ще се живее под земята, те отвориха херметичните врати, отместиха натрупаните отвън тела и се върнаха на своя пазар за розите и лалетата; те вече бяха увехнали, но бяха напълно годни за хербарий. И обитателите на Рижска още дълго време търгуваха с изсушени цветя. Цветята бяха нападнати от плесени и излъчваха, но хората въпреки това ги взимаха в метрото не можеше да се намери нищо по-добро. Нали трябваше да продължат и да обичат, и да скърбят; а как да правят това без цветя?
Благодарение на сушените рози, на спомена за още като че ли едва вчерашното и вече безвъзвратно загинало щастие Рижска разпери криле. Но под земята не можеха да се отглеждат нови цветя; цветята не са гъби, не са хора, трябва им слънце.
А пазарът над станцията, макар и да изглеждаше неизчерпаем, секна.
Настана криза.
Рижаните, свикнали вече с красивия живот, би трябвало да преминат на орязан порцион и изобщо да ядат плъхове както останалите клетници на обикновените станции, които не са благословени с нищо. Но ги спаси една търговска хватка.
Помислиха над възможностите, оцениха предимствата на своето разположение и предложиха на северните си съседи сделка: да купуват излишъците от свински изпражнения, за да търгуват на свой ред самите те с тях, пласирайки ги като тор на всички онези станции, които отглеждаха гъби. ВДНХ приеха предложението те разполагаха с изобилие от тази стока.
И Рижска, вече угасваща, посивяла от настъпващата нищета, разцъфтя отново. Новата стока, естествено, не миришеше по същия начин, но затова пък беше по-надеждна. А в днешната трудна епоха не върви да си придирчив.
Момчета, вие какво, нищо ли не носите? разочарова се от гостите остриганият младеж, след като за кратко подуши въздуха.
В този момент дотичаха, малко позакъснели, други такива с кофи, вкупом, един през друг, крещейки:
Лайна!
Няма ли лайна? Добре плащам!
Патронка за кило давам!
Тук, както и навсякъде в метрото, плащаха с патрони от Калашников, понастоящем единствената твърда валута. Рублите бяха загубили смисъл още в самото начало: с какво да се обезпечат в свят, където честната дума не струва нищо и няма държава? Друга работа са си патроните.
Банкнотите отдавна ги бяха свили на цигари и ги бяха изпушили; едрите се ценяха повече от дребните те бяха почисти, горяха по-добре и не димяха толкова. С монетите си играеха по-бедните деца, които нямаха гилзи. А истинската цена на всичко сега беше в патронки, както гальовно наричаха патроните.
Патрон за килограм на Рижска а някъде на Севастополска килото вече струва цели три. Разбира се, не всеки ще тръгне да се занимава с тази работа. Нищо конкуренцията е по-малка.
Слушай, Льох, разкарай се! Аз въобще бях първи тук! Мургав пъргав мустакатко бутна в Христос татуиран младеж; онзи се озъби, но отстъпи.
Къде се вреш, мамка му? Мислиш си, че като ги посрещнеш в тунела, всичките лайна са твои? подскочи друг, плешив, с посинели бузи.
Къде се вреш, мамка му? Мислиш си, че като ги посрещнеш в тунела, всичките лайна са твои? подскочи друг, плешив, с посинели бузи.
Виж какви ги върши новакът!
Добре, мъжаги, вие какво... Те така или иначе нищо не носят!
Дай да проверя!
Нюхът на остригания Льох с кръста не го беше подвел. Ко тангенса не возеше нищо.
Той разпери добродушно ръце и разтовари Артьом и Омир:
Моите владения свършват тук!
И отпътува обратно в тъмнината, подсвирквайки си нещо непоносимо.
Патрулът рутинно, доколкото беше необходимо, се запозна с гостите и ги пропусна; струпалите се търговци се разотидоха. Остана само най-първият Льоха. Явно най-гладният.
Може би една екскурзия, момчета? Туристите има какво да видят при нас. Кога за последен път сте виждали влак? Хотелът ни е в него. Стаите са шик! С ток! В коридора. Ще ви издействам намаление.
Познавам всичко тук като пръстите на ръката си обясни добродушно Артьом и тръгна напред; Омир се затътри след него.
Рижска беше направена от два щастливи цвята, червено и жълто, но за да се открие това, беше необходимо да се изстърже с нокти слоят мазнина от плочките, с които беше облицована станцията. Един от тунелите беше преграден със заспала мотриса, преправена на общежитие. А през втория се осъществяваше целият местен живот.
А бара ни знаете ли го? Току-що го откриха. Бирата е първокласна. Карат я наистина също от...
Няма нужда.
Но момчета, все с нещо ще ви се наложи да се развличате тук. Проспектът е затворен. Карантина. Има заграждение през релсите, хора с автомати и кучета. Какво, не сте ли в течение?
Артьом сви рамене.
И какво, никакъв начин ли няма? Сигурно ще можем да се договорим?
Льоха изхъмка.
Ходи, договаряй се. При тях, в Ханза, сега има кампания. Борят се с корупцията. Като нищо ще те приберат. Тези, които хванат, после ще ги оправдаят. Нали са си свои. Но все някого трябва да арестуват.
А заради какво са затворили границата?
Някаква гъбена болест. Един вид гнилоч. Или лети през въздуха, или хората я пренасят. Така че засега никого не пускат.
Просто ме преследват каза си под носа Артьом. Не ме пускат.
А? смръщи чело Льоха.
Тия гъби бих ги изравнил със земята изрече Артьом отчетливо.
Разбирам съгласи се Льоха. Унил бизнес.
Край тях преминаха няколко мъже, дрънчащи с тенекиени кофи. Льоха понечи да хукне след тях, но се спря. Навярно реши, че с упоритите туристи ще му е по-интересно.
Вашият бизнес да не е по-весел? отбеляза Омир.
Напразно ти така, дядка намръщи се онзи. Не всеки може да бъде брокер. Тук е нужен талант.
Брокер?
Ами да. Като мен. Като тези момчета. Брокер. А как се нарича според теб това?
Омир не можеше дори да предположи. Той беше зает стараеше се да не се усмихне. Но краищата на устните му все пак се помръднаха нагоре колкото и да ги сдържаше.