Неговият номер.
(Полунощ.) Донесе ми вечерята. Дума не каза. Цял следобед употребих, за да нарисувам историята му в картинки, като комикс. Ужасяващата история на безобидното момче. Абсурдно. Но трябва да държа реалността и ужаса настрана. Той започва като приятен дребен чиновник и завършва като разпенено чудовище от филмите на ужасите.
Когато си тръгваше му я показах. Не се засмя, само я разгледа внимателно.
Това е естествено, каза той. Имаше предвид това, че му се подигравам толкова.
Аз съм един от многото му екземпляри. Когато се опитам да излетя, той ме мрази. Трябва да съм умряла, забодена на карфица, винаги еднаква, винаги красива. Знае, че част от красотата ми е самият факт, че съм жива, но той иска мъртвата мен. Иска ме жива-но-мъртва. Днес го почувствах много силно. Това, че съм жива, че се променям, че имам отделен ум и различни настроения, все повече го дразни.
7-ми ноември
Как се влачат дните. Днес. Непоносимо дълго.
Единствената ми утеха е картината на Д. П. Тя ме пленява. Всекиго би пленила. Единственото живо, неповторимо, сътворено нещо тук. Първото, което поглеждам като се събудя, последното, преди да си легна. Седя пред нея и я гледам. Знам всяка линия. Единият й крак е малко замазан. Има някаква лека разбалансираност в цялата композиция, сякаш някъде нещо дребно липсва. Но живее.
След вечеря (отношенията ни пак са нормални), Калибан ми подаде Спасителят в ръжта и обяви, прочетох я. Веднага по тона му разбрах, че иска да каже:
И не ми се стори кой знае какво.
Чувствам се събудена, ще напиша един диалог.
М. Е?
К. Не виждам много смисъл в нея.
М. Предполагам разбираш, ме това е едно от най-брилянтните изследвания за юношеството, писани някога.
К. Мисля, че е бъркотия.
М. Разбира се, че е объркан. Но и разбира, че е объркан, опитва се да изрази това, което чувства, той е човешко същество, въпреки всичките си недостатъци. Не ти ли е жал за него?
К. Не ми харесва как говори.
М. На мен не ми харесва как ти говориш. Но не считам, че заради това не заслужаваш да те забелязвам, да ти съчувствам.
К. Предполагам, че е много интелигентно. Да пишеш така и всичко останало.
М. Дадох ти да прочетеш тази книга, защото си помислих, че ще разбереш колко приличаш на него. Ти си един Холдън Колфийлд. Той не се побира никъде, както и ти.
К. Не се учудвам, както я кара. Не се и опитва да се побере.
М. Мъчи се да създаде някаква реалност в живота си, нещо нормално.
К. Не е правдоподобно. Да ходи в лъскаво училище, техните да имат пари, и той да се държи така. Според мен е нереално.
М. Знам кой си ти. То си Старецът от морето.
К. Кой е той?
М. Ужасният старец, който Синдбад мореплавателя трябвало да носи на гърба си. Това си ти. Увисваш на гърба на всичко жизнено, всичко, което се опитва да бъде честно и свободно, и го смачкваш.
Няма да продължавам. Започнахме да спорим не, ние не спорим, по-скоро аз казвам нещо, а той се мъчи да се изкопчи от него.
Вярно е. Той е Старецът от морето. Не мога да понасям глупави хора като Калибан, с тежкия им баласт от дребнавост и егоизъм, всякакъв вид злоба. И онези малкото, които трябва да ги влачат на гърба си. Лекарите, учителите, художниците не че сред тях няма предатели, но цялата надежда е у тях у нас.
Защото съм една от тях.
Аз съм една от тях. Чувствам го и съм се опитвала да го докажа. Чувствах го през последната година в Лейдимонт. Бяхме малко, на които наистина ни пукаше, и останалите, глупавите, снобките, бъдещите дебютантки, и татини дъщерички, почитателки на коне, секс-котенца. Никога няма да се върна в Лейдимонт. Защото не мога да понасям задушливата атмосфера на направените неща, приличните хора и приятното държане. (Бодичеа написа въпреки странните й политически възгледи за моя доклад как смее!) Няма да се превърна в старо момиче, възпитавано на такова място.
Защо трябва да търпим този зверски калибанизъм? Защо всяко жизнено и творящо същество трябва да става жертва на голямата, универсална тъпота?
В тази ситуация аз съм типичен пример.
Мъченик. В затвор. Без възможност да расте. В ръцете на тази неприязън, тази омразна завист, тежка като воденичен камък, на калибаните на този свят. Защото всички те ни мразят, мразят ни за това, че сме различни, че не сме те, за това че те не са като нас. Те ни преследват, изтикват ни с тълпите си, изолират ни, прозяват се в лицата ни, завързват очите си, запушват ушите си. Правят всичко възможно, за да ни избягват и за да не ни уважават. Те пълзят след великите от нас, когато вече ги няма. Плащат с хилядарки за картините на Ван Гог и Модилиани, а биха ги заплюли, по времето, когато са били рисувани. Биха им се подигравали. Биха пускали груби шегички.
Мразя ги.
Мразя необразованите и невежите. Мразя надутите и фалшивите. Мразя завистливите и злобните. Мразя вкиснатите, подлите, дребните. Мразя всички обикновени тъпи малки хора, които не се срамуват, че са тъпи и малки. Мразя тези, които Д. П. нарича Нови хора, новата класа с колите им, с парите им, с телевизорите им, с вулгарността им и с тъпото им, лепкаво подражаване на истинската буржоазия.
9-ти ноември
Аз съм суетна. Искам да бъда една от тях, а това не е същото нещо.
Разбира се, Калибан не е типичен представител на Новите хора. Той е безнадеждно изостанал от времето си (казва радиоапарат вместо транзистор). И липсата му на увереност. Онези не се срамуват от себе си. Спомням си как Т. говореше, че се мислят за равни на най-добрите, веднага щом си купят телевизор и кола. Но дълбоко в себе си, Калибан е същия налице е омразата към необикновеното, желанието всички да са като него. И ужасното му харчене на пари за каквото не трябва. Защо трябва хората да имат пари, щом не знаят как да ги употребят?
Всеки път като си помисля, колко е спечелил Калибан ми се гади. И всички други като него, които печелят.
Толкова себични, толкова зли.
Д. П. един ден каза, че честните бедни, всъщност са безпарични, вулгарни богати. Бедността ги принуждава да имат добри качества, да се гордеят с други неща, не с пари. После, когато спечелят, те не знаят какво да правят. Забравят всичките си стари добродетели, които не са истински, както и да ги погледнеш. Мислят, че единственото е да печелиш пари и да ги харчиш. Не могат и да предположат, че има хора, за които парите са нищо. Че най-красивите неща не зависят от парите.
Не съм искрена. Все още искам пари. Но знам, че не е хубаво. Вярвам на Д. П. няма нужда да се осланям само на думите му, и без това виждам, че е така той изобщо не се тревожи за пари. Има достатъчно, за да си купува материалите, да живее, да заминава на работно пътуване всяка година, да се справя някак си. И има десетки други Питър. Бил Макдоналд. Стефан. Те не живеят в света на парите. Ако имат, те ги харчат. Ако нямат, минават и без това.
Хората като Калибан нямат глави, като за толкова пари. На тях им стига само малко, като на Новите хора, за да се превърнат в гадове. Всички тези ужасни типове, които не ми даваха стотинка, когато събирах помощи. Познавах ги, достатъчно ми беше да погледна лицата им. Буржоата дават, защото се притесняват, когато настояваш. Интелигентните хора дават или поне те гледат честно и казват не. Не се срамуват да откажат. А Новите хора са твърде стиснати, за да дадат, и твърде малки, за да го признаят. Като онзи ужасен човек в Хампстед (беше един от тях), който каза, ще ти дам половин лира, ако докажеш, че няма да отиде в нечий джоб. Мислеше си, че е забавен.
Обърнах му гръб, което не беше правилно, защото моята гордост не е толкова важна, колкото децата. Така че добавих половин лира вместо него.
Но още го мразя.
При Калибан е все едно, че някой го е заставил да изпие половин бутилка уиски. Не може да му понесе. Единствената причина преди това да е бил свестен е, че е бил беден. Принуден е бил да стои на едно място, да работи едно нещо. Същото е да сложиш слепец в бърза кола и да му кажеш да кара където и както си иска.
Ще завърша с едно хубаво нещо. Днес пристигна плочата на Бах, вече я чух два пъти. Калибан каза, че е хубава, но не бил музикален. Както и да е, изслуша я с каквато трябва физиономия. Ще чуя отново частите, които ми харесват. Ще лежа на леглото в тъмнината и ще си мисля, че съм с Д. П. и че той лежи някъде там, със затворени очи и хлътнали бузи, с еврейския си нос, сякаш в собствената си гробница. Само че в него няма нищо мъртвешко.
Дори и така да е. Тази вечер Калибан закъсня.
Къде беше, сопнах му се аз. То ме изгледа с изненада, не каза нищо. Толкова закъсня, казах му.
Нелепо. Исках да дойде. Често искам да дойде.
Толкова съм самотна.
10-ти ноември
Тази вечер имахме спор за парите му. Казах му, че трябва да даде повечето от тях някъде. Опитах се да го засрамя, за да ги даде. Но той не се доверява на нищо. Ето това не е наред с него най-вече. Като онзи в Хампстед, той не вярва, че тези, които събират пари, ще ги използват за това, за което казват, че ще ги използват. Мисли, че всички са нечестни, че всеки се опитва да прибере парите и да ги задържи за себе си.
Безполезно е да го убеждавам, че знам, че ще бъдат употребени за каквото трябва. Пита, откъде си толкова сигурна? И разбира се, не мога да му обясня. Мога само да му кажа, не се чувствам сигурна те трябва да отидат там, където има нужда от тях. Той се усмихва, като че ли съм прекалено наивна, за да бъда права.
Обвиних го (не прекалено сърдито), че не е изпратил чека на организацията. Поисках да ми покаже разписката. Отговори, че е направил анонимно дарение и не е написал адреса си. На върха на езика ми беше да му кажа, че като изляза оттук ще отида и ще проверя. Но не го направих. Защото това щеше да е още една причина да не ме пусне. Беше почервенял, сигурна бях, че ме лъже, както излъга за писмото до М. и Т.
10-ти ноември
Тази вечер имахме спор за парите му. Казах му, че трябва да даде повечето от тях някъде. Опитах се да го засрамя, за да ги даде. Но той не се доверява на нищо. Ето това не е наред с него най-вече. Като онзи в Хампстед, той не вярва, че тези, които събират пари, ще ги използват за това, за което казват, че ще ги използват. Мисли, че всички са нечестни, че всеки се опитва да прибере парите и да ги задържи за себе си.
Безполезно е да го убеждавам, че знам, че ще бъдат употребени за каквото трябва. Пита, откъде си толкова сигурна? И разбира се, не мога да му обясня. Мога само да му кажа, не се чувствам сигурна те трябва да отидат там, където има нужда от тях. Той се усмихва, като че ли съм прекалено наивна, за да бъда права.