Обвиних го (не прекалено сърдито), че не е изпратил чека на организацията. Поисках да ми покаже разписката. Отговори, че е направил анонимно дарение и не е написал адреса си. На върха на езика ми беше да му кажа, че като изляза оттук ще отида и ще проверя. Но не го направих. Защото това щеше да е още една причина да не ме пусне. Беше почервенял, сигурна бях, че ме лъже, както излъга за писмото до М. и Т.
Не е толкова поради липса на щедрост, не е истинско скъперничество. Искам да кажа (забравяйки абсурдността на ситуацията), че е щедър към мен. Харчи стотици лири. Ще ме убие с добротата си. С шоколади и цигари, с шоколади и цветя. Онази вечер му казах, че искам някакъв френски парфюм просто прищявка, наистина, защото мазето мирише на дезинфектанти и въздухоосвежител. Къпя се достатъчно често, но не се чувствам чиста. И казах, че ми се иска да можех да отида и да си избера аромата, който най-много ми харесва. Тази сутрин дойде с четиринадесет различни флакона. Беше опустошил магазина. Това е безумно. Четиридесет лири. Като в Приказките от хиляда и една нощ. Да си фаворитката на харема. Но единственият парфюм, който желая истински, е свободата.
Ако сложа пред него гладуващо дете, започна да го храня и той види, че се оправя и започва да расте, знам, че ще даде пари. Но всичко друго, освен това, за което плаща и взема сам, го прави подозрителен. Не вярва в никакъв друг свят, освен в този, в който сам живее, този, който вижда. Той е затворникът в собствения си омразен, тесен, сегашен свят.
12-ти ноември
Остава само още една нощ. Не смея и да помисля, че може да не се отърва. Напоследък му напомнях непрекъснато. Но сега ми минава през ума, че трябваше да му го кажа повече или по-малко неочаквано. Днес реших утре вечер да организирам малко празненство. Ще му кажа, че вече изпитвам по-различни чувства към него, че искам да сме приятели и да се виждаме в Лондон.
И няма да е съвсем лъжа, чувствам някаква отговорност към него, която не разбирам съвсем. Толкова често го мразя, струва ми се, би трябвало да го мразя вечно. И въпреки това, невинаги. Жалостта ми побеждава и наистина искам да му помогна. Мисля си с кого бих могла да го запозная. Би могъл да отиде при психиатъра, приятел на Карълайн. Ще бъда като Ема и ще му уредя женитба, някоя малка женичка, с която да е гальовен, нормален и щастлив.
Знам, че трябва да се подготвя, да се стегна, в случай, че не ме освободи. Казвам си, че шансът да удържи на думата си е едно на хиляда.
Но той трябва да удържи на думата си.
Д. П.
Не съм го виждала от два месеца, повече от два месеца. Бях във Франция, в Испания, после у дома. (Два пъти се опитах да му се обадя, но него го нямаше през целия септември.) В отговор на писмата си получих картичка. Това беше всичко.
Първата вечер, когато се върнах при Карълайн, му се обадих по телефона и го попитах дали мога да мина да го видя. Каза, на следващия ден, тази вечер при него имало някакви хора.
Изглежда се зарадва, че ме вижда. Мъчех се да изглеждам така, сякаш не съм полагала старания да изглеждам хубава. А бях.
И му разказах всичко за Франция и Испания, Гоя и Алби, всичко останало. Пиърс. А той слушаше, не искаше да ми каже какво е правил, но по-късно ми показа какво е нарисувал на Хибридите. И се почувствах засрамена. Защото никой от нас не беше направил много нещо, бяхме прекалено заети с излежаването на слънце (искам да кажа, мързеливи) и с гледането на велики картини, за да нарисуваме кой знае какво.
Спрях се (след като правих излияния в продължение на половин час), говоря прекалено много.
12-ти ноември
Остава само още една нощ. Не смея и да помисля, че може да не се отърва. Напоследък му напомнях непрекъснато. Но сега ми минава през ума, че трябваше да му го кажа повече или по-малко неочаквано. Днес реших утре вечер да организирам малко празненство. Ще му кажа, че вече изпитвам по-различни чувства към него, че искам да сме приятели и да се виждаме в Лондон.
И няма да е съвсем лъжа, чувствам някаква отговорност към него, която не разбирам съвсем. Толкова често го мразя, струва ми се, би трябвало да го мразя вечно. И въпреки това, невинаги. Жалостта ми побеждава и наистина искам да му помогна. Мисля си с кого бих могла да го запозная. Би могъл да отиде при психиатъра, приятел на Карълайн. Ще бъда като Ема и ще му уредя женитба, някоя малка женичка, с която да е гальовен, нормален и щастлив.
Знам, че трябва да се подготвя, да се стегна, в случай, че не ме освободи. Казвам си, че шансът да удържи на думата си е едно на хиляда.
Но той трябва да удържи на думата си.
Д. П.
Не съм го виждала от два месеца, повече от два месеца. Бях във Франция, в Испания, после у дома. (Два пъти се опитах да му се обадя, но него го нямаше през целия септември.) В отговор на писмата си получих картичка. Това беше всичко.
Първата вечер, когато се върнах при Карълайн, му се обадих по телефона и го попитах дали мога да мина да го видя. Каза, на следващия ден, тази вечер при него имало някакви хора.
Изглежда се зарадва, че ме вижда. Мъчех се да изглеждам така, сякаш не съм полагала старания да изглеждам хубава. А бях.
И му разказах всичко за Франция и Испания, Гоя и Алби, всичко останало. Пиърс. А той слушаше, не искаше да ми каже какво е правил, но по-късно ми показа какво е нарисувал на Хибридите. И се почувствах засрамена. Защото никой от нас не беше направил много нещо, бяхме прекалено заети с излежаването на слънце (искам да кажа, мързеливи) и с гледането на велики картини, за да нарисуваме кой знае какво.
Спрях се (след като правих излияния в продължение на половин час), говоря прекалено много.
Той отвърна, нямам нищо против.
Махаше ръждата от старо желязно зъбно колело с някаква киселина. Видял го при някакъв вехтошар в Единбург и го донесъл чак дотук. Имаше странни, наклонени зъби, той смяташе, че е от стар часовник на кула. Много елегантни, наклонени спици. Беше красиво.
Дълго време не казахме нищо, аз се бях облегнала на тезгяха до него и гледах как маха ръждата. Тогава той каза, липсваше ми.
Не е възможно, отговорих.
Каза, ти ме смути.
Аз го попитах (офицер, който прикрива пешката си), виждал ли си Антоанет?
Не. Мисля, че ти казах, теглих и шута. Погледна ме косо. Гущеровият поглед. Още ли си шокирана? Поклатих глава.
Простено ли ми е?
Няма нищо за прощаване.
На Хибридите мислих за теб. Исках да ти покажа някои неща.
Щеше ми се да си с нас в Испания.
Той чистеше ръждата между зъбците с шкурка. Много е старо, каза, виждаш ли тази ръжда. После, със същия тон, всъщност, реших, че искам да се оженя за теб. Аз не отговорих нищо и не го погледнах.
Той продължи, поисках да дойдеш тук, когато съм сам, защото мислих много върху това. Аз съм два пъти колкото теб на години. Трябва да приемам неща като това, в движение Бог ми е свидетел, че не е за първи път. Не. Остави ме да свърша. Реших, че трябва да престана да те виждам. Смятах да ти го кажа, още когато влезе. Не може да ме смущаваш повече. Това не е заобиколен начин да поискам да се омъжиш за мен. Мъча се да го направя абсолютно невъзможно. Ти знаеш кой съм аз, знаеш, че мога да ти бъда баща, че на мен не може да се разчита и всичко останало. Освен това, не ме и обичаш.
Аз казах, не мога да го обясня, няма такава дума.
Точно така, отговори той. Чистеше ръцете си с бензин. Много спокоен и равнодушен. Така че, трябва да те помоля да ме оставиш да намеря отново спокойствието си.
Гледах ръцете му. Бях шокирана.
Той каза, в някои отношения ти си по-стара от мен. Никога не си обичала дълбоко. Може би никога няма да обичаш. Любовта е нещо, което ти се случва. Поне с мъжете е така. Ставаш отново на двайсет, страдаш като че ли си на двайсет. Всичките чудати ирационалности на двайсетгодишните те спохождат отново. В момента може би ти изглеждам много разумен, но не се чувствам така. Когато ми се обади, за малко да се напикая в гащите от вълнение. Аз съм един влюбен старец. Традиционен комедиен персонаж. Много изтъркан. Дори не е смешен.
18-ти ноември
От пет дни не съм яла нищо. Пих само малко вода. Носи ми храна, но не съм докоснала нито една трошичка. Утре ще започна отново да се храня.
Преди половин час станах и почувствах слабост. Трябваше да седна пак. Засега не се чувствам болна. Само ме свива корем и съм слаба. Но това беше нещо по-различно. Предупреждение.
Няма да умра заради него.
Нямах нужда от храна. Бях толкова пълна с омраза към него и зверството му.
Гадната му страхливост.
Себичността му.
Калибанизмът му.
19-ти ноември
През цялото това време нямах желание да пиша. Понякога ми се приискваше, но после ми се струваше прекалено слабо. Сякаш се примирявах с положението. Имах чувството, че веднага щом го напиша, ще превъртя. Но сега си мисля, че има нужда. За да се знае. Той постъпи така с мен.
Безобразие.
Колкото и малко приятелство, човечност, добронамереност да съществуваха между нас, сега ги няма.
Оттук нататък ние сме врагове. И двамата мислим така. Той изрече неща, от които е ясно, че също ме мрази.
Яд го е, че съществувам. Точно това е.
Още не го е разбрал напълно, защото в момента се мъчи да бъде мил. Но е много по-близо от когато и да било. Един ден, съвсем скоро, той ще се събуди и ще си каже мразя я.
Нещо зловещо.
Когато се свестих от хлороформа бях в леглото. По долно бельо, той трябва да е махнал всичко останало.
Бях бясна след тази първа нощ. Полудяла от отвращение. Гадните му, перверзни ръце да ме опипват. Да ми свалят чорапите. Гнусно.
Тогава си помислих какво би могъл да направи с мен. И не го направи. Реших да не се нахвърлям върху него.
Да пазя тишина.
Да крещиш на някого означава, че все още между вас има някакъв контакт.
Оттогава мисля две неща.
Първо той е достатъчно особен, за да може да ме съблече без да мисли, само като се води от някаква безумна своя представа за това, кое е правилно. Може би просто е сметнал, че не е хубаво да лежа на леглото с дрехи.
После, не е изключено това да е било един вид напомняне. За всички неща, които би могъл да направи, но не е направил. Рицарството му. Приемам това. Имала съм късмет.
Но от друга страна, дори ме плаши, че не е направил нищо. Какво е той?
Сега между нас има дълбока пропаст. Тя никога не може да бъде преодоляна.
Сега казва, че ще ме пусне след още четири седмици. Приказки. Не му вярвам. Така че го предупредих, ще се опитам да го убия. Сега бих го направила. Без да се замисля.